Съдът съобразно с истината е съд за същността

Въпросът за съда се явява изключително важен за християнина, но в същото време той е ясен и прост. На този въпрос отговорът може да бъде само един: християнинът е длъжен да съди право и миролюбиво.

„Говорете истина един другиму; праведно и миролюбиво съдете при портите си” (Зах. 8:16).

Ние съдим за същността на един или друг човек според думите, делата и постъпките му. Това и значи да съдиш право и да съдиш според истината.

Първо, ние съдим за това съществува ли този човек или само така изглежда. След това човешката същност ще ни послужи за мяра относно този конкретен човек. Ние сме способни и сме длъжни да съдим точно така, защото човешката природа е неизменна, а конкретният човек е изменчив.

Не съществува никакъв друг правилен съд според същността и според истината. И ние нищо не нарушаваме, прилагайки спрямо човека мярата за човека, като изясняваме доколко той съответства на тази мяра.

Значи можем да формулираме въпроса така: Как да съдим справедливо, при това във времена като сегашните, когато самият съд ни се забранява?

Защо в наше време е трудно да съдиш за същността на човека?

И тъй, всичко е просто и праволинейно, само че изучавайки нашето време, ние виждаме, че правият и миролюбив съд се натъква на сериозни препятствия.

Общественото мнение, в частност православното, или изобщо либералното, осъжда самата възможност да съдиш за същността на хората, нещата и събитията. Съдът за същността предварително бива наричан „осъждане”, като устата на човека биват запушени още преди да е произнесъл някакво съждение. Вместо съждения за същността на нас ни се предлага да следваме най-новите правила на смиренословието, които като някакво вълшебство превръщат осъждането в неосъждане. Иначе казано, обществото не одобрява правия съд и претенцията за истина, ако тя идва от страна на частен човек.

Следователно проблемът има две страни:

1. Мненията застават на мястото, където преди се е намирала истината. Значи днес не е достатъчно просто да кажеш истината, което и само по себе си е трудно. Налага се освен това и да се преодолява съпротивата на средата, в която е забранено да се съди според истината и където истината чрез някакъв промишлен метод бива преработвана в мнения.

2. Предлага ни се по външност да съдим само за външността, по словата – изключително за словата, по делата – за едните само дела и нищо повече от това. Следователно днес не е достатъчно да мислим за същността на нещата. Налага се освен това и да опровергаваме софистките тезиси за недостатъчността на думите, непостижимостта на същността и т. н.

Кому са нужни мнения, а не истина?

Разбираемо е защо и кому е нужна тиранията на мненията и съждения само относно външността. Такава духовна и интелектуална обстановка е удобна за духовно болния човек, защото така го защитава от истината. Той изказва само мнения и произнася само едни слова. Да се съди за самия него, за неговата същност, това е забранено, неудобно, неприето и той знае това.

Този, който съди за същността на нещата и претендира за истинността на своя съд, може да сбърка. Да направиш грешка в своя съд е страшно, а понякога и опасно. Но такава опасност трябва да се презира, а страхът следва да бъде преодоляван от страха Божий и любовта към истината. И накрая, трябва прилежно да се учим да не грешим от Спасителя и Неговите ученици.

Новият човек като средоточие на духовни болести е напротив – защитен от грешки. Неговите грешки са само мнения. Били тези мнения правилни или не, те във всеки случай не претендират да са истина. Неговото вътрешно запустение е защитено и от интроспекции, и от външно обективно наблюдение. За целия външен свят той просто изглежда, смята се и се представя в образа, който сметне за необходим.

Какви са причините за подобна атмосфера в обществото?

Какви са причините за такава обществена атмосфера, която може да бъде меко охарактеризирана като „интелектуално нечестна”?

Светът е ужасен.

В света има толкова много зло, че се налага да бъде осъден светът изобщо. Тук е необходимо не само мъжество, но и знания относно това, що е светът и как той да бъде осъден.

Злото в света е тъй разнообразно, че то трябва да бъде осъдено във всичките му безбройни проявления, а това превишава човешките сили.

Ужасен е и новият човек, творецът на този ужасен свят. Той лъже и върши зло, незабелязвайки това относно себе си, но забелязвайки го у другите.

Всички хора гледат този ужас, който се върши в обществото и в техните души, но не всички хора реагират еднакво: едни съдят право и миролюбиво, а други се подхлъзват и падат в неразсъдителност и неосъждане.

Раздвоението

Главната причина за падането в неразсъдителност и неосъждане се явява раздвоението в душата (σκίζω). Това раздвоение възниква, когато новият човек започва да разглежда самия себе си и това, което се случва около него.

Да съдиш за света и за себе си е страшно и не ти се иска. Такъв съд не обещава нищо утешително.

За новия човек е трудно да се реши да съди още и защото съдът над злото в наше време е безсилен. Новият човек не вижда смисъл в съда, ако той не помага злото да бъде превърнато в добро, а само злото назовава зло.

Но все пак новият човек съди, при това съди непрекъснато. Бидейки разумно същество, той не може да не съди, само че не разбира това. На него му се струва, че „не съди” и затова неговият съд винаги е морално неправеден и интелектуално неточен. Но това, което на него му се струва, тази привидност, той е готов да защитава с всички достъпни нему способи. Така той чрез своите магически средства преодолява раздвоението в своята душа и като резултат е всестранно защитен от всяка възможност да се покае.

Заедно с него в същата посока действа и развратеното общество, в което също се извършва някакво своего рода вълшебство – „националното единство”. И естествено изискването за справедлив съд в такова общество се смята за антиобществено, защото то възпрепятства магическия ритуал.

следваща>>

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев