Вход

Православен календар

Църковно-народният събор и православната съборност

 

2606241156

По време на смутовете и протестите, които неотдавна новата синодалната наредба, касаеща процедурата по избор на епархийски архиерей, предизвика сред вярващите, на дневен ред застана въпросът относно участието на миряните в църковното управление. Многократно ни беше заявявано, че практиката застъпена в наредбата – митрополит да бъде избиран от своите събратя митрополити, без участието на миряни и низш клир – било нарушение на принципа за съборност на Църквата, защото така не се бил чувал гласът на „Божия народ”.

Впоследствие по различни поводи критиките към Синода разшириха своя обхват и прозвучаха мнения, че сега се била отворила вече цяла пропаст между миряни и висш клир (дори, че Синодът се бил „отцепил от живия Божий народ”), и се предлагаха начини за преодоляването на този проблем.

Като надеждно средство за решаването на този, а и на много други съществуващи в църквата ни проблеми, почти винаги като панацея се посочваше свикването на Църковно-народен събор. Тоест на събора, който според Устава на БПЦ, приет от VI Църковно-народен събор на 11 декември 2008 г., трябва да се свиква веднъж на четири години и който до 2008 г. се именуваше църковно-народен, а след направената през въпросната година поправка носи названието църковен събор. Тогава обаче беше сменено само наименованието, но по структура и състав си остана църковно-народен събор.

Тук трябва да отбележим, че по този въпрос т. нар. „модернисти” и „традиционалисти” се оказаха единомишленици. Дайте да свикаме събора, разсъждаваха те, да се съберем там всички, да си кажем това, което ни се е насъбрало и така като всеки чуе всички и всички чуят всеки, може би проблемите на БПЦ най-после ще се решат.

Когато обаче в каноните на Православната църква става въпрос за събор, който се свиква регулярно през определен период от време (както е и при църковно-народния събор), става въпрос винаги за събор на епископи, а не за смесен събор. Справка: 37 Апостолско правило, 20 правило на Антиохийския събор, 5 правило на I Вселенски събор, 19 правило на IV Вселенски събор и 8 правило на VI Вселенски събор. Затова и много често при църковно-правни анализи се среща твърдението, че регулярен смесен събор с участието на епископи и миряни е по определение неканоничен.

Неслучайно и св. Серафим Софийски, защитавайки фундаменталните принципи на православната съборност, привежда думите на св. Григорий Богослов: „защо искаш да бъдеш глава, бидейки нога”. Тоест при православната съборност се държи сметка за принципа на свещената йерархия в Църквата; за това, че Бог е поставил в нея едни да бъдат пастири, а други пасоми; едни да са учители, а други ученици. И да, близостта и общението са прекрасни неща, но тази близост, тези свръзки в Тялото Христово, за да расте то по Бога (Кол 2:19), трябва да се осъществяват, държейки сметка, че всеки член трябва да си знае определеното му от Бога място. Уви, вижда се какви поражения са нанесли модерните идеологии и особено либерализмът и антиклерикализмът върху съзнанието на християните дори на възприемащите себе си за традиционалисти.

Можем без колебание да кажем, че основания за своето съществуване в църковните правила, Свещеното Писание и Свещеното Предание църковно-народният събор няма! Откъде тогава е неговият произход и каква е неговата идейно-теоретична основа?

Такъв смесен по състав събор е сравнително ново явление в областта на църковното право и устройство. Появява се в поместните църкви на Балканите през ХІХ век (цели осемнадесет века поместните поделения на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква са съществували без църковно-народен събор) и е резултат от осветскостяването на църковното право, при което в църквите се допускат идеи и принципи от светското право и устройство и по-точно принципите на представителната демокрация.

Доколкото ни е известно, в повечето поместни църкви днес отсъства тази форма на управление. Самото явление църковно-народен събор по същество представлява нарушаване на принципа на православната съборност, защото предполага равно участие и равна тежест при гласуване на епископи и миряни, а такава уравниловка е недопустима както от гледна точка на църковното право, така също и от гледна точка на православната догматика, която прави ясна разлика между пастири и пасоми, между учители и учещи се.

Църковно-народният събор освен това е и отглас от едно време на сериозни експерименти с църковното право и устройство. Времето, когато на Балканите нахлуват идеите на Западното т. нар. Просвещение с всички произтичащи от това последствия за държавното и църковното управление.

Във въпросния период от време в Румъния като участници в събора биват причислени вкупом депутатите от Румънския сенат без разлика на вероизповеданието.

В Българската екзархия, Сръбската църква и Цариградската патриаршия се минава през сериозни сблъсъци между либерали и консерватори, като естествено именно либералите са най-радикалните защитници на принципите на демокрацията и на светския порядък в Църквата. В крайна сметка надделяват точно те, налагайки църковно-народния (или на някои места дори народно-църковния) събор в църковно-правния мир на църквите.

В Еладската църква пък при създаването ѝ бива наложен „Регламентът Маурер”, според който не се предполага свикването на църковно-народен събор, но има синод, който е подчинен директно на краля[1], който пък е немец, католик, и според въпросния регламент се явява глава на тази поместна църква. Тоест заимствано е църковното устройство от англиканската църква.

Ясно е, че в такава обстановка, при такова отношение към традиционното православно църковно право и при тези попълзновения на светския дух не може да произлезе нищо добро и полезно за Църквата, следователно припознаването на църковно-народния събор като средство за решаване на проблеми от какъвто и да било характер, е признак за модерно светско мислене и повреден християнски мироглед. Както при модернисти, така и при традиционалисти!

И накрая, тъй като много често се злоупотребява с примери от църковната история, от които някъде се вижда и участие на миряни в някой църковен събор или избор на архиерей, ще трябва да дадем някои пояснения.

Наистина на някои от съборите от различни времена е налице присъствието и на миряни, но на събора те или само се изказват, но не гласуват, или ако гласуват, това става по волята на епископите. През тези времена не е съществувал църковен устав, който да предполага участие на миряните по право, както при църковно-народния събор.

Затова при изясняването на въпроса относно участието на миряните в църковното управление, преди всичко трябва да се запитаме: откъде у миряните тая власт? Тоест да подходим не само историко-канонически, но и историко-догматически. С разбирането, че нищо в Църквата не може да възникне от само себе си и да съществува само по себе си.

Всичко в Църквата идва от Главата Христос и съществува само чрез Него. И когато става въпрос за властта на висшия клир – всичко е съвсем ясно: правоправещият архиерей е наместник на апостолите („престолом наместник апостолом”, както се пее в тропара на свещеномъченик "И нравом причастник"), а апостолите са овластени от самия Господ Иисус Христос чрез Светия Дух (виж Иоан 20:21-23).

Но откъде тогава миряните могат да получат властта да гласуват и то наравно с архиереи и йереи на църковно-народен събор, на патриаршески избирателен събор или при избор на епархийски архиерей? При техните протести ясно се видя, че те не знаят откъде, поради което сочеха самата съборност като източник на това право.

Както става ясно обаче от написаното по-горе, тази власт и възможност те могат да получат само от архиереите, друг начин няма. Затова трябва да са наясно, първо, че това право им е дадено, от което съвсем логично следва, че то не им принадлежи по подразбиране. Второ, че който им го е дал, може и да го отнеме, ако намери за добре (при което Уставът не може да бъде пречка, тъй като сам е допуснал практика противна на догматите и каноните – виж чл. 69 (2)).

И трето, че в църковната история тази практика е изключение, а не правило, и най-важното – че православната съборност по-скоро изключва участието на миряните в църковното управление, отколкото предполага такова.

 


[1] Формално според „Регламента” Гръцката църква е подчинена на краля Ото Фридрих Лудвиг фон Вителсбах, който обаче е малолетен и реалното управление на държавата е в ръцете на регентите: граф Армансперг, генерал Гейдек и някой си Маурер – автор на „Регламента”. Фамилията Маурер е немско-еврейска от клона Ешкенази.

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template13.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти