Лоцманът Браун можеше да бър­бори с часове. И никога нищо не забравяше. За него това беше нещо невъзможно. И най-незначителните под­робности можеха да престоят в ума му в продължение на няколко години и да си останат все тъй ясни и определени като някакви важни събития. Неговата памет беше не само лоцманска, тя беше универсална. Ако спо­менеше за някакво най-обикновено писмо, получено от него преди седем години, той положително щe почне да декламира цялата скучна тирада наизуст. И тогава, без да забележи, че се е отдалечил от темата на разговора, той с готовност се впускаше да разказва дългата био­графия на родителите на автора на това писмо и вие можете да се считате за щастливец, ако не изброи един след друг всички роднини на автора и не ви запознае и с техните биографии.

Такава памет е голямо нещастие. Нейният притежател никога не може да различи едно интересно събитие или обстоятелство от друго съвсем неинтересно. Той е наклонен да задръства своите разкази с уморително скучни подробности и по този начин става просто нетърпим. Освен това той лесно се отклонява от темата на разговора; не пропуска да прибере и най-малкото зрънце от възпоминание, което забелязва по своя път, и поради това се отклонява доста настрани.

Мистър Браун започва например с най-искреното желание да разкаже крайно смешен анекдот за някакво куче. Самият той е „заразен от смях” толкова много, че едва ли може да започне разказа си. След това паметливият лоцман почва да обрисува породата на кучето и неговия външен вид; отплесва се да разказва историята на собственика, на целия му род и описва най-подробно всички сватби и погребения, станали в този род, като рецитира дори поздравителните стихове и съчувствените куплети, написани в чест на тия събития.

После паметта на Браун му подсказва, че едно от тия събития е станало през незапомнената дотогава „люта зима” на еди-коя си година; следва, разбира се, най-обстойно описание на тази зима заедно с имената на хората, загинали от студ, както и статистически сведения за голямото тогавашно покачване на цените на свинското месо и на сеното. Свинете и сеното му напомнят за царевицата и за фуража; царевицата и фуражът му навяват мисли за крави и коне; кравите и конете пък извикват спомени за някакъв цирк и за някакви прочути ездачи на неоседлани жребци; преминаването от цирка към менажерията е нещо съвсем естествено; а пък от споменатия слон до екваториална Африка има само една крачка. Тогава, разбира се, дивите езичници навеждат на разговор  за  религията и едва след три-четири часа скучно дърдорене, когато пристигне новата смяна, Браун напуска лоцманската рубка, мърморейки части от някаква проповед, която бил слушал преди много години и която се отнасяла до значението на молитвата при изпросване на Божията милост.

И след такова едно дълго и нетърпеливо чакане да чуете нещо за кучето, вие трябва да се задоволите само с първоначалното споменаване за него.

*Заглавието е на Редакцията

Марк Твен, „Животът по Мисисипи”, Прев. Никола Милев, София, Изд. „Народна култура”, 1960, гл. ХІІІ.