Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него (Мат. 5:1).

Това стечение на многоброен народ около Иисус Христос, братя, неволно ни припомня някои събития от днешното време.

И сега също според свидетелството на много хора и печатни издания се забелязва отдавна небивало стечение на народа в църквите. Не само у простия народ се е пробудила жаждата за слушане на Божественото учение, но и много образовани хора заявяват, че отново „се връщат в Църквата”, че ако преди те са търсили истината далеч от Христос и Неговата Църква, сега желаят да се сближат с Църквата и да живеят под Нейния покров, защото науката не притежава тези духовни съкровища, които Христос е поверил на Своята Църква. Ние отново виждаме като че възстановка на това, което се случило по времето на проповедта на планината: множество народ иска да чуе учение не човешко, а Божествено (Мат. 7:28–29), мнозина се стичат около Христос и Неговите ученици – хора, които искат да получат от Него отговор на въпросите за щастието и блаженството на своя живот (Мат. 5:8 и нататък).

Като че ли не ни остава нищо друго освен да се радваме на това пробуждане на любовта към Христовата истина в обществото, особено когато почитаният от цялата Руска църква неин пастир отец Иоан Кронщадски според последните съобщения^[1] потвърди, че много образовани хора в последно време живо се интересуват от въпросите на вярата. И както е известно, църквите в самия Петербург и в други градове са отворили своите врати за всички търсещи истината и доста повече и доста по-често от преди устройват чрез своите пастири чести беседи, които пък предизвикват и по-чести писмени събеседвания по въпросите на вярата.

Нашата радост намалява обаче, когато започнем да се вглеждаме в мислите и настроенията на образованите хора, които търсят общение с Църквата. Те не пристъпват към Църквата със съзнанието на смирени ученици, а с усещането на хора, които смятат себе си за способни и призвани да съдят Църквата. Те заявяват, че вече не могат да дойдат в Църквата с онова настроение и съвършено послушание, с което отпърво руският народ възприел Христовата вяра, тъй като от предишните векове те са наследили богатството на идеите на Запада, от които сега не могат да се отрекат^[2]. Те критикуват Църквата за нейното бездействие, мъртвост, незаинтересованост от обществения живот, като не престават да питат: „Жива ли е Църквата?” (особено Розанов). Те искат да изнамерят „нови пътища” в християнството, които досега са били непознати за Църквата и тя сега е длъжна да ги „търси” заедно с тях^[3], както и да провъзгласят ново разбиране за християнството, свидетелстващо за несъмненото развитие на мисълта на интелигентното общество, което според тях Църквата била проспала (Розанов и «новата концепция на християнството»). Църквата, казват те, се е отдалечила твърде много и се е усамотила на небето, като е забравила за плътта и не иска да знае за земята с нейните нужди, стонове и страдания (Тернавцев и др.). Отпечатък върху живота ѝ е оставил мрачният средновековен византинизъм, който всичко желаел да обгърне „в черна мантия”, да съсредоточи цялата същност на християнството в Голгота и да забрави за Витлеем с неговата, видите ли, розова поезия, поля с лилии и прочее (Розанов).

Такива и подобни приказки разказват търсачите на „нови пътища” в християнството, без да забелязват, че пристъпвайки към Църквата с настроение на пръв поглед противно на настройката на Лев Толстой, някои от тях завършват едва ли не подобно на него, строго различавайки Христовото Евангелие, чиято същност била изцяло в проповедта на планината, и разбирането на Евангелието в Църквата, която била измислила мъртвата буква на догматите на своите Вселенски Събори. Едва ли не хула срещу Църквата се чува понякога от техните уста.

Какво би трябвало да отговорим ние на такива търсачи на „нови пътища” към истината на Евангелието?

Неволно си припомняме първите векове на християнството, когато Църквата, излъчвайки от редовете си цял сонм мъченици за Христа, чрез пролятата от тях кръв посяла семената на обновлението в обезсилената духовна почва, каквато се явявали сърцата на хората в езическото общество, когато чрез своите пастири и наистина вселенски учители тя на Вселенските Събори накарала всички членове на обществото, от образованите до най-простите, с въодушевление да разсъждават за догматите на вярата; когато в същото това време най-доброто свое достояние – цял сонм подвижници – тя скрила в пустините, показвайки чрез тях на света, каква висота на духа може да постигне човекът, укрепяван от Христовата сила, а пък в същото това време езичниците почти били смесили своя дух с плътта.

Защо Църквата ги скрила в пустините сякаш не желаейки да покаже на света тези земни ангели и небесни човеци и като че изоставяйки хода на обществения живот сам на себе си?

В този случай тя постъпила много мъдро, защото се погрижила да обезопаси по-добре своя „корен” и „свято семе”, стъблото на новия Израил (Ис. 6:13), желаейки да огради последното от всички зловредни влияния на света „лежащ в зло” (1 Ин. 5:19), и така да даде възможност на света да извлича здравословни и питателни сокове от този корен. Нима затова се отделяли от света светите подвижници, защото искали да освободят себе си от задълженията по отношение на ближните и пред подвига на деятелната любов към братята предпочели по-спокойното пребиваване в съзерцание, бездействие и уединение?

О, не! Същият този Исаак Сирин, който смятал за прелест пристрастната, а не всяка любов (както искат да претълкуват словата му Розанов и другите), не притежавал ли в сърцето си най-пламенна и състрадателна любов към ближните? Не той ли говорил, че когато сърцето на човека се озарява от благодатта на Духа, то бива възпламенен от неизречена любов към всички хора без изключение, добри и зли, към всяка твар, съжалявайки дори демоните? Не той ли смятал за начало на възхождането към Бога деятелната любов към ближните?

По същия начин светителят Василий Велики, този наглед крайно строг ревнител на пустиножителството, не казвал ли, че по-удобно и по-безопасно за начинаещия подвижник било да се подвизава в общение с братята, което способства за опознаването на раните и заболяванията на своята душа и учи да се изпълнява заповедта за любовта не само на думи, но и на дело^[4]? Та нали християнските подвижници не само били чужди на тъй наричания сега „свят егоизъм”, какъвто по принцип не може да съществува, но и учили, че за по-високо от своето собствено спасение трябва да се смята спасението на братята, подобно на апостол Павел, който желаел „да бъде отлъчен от Христа” заради спасението на братята (Рим. 9:3)? Нали точно тези, които много години прекарали в съвършено безмълвие, често след това се явявали отново в света и са ставали наставници на братята? Нали тези духовни старци се подвизавали като полагали душата си в молитви и трудове за духовно поучение на братята, давайки обет да отговарят пред Бога за спасението на душите, които им били поверени в послушание?

О, наистина в тях трябва да виждаме това явяване на благодатта, което по времето на проповедта на планината привлекло към Христа такова множество народ, а не в днешните търсачи на „нови пътища” към истината. Те като достигнали духовно безстрастие били наистина снизходителни към човешките немощи, защото от собствен опит знаели, каква борба и какъв подвиг са нужни за достигане на съвършена чистота и освобождение от страстите. Отхвърляйки собствената си воля по заповедта на Христос, те били доста по-способни да бъдат учители на другите, отколкото днешните хора, които смятат себе си за призвани да обновят живота на обществото и Църквата.

Като не умеят да покорят своята воля под Христовото иго, как мислят те да покорят волята на другите и като сами не са намерили досега истинния път, как ще могат да го посочат на другите? Те мамят себе си с откриването на някакви тайни на християнството, непознати досега на Църквата, със свои „догматични прозрения” и дори са готови да си припишат дара на пророческо провиждане в съкровените досега дълбини на християнското откровение, забравяйки наставленията на светите подвижници за това, че понякога дори пламенното горене на духа произхожда от движението на плътта и кръвта и че не на плътски умове е дадено да проникват в тайните действия на Божествената благодат, а на ум очистен от страстите. Само такъв ум, който се сподобили да придобият много от духовните наставници на древните времена и какъвто и днес обладават мнозина непознати за света подвижници на пустинята, е способен да прозира не само състоянието на душите на отделни люде, но и бъдещите съдби на Църквата и света.

Затова и към тях трябва най-вече да се обръща всеки от нас, желаещ да възприеме подвига на духовното наставничество на другите хора, за да се сподоби с дара на благодатното ръководство, който в особено висока степен възприел и днес прославяният Иоан Лествичник. Амин.

Священномученик Фаддей (Успенский), архиепископ Тверской, Проповеди

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Виж «Странник», февруари, стр. 332.

[2] Виж доклада на Тернавцев «Русская Церковь пред великою задачею», където се говори за особения тип благочестие и служение на „невярващата” интелигенция.

[3] Мережковский, «Миссионерское обозрение», 1903 г., № 3, стр. 401.

[4] Творения т. V, 106–107.