Мат. 21:1–11, 15–17.

Ин. 12:1–18

Филип. 4:4–9

Господ Иисус Христос извършил много чудеса за трите години на Своя земен живот. Апостол Йоан Богослов пише, че „ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Ин. 21:25). Господ явявал Своята власт и над природните сили, и над стихиите, и над бесовете. Това винаги предизвиквало възхищение и благодарност у тези, които били до Него.

Но настанал денят, когато цялата слава, цялото възхищение, цялата благодарност се събрали в едно и сякаш всичко преляло извън бреговете. Това е входът Господен в Йерусалим. В този ден „цял град се потресе, и думаха: кой е Този?” Господ влязъл в града възседнал младо осле. А множество „от народа постилаше дрехите си по пътя”. Други пък „взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев!” И не само това, но дори „из устата на младенци и кърмачета” се раздавала хвала.

В този ден и от Светия Дух, и от хората, тържествено се провъзгласявала достойната оценка за земните трудове на Господ Иисус Христос. Неговият земен живот достигнал върха на славата и успеха. На утрешния ден тя вече ще прехвърли този пик и стремително ще започне да пада, докато не достигне Петъка на Страстната седмица. Това, което било натрупвано в продължение на три години ще се разпилее за няколко дни. А сега с каква само надежда учениците преживяват славата на своя Учител! Какви планове само строят за бъдещето! Но скоро и те в страх ще се разбягат и ще Го оставят сам и по време на съда, и на кръста.

Но именно тези последни скръбни и безславни дни ще се окажат най-величави. Вглеждайки се в тези дни, Господ е казвал: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (Ин. 12:24).

Тъй и в живота на всеки човек времето на залеза е несравнимо по-важно. Всичко, което ние в разцвета на творческите си сили даваме на хората, всичко това Господ би могъл да им даде и чрез някого другиго. Той дори от камъните би могъл да създаде чеда на Авраама (Мат. 3:9). Но да носи кръста на своята самота, безсилие и болести може само самият човек, и никой не може да направи това вместо него. Затова върха на своето тържество ние трябва да преживяваме с най-голямо смирение и с усещането за преходността и крехкостта на човешката слава. А началото на своите страдания ние трябва да очакваме с надеждата за истинските блага, на истинското тържество и победа, които вече никой не би могъл да разруши или да ни отнеме.

Когато се приближава страстната седмица на нашия живот, ние трябва да гледаме напред, както гледа напред човек в своята младост: с радостно замиране на сърцето. Всичко предстои. Целият този живот, който още не е съвсем познат, но е тъй примамлив и изпълнен с щастие! Защото колко години ние вече сме в Църквата, колко пъти сме преживявали Великия пост, и трябва най-накрая да сме напълно убедени, че след Страстната седмица винаги и неизбежно следва Пасха, Светлото Христово Възкресение!

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей.

Превод: прот. Божидар Главев