Вход

Православен календар

„На пасбището на горното Царство стадо, отче, си възпитал, и с жезъла на догматите като зверове си прогонил ересите, възпявайки: „Благословен Си, Боже на отците ни!”

Втори канон на утренята, 7 песен, тропар
Неделя 4-та на Великия пост. Преп. Иоан Лествичник

Неделя 14-та след Петдесетница. Мълчанието на окаменялата душа

 

2209192259

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Сред множеството „лоши и добри” (Мат. 22:10) от поканените на сватбата се намерил само един, „който не бе облечен в сватбарска премяна” (Мат. 22:10). Това е удивително, защото били поканени всички наред, на поканата на царя откликнали всякакви хора, но сред тази пъстра тълпа, сред тази, ще се осмеля да кажа – сбирщина, се намерил само един, който бил виновен и достоен за „външната тъмнина” и за „плач и скърцане със зъби”. Всички останали, каквито и да били те, изпълнили сватбената трапеза на гостоприемния Господар.

Естествено, че всеки от нас, православните християни, отнася себе си не към поканените първия път, заради които и всъщност бил устроен този сватбен пир на царския син, защото, както се вижда от притчата, те били постигнати от печалната участ на богоборците. Разбираемо е, че нашето място е сред „сбирщината”, сред поканените втория път, сред тези, между които се оказал и човекът, който не бил облечен в сватбарска премяна. А значи за всички нас е принципно важно да разберем облечени ли сме в сватбарска премяна, за да присъстваме на царския пир. И още – какво означава тази сватбарска премяна.

На една друга трапеза, на последната и тайна пасхална трапеза на нашия Господ Иисус Христос в Сионската горница, в отговор на Христовото пророчество: „един от вас ще Ме предаде”, апостолите „се много наскърбиха, и всеки от тях почна да Го пита: да не съм аз, Господи?” (Мат. 26:21-22). Ето и сега ние викаме към нашия Спасител със страх и скръб: „Не съм ли аз, Господи? Няма ли мен да ме постигне тази страшна участ?”

Господ по Своето милосърдие не казал цялата истина на Своите апостоли. Защото в действителност Го предал не един, а всички, може би с изключение на този, който не трепнал в най-тежкия час, който не се отдалечил от страшния голготски Кръст – възлюбения ученик Иоан. Но истината си е истина – докрай и безвъзвратно Го предал само един – „погибелният син” (Иоан 17:12), този същият Иуда Искариот, който се отказал от покаянието, даряващо живот и избрал смъртта. За разлика от предалия Христа Петър, Иуда не пожелал да се върне при изоставения от него Господ, не започнал да полага спасителни и покайни усилия за възвръщане, а само се съгласил със своя грях, казвайки: „съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат. 27:4). Това съгласие с предишния грях било запечатано с нов грях: отказвайки се да проси прошка от Предадения, „погибелният син” убил себе си, като така допълнил мярата на престъплението, отхвърляйки дори мисълта за възможността на покаянието.

Ето го облеченият не в сватбарска премяна! Ето го престъпно и погибелно мълчащият, когато Господ, разтревожвайки неговата съвест изобличава греха му, казвайки: „приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна?” (Мат. 22:12) И същото това предателско мълчание ние чуваме в Гетсиманската градина, когато „множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците и стареите народни” (Мат. 26:47) дошли, за да хванат нашия Господ: „друже, защо си дошъл?” (Мат. 26:50). И ето я сватбарската премяна, която в действителност не е нищо друго освен одежда на покаянието, закриваща срамната голота на греха!

И ето, връзват „му ръцете и нозете” (Мат. 22:13), тоест, лишавайки го от възможността за действие, отнемайки на отказалия се от покаяние даруваната от Бога свобода на избора, хвърлят безответния предател „във външната тъмнина”, в мястото на безпросветното и безнадеждно мълчание, в долината на вечната и отчаяна парализа на волята. И всичко това е само защото е замълчал във времето, когато е можел и бил длъжен да се покае.

Оказва се, че и добри, и зли присъстват на сватбения пир на царския син, но там няма място за мълчащи! Там няма място за тези, които отказват да изповядат своето несъвършенство, своя грях, своето предателство гласно пред своя Господ! В Царството на нашия Спасител ще се намери ъгълче за всеки, който пожелае да влезе в него. Там ще се намери къде да бъдат настанени „бедните, маломощните, хромите и слепите” (Лк. 14:21), бедните на добри дела, омаломощените от страстите и духовно заслепените. И само на един ще бъде отказано. На този, който в отговор на призива за покаяние, ще замълчи, убеден в това, че няма за какво да се кае.

В традицията на Православната Църква е трайно установено, че никой от нас не би дръзнал да пристъпи към Светите Христови Тайни, без да е очистил съвестта си със сълзи на покаяние и в тайнството Покаяние и Изповед. Защото ние знаем, че Причастието не е някаква универсална таблетка против всички болести и не е някакъв прост и най-добър способ да устроиш земните си дела. Причастието е Тяло Христово, то е сватбен пир на Царския Син, на който ние сме призвани още сега в този живот.

Спаси ни, Господи от окаменялото мълчание на душата, когато там в глъбините на сърцето ни като гръм небесен прозвучи за нас тихият, но настойчив глас на нашия Спасител: „приятелю, как влезе тук?” (Мат. 22:12). Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев

Други статии от същия раздел:

module-template6.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти