Вход

Православен календар

Неделя 35-та след Петдесетница. За „тия, които вървяха напред…”

 

3001222310

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Всеки от нас подобно на Иерихонския слепец вика към своя Господ, моли Го за изцеление от греха и за избавление от страстите измъчващи душата. И често ни се струва, че тези наши вопли остават без отговор. Ние не виждаме явни резултати от своите молби, не ни изоставят греховните привързаности, не утихва в душата ни нашата духовна бран и непрекъснатата борба със злото. И прелъстителното униние неотстъпно ни прелъстява с мисълта, че всички усилия са напразни, че всякакви опити да достигнем святост са чисто безумие, че нашата скръбна участ е да се теготим от задушаващите ни страсти и дребнави съблазни. А отгоре на всичко и „тия, които вървяха напред” (Лк. 18:39), както ги нарича апостол Лука в днешното евангелско четиво, „поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12), те заставят да мълчиш, увещават те да не си хабиш силите напразно, да не „правиш труд на Учителя (Мк. 5:35).

Това изглежда невероятно: напред, т.е. пред Спасителя вървят тези, които не искат ние да Му се молим, които с всички сили възпрепятстват нашето общение с Христа. И така било не само в Иерихон. Да си спомним, че и в Галилея, когато Иаир, началникът на синагогата, молил Господа за спасението на собствената си дъщеря, се намерили умници, които застанали между нещастния баща и Иисус, за да убеждават бащата в безсмислеността на молитвените усилия: „Дъщеря ти умря; какво още правиш труд на Учителя?” (Мк. 5:35). А колко пъти, когато Спасителят се готвел да избави от робството на сатаната чедата Авраамови, се намирали такива, които обичали „да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалища в синагогите и първи места по гощавките” (Мк. 13:38,39), които под всякакви предлози се опитвали да възпрепятстват молитвата на страдащите: „шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден” (Лк. 13:14).

Тези гласове са твърде добре познати за всеки от нас. Те постоянно звучат в душите ни, прекратявайки богообщението, увещавайки ни да поотложим изповядването на греховете, внушавайки ни, че има още време за покаяние, за молитви, за богослужение. Всичко това ще бъде. Но после, след време, а сега… Сега трябва да се заемем с домашните си дела и ние както винаги започваме да „се грижим и безпокоим за много неща” (Лк. 10:41). За всичко само не и за спасението на душата! Точно тези „гласове” се опитват да ни внушат, че грехът ни не е толкова тежък и страшен, или пък че Бог всъщност дори не чува нашите молитви и никога не приема нашите жертви, или пък си казваме: о, ние сме такива ужасни грешници, че дори в църква не би трябвало да дръзваме да влезем! Виж ти, какво смирение – по-лошо от гордостта.

Защо всички наши опити да станем по-добри, всички наши стремежи към покаяние и промяна на живота задължително се съпровождат от съблазни и съмнения, и колкото по-решително ние се приближаваме към Христа, толкова по-гръмки са бесовските гласове, толкова по-яростна е съпротивата на греха, толкова по-отчаяна е борбата? Това, разбира се, е защото, „колкото по-тъмна е нощта, толкова по-ярки са звездите”[1]! Защото „всяко действие поражда равно по големина и противоположно по посока противодействие”. Защото, ако ние не се борим със страстите си, то ние по определение принадлежим на дявола, но стига само да се опитаме да разкъсаме неговата лепкава прегръдка и веднага целият ад въстава против нас. Точно за това ни говори апостол Павел в Посланието до Тимотей: „Но затова бидох помилуван, за да покаже Иисус Христос в мене първи всичкото Си дълготърпение за пример на ония, които повярват в Него за живот вечен” (1 Тим. 1:16).

Ключовата дума тук е „дълготърпение”. Първо е Божието дълготърпение, което особено утешава и подкрепя всеки от нас, падащите в грях по десет пъти на ден, а второ е нашето собствено дълготърпение, което ни помага да не се отчайваме заради тези безспирни падения, а всеки път отново и отново да се изправяме и да се опитваме да се върнем при нашия Господ. А и това е наистина поразително – че ние можем, ние сме способни да се молим дори тогава, когато ни възпрепятстват съблазните, страстите, обидите, непобедимата леност и съкрушителната умора – целият този набор от методи и средства, които ползва врагът на нашето спасение заедно със своите подчинени, за да ни застави да замълчим. Нима ние не чуваме твърде често в душата си този хладен шепот: „Стига! Какъв е смисълът да продължаваш? Нима още не си разбрал, че както си живял в грях, тъй и в греха си ще умреш? Нима още не си разбрал, че всички твои опити да победиш страстите са напразни?”

За да заглушим този натрапчив шепот, понякога трябва да действаме така, както постъпи Иерихонският слепец, който, когато го караха да замълчи, „още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме!” (Лк. 18:39). Той отчаяно викал към своя Господ, защото много добре разбирал, че тази негова молитва, този негов вопъл е последният шанс да изпроси немислимото: невероятното чудо на своето проглеждане.

Изцелението от всеки грях е също такова рядко срещано и чудесно събитие, както и проглеждането на слепия. Но нашата Църква, живееща с надеждата за възкресението на мъртвите, помни обещанието на Основателя: „Искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Лк. 11:9-10). Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев

 


[1] От стихотворение на А. Н. Майков - бел. прев.

Други статии от същия раздел:

module-template17.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти