Вход

Православен календар

Неделя 28-ма след Петдесетница. Изцелението на десетте прокажени

 

1912210016

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

На нас ни е трудно да приемем упрек в неблагодарност към Бога, упрек, който прозвуча в днешното Евангелие. Нима ние с вас не ходим в Божия храм, нима не палим свещички там, нима нашите уста не произнасят величествените слова на молитвените песнопения и химни? И накрая, нима самите храмове по нашите земи не са издигнати благодарение на нашите пожертвования, нима не са построени с нашите заработени с труд и пот пари?!

Ако всичко това е истина, тогава защо Господ днес ни напомня за неблагодарността? Защото този разказ за десетте прокажени е преди всичко разказ за неблагодарността на хората свои и близки на Бога. Десетте страдащи от страшната болест се очистили от нея, но само един от тях, езичник, тоест враг на истинската вяра, се върнал при Христос, за да въздаде слава на Бога. А деветте верни чеда на Бога си отишли, забравили от радост всичко на света…

Какво отношение към нас, днешните православни християни, има този евангелски разказ? Та ние редовно ходим на църква не за да постоим там, да се посгреем, да поогледаме хората, да се покажем пред другите. Ние ходим в Божия храм, за да се молим. И все пак при цялото наше молитвено настроение, при цялата наша църковност, именно към нас, православните църковни християни, е адресиран този упрек в неблагодарност. Точно към нас, молещите се на литургията, а не само присъстващи на нея. Нас, редовно изповядващите се и причащаващите се, Господ укорява в този страшен грях.

Работата е там, че нецърковният, чуждият на Църквата човек не може и да бъде наречен грешник в собствен смисъл, защото грехът строго погледнато е понятие, което се отнася само до хора вярващи, въцърковени и приели християнския закон. Точно такива били деветте изцелени от проказата и забравили да благодарят на своя Изцелител.

Нашето отношение към Бога и Църквата понякога ни сразява със своето поразително користолюбие. Защото ние всъщност се молим само за това, Бог да устрои нашия живот тук на земята по най-добрия начин. Ние не си даваме сметка, че повече от всичко на света ние желаем покой, богатство и вечни земни наслаждения. А когато това по някакви причини липсва, ние сме убедени, че са настъпили най-нещастните ни дни, че ние сме лишени от Бога от най-необходимото. Ако сме здрави, то сме бедни; ако сме богати, то всички ни мразят. Навън е лято, а защо е тъй кратко? Зад прозореца е зима, пак не е добре, много е студена. Така и протича нашият живот, като един непрекъснат поток от оплаквания, недоумения и безкрайни дребнави прошения към Бога.

Нима сме забравили, че нашият истински живот е в бъдещето, там зад прага на смъртта, в Царството Небесно? Не, на нас Небето не ни трябва, а ни трябва усъвършенствана земя, снабдена с всички удобства. За нас е важен не вечният живот заедно с ангелите и всички светии, а добрата и задушевна компания на старите познати, с които сме свикнали тук на земята. Целият наш сегашен живот се явява преддверие и подготовка за бъдещия вечен живот, но на нас не ни е до бъдещия. В този живот ни трябва здраве и благоденствие. Тук и сега. А когато мислим за Небето, опитвайки се със своя приземен ум да си представим как ще бъде всичко там, то ние не можем да си представим нищо повече от абсолютно здраве и вечно безделие.

Сравнено с вечността нашето земно съществуване е нищожно, а ние го възприемаме като най-важното и най-същественото време. Но какво значение има, пита се, процъфтяваме ли, или скърбим в този малък отрязък от времето, когато пред нас напред в бъдещето е вечното блаженство? В края на краищата и „жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света” (Ин. 16:21). Тъй и ние в този скръбен свят търпим скърби и в тези скърби се ражда Царството Небесно, което според думите на Спасителя е вътре в нас.

Тъй и ние от момента на раждането до самия смъртен час само това и правим – да се устройваме по-удобно, като че ли в този живот ще живеем вечно. А когато житейските обстоятелства се подреждат не толкова благоприятно, когато ни връхлитат скърби, ние тутакси почваме да роптаем срещу Бога и веднага си казваме: „За какво? Защо на мен? С какво аз съм по-лош от другите?”

Може ли човек, който търси монета в прахта край пътя да види удивителното небе над главата си? Нима ще му дойде на ум да благодари на Създателя на това прекрасно небе? Не, той също като деветте прокажени ще намери своята паричка и ще побегне, забравил се от щастие! Ние не благодарим на Бога за всичко в нашия живот, и за лошото, и за доброто, само защото не виждаме по-далеч от носа си. Ние всички съгрешаваме с неблагодарност, защото сме прекалено привързани с телата си и със страстите си към земята. Ако ние само си бяхме поставили за задача целия свой земен живот да посветим на подготовката за небесния живот, ако не се бяхме привързали така с цялата си душа и сърце към това, на което е определено да изчезне, да пропадне, да се разтвори в небитието, тогава, разбира се, ние не бихме забравяли да благодарим на Господа за всичко, което Той ни дава, тогава, разбира се, бихме припадали пред милосърдния наш Бог с радостно чувство за живот в пълнота и тогава със сигурност бихме чули гласа на нашия Спасител: „Стани, иди си: твоята вяра те спаси!” (Лука 17:19) Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев

Други статии от същия раздел:

module-template5.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти