„И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците - на народа” (Мат. 14:19).

Господ заповядва да насядат на тревата, като по този начин наставлява народа на простота в живота; Той желаел не само да нахрани тялото, но и да поучи душата.

И тъй, Господ избрал такова място, дал не повече от просто хляб и риба, предложил на всички една обща трапеза и никой не облагодетелствал повече от другите, за да ги научи на смиреномъдрие, въздържание, любов и на това – ние всички да сме еднакво разположени един към друг и всичко да смятаме за общо. Преломил пет хляба и раздал. И тези пет хляба в ръцете на учениците не се изчерпвали. Но и с това чудото не се ограничило.

Господ направил тъй, че се оказал остатък и остатъкът бил не цели хлябове, а къшеи, за да се покаже, че това са именно остатъци от тези хлябове и за да могат тези, които не присъствали при извършването на чудото, да узнаят, че то се е случило. Затова Христос допуснал народът да почувства глад, за да стане ясно, че чудото не е някакво мечтание. Затова и направил тъй, че да останат дванадесет кошници, за да може нещо да се отнесе и на Иуда.

Господ можел да утоли глада и без хлябове, но тогава учениците не биха познали Неговото могъщество, защото така станало и при Илия. А за това чудо иудеите така се удивили, че дори искали да го направят цар, макар че при другите чудеса да не предлагали подобно нещо.

С какво слово да изобразим това, как хлябовете потичали като река, която се разляла из пустинята? Как те стигнали за такова огромно множество хора? Тези, които яли били пет хиляди души освен жените и децата. И това служи за голяма похвала за народа, че и жените и децата следвали Христа. Как можело да има остатъци? Това не е по-маловажно от първото. При това остатъците се оказали толкова, че кошовете се равнявали на броя на учениците - ни повече, ни по-малко. Господ дал къшеите не на народа, а на учениците, защото народът не бил толкова съвършен, колкото учениците.

След извършването на чудото „веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа” (Мат. 14:22). Ако в Негово присъствие те можело да мислят, че е станало нещо мечтателно, а не действително, то те вече не можело да мислят така в Негово отсъствие. Затова предоставяйки на учениците строго да изследват случилото се, им заповядал да вземат със себе си доказателства за станалите чудеса и да се отделят от Него. И в други случаи, извършвайки нещо велико, Христос отпращал от Себе си учениците, внушавайки им чрез това никога да не преследват човешка слава и да не привличат тълпата към себе си. А с думата накара евангелистът изразява това, че учениците неохотно се разлъчвали с Него. Христос ги отпратил под предлог да отпуснат народа, а на практика защото Той имал намерение да възлезе на планината.

Това Той направил пак за наша поука, щото ние невинаги да се стараем да бъдем с народа и невинаги да го избягваме, а напротив: да извличаме полза от едното и от другото. И според случая и нуждата да бъдем ту в уединение, ту сред обществото.

Нека и ние се научим да бъдем с Иисус Христос не заради чувствени дарове, за да не заслужим упрек като иудеите. Той им казал: „Дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте” (Иоан 6:26). Затова и Той направил такова чудо не много, а само два пъти, за да ги научи да служат не на стомаха си, а непрестанно да се прилепят към духовните блага.

Свт. Иоанн Златоуст, Беседы на Евангелие от Матфея

Превод: прот. Божидар Главев