Лк.

7:36–50

Веднъж някой от фарисеите помолил Господ Иисус Христос „да яде с него; и Той, като влезе в къщата на фарисея, седна на трапезата”. Домакинът внимателно Го наблюдавал. За фарисеите било свойствено да наблюдават дали някой няма да си измие ръцете преди хранене, или нещо друго ще направи, което не е по правилата.

Много важен елемент от ритуалната дисциплина било да не се докосваш до нищо, което може да те оскверни. И ето че фарисеят вижда, че някаква „жена от града, която беше грешница, като узна", че Иисус Христос „седи на трапеза в къщата на фарисея, донесе алабастрен съд с миро; и като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги и мажеше с миро”. При друг случай фарисеят директно би обвинил Иисус Христос, че Той позволява на грешницата да се докосне до Него. Но тук задачата на лукавите наблюдатели била Той да бъде разобличен като самозванец, който незаслужено е обгърнат от почитта на народа. Затова фарисеят просто със задоволство отбелязва в себе си: „Да беше пророк Тоя, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница”. Но Господ веднага гласно отговорил на този мислен укор, посочвайки незабавно по този начин главното заблуждение на фарисея. Той започнал да говори за греха и за прошката.

Грехът - това не е някакъв неизмиваем печат от рода на проказата. Грехът може да бъде изправен с усилията на човека при Божията помощ. А истинското отношение на човешките усилия и Божията помощ се разкрива в притчата за двамата длъжника. След като Господ я разказал, Той казал на фарисея: „Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри. Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми. Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми. Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича. Ней пък рече: прощават ти се греховете”.

Излиза, че любовта към Иисус Христос е причина да ѝ се простят греховете. Но в притчата е обратното – многото грехове са причина за многото любов: „Един заимодавец имаше двама длъжника: единият му дължеше петстотин динария, а другият - петдесет; но, понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне? Симон отговори и рече: мисля, тоя, комуто повече прости. А Той му рече: право отсъди”. Оказва се, че любовта на човека към Бога зависи от количеството на простените му грехове.

Работата е там, че с тази притча Господ поставя всички неща на своите места. Колкото и поразителни за нас да са свидетелствата на любовта към Господа на истинските християни, все пак „В начало беше Словото… и Бог беше Словото” (Иоан 1:1) със Своята Божествена съзидателна любов, със своята Божествена готовност да прости.

Господ не изисква от нас нищо наше, а иска ние да приемем Неговите дарове и със своите дела да засвидетелстваме за това. Подобно на това как св. апостол Павел отговаря на филипяните за техните пожертвования: „Казвам това, не че искам да ми давате, но търся плода, който се умножава във ваша полза. Получих… пратения от вас дар, който е мирис благоуханен, жертва приятна, благоугодна Богу” (Филип. 4:17-18).

Прошката се дава даром. На кой колко е простено и кой повече трябва да възлюби в отговор, това е тайна за човека. Но за да не сбъркаме, нека просто всеки да е наясно, че нему се прощават не петдесет, а петстотин динария.

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей.

Превод: прот. Божидар Главев