Най-добрият и действително спасителен подвиг за човешкия разум, който води човечеството към съвършенство и блаженство, може да се състои само в това – човекът безпристрастно да опознава и измерва своите сили и средства, както и немощта си за постигането на тази велика цел; да разбере възможността и да признае потребността от откровение свише, да се приближи към великата тайна на благочестието (срв.: 1 Тим. 3:16), да положи в нозете ѝ своите оръжия и своя венец и да предаде себе си в благороден плен, в свободно послушание на вярата в Бога, явил се в плът.

Това, което в днешния свят обикновено наричат просвещение, не е нищо повече от слабо мъждукане на светлина и живот, но в никакъв случай не е пълноценна и истинска светлина и живот на духа. Истинското начало на духовния живот е подобно на слънце, изливащо съгряваща светлина, която сияе в ума с истина и стопля сърцето с любов към доброто.

Просвещението принася добри плодове на обществото само тогава, когато за негова основа служи вярата. Езическият свят, жалък в своето невежество, когато се приобщава към образоваността, става отвратителен в своето развращение, което обикновено върви редом с образоваността и я превръща в свое оръдие.

Човеците спят духовно, когато безгрижно затварят очите на ума си и не се стараят да гледат светлината на евангелската истина и Божия Закон, за да могат непрестанно да се просвещават от тях и да осветяват своя жизнен път. Обикновеният човешки разум не познава духовното могъщество на Бога и дори се бои от догадки по този въпрос. И каква мъдрост тогава може да се очаква от такъв разум? Той е като слепец, който, макар и да усеща, че има очи, но като не може с тях да види светлината, прави заключението, че щом очите му не виждат слънцето, то него го няма и на небето, и че да се вярва в битието и действието на слънцето и светлината е суеверие и мечтание.

На всеки, който желае да се спаси, трябва да бъде казано: Не търси тайно познание, не се опитвай да проникнеш в тайните на естеството и в бъдещето. За спасението трябва само да вярваш, да изпълняваш заповедите и да очистваш сърцето си, а не да любопитстваш. Да желаеш да познаеш съкровеното е опасно, а да желаеш да го откриваш на други е още по-опасно. Но това не създава препятствие пред Божието Провидение да открива то тайното и да го обръща в изпълнение на своите цели дори и при несъвършенството на човешките средства, както можем да забележим от житейския опит.

Знанието без любов е зимно слънце, което не оживотворява и не дава сили за растеж. Истината, макар понякога и печална, трябва да се вижда, да се показва и човекът да се учи от нея, за да не доживее до истина, която вече ще е по-горчива и не толкова учеща, а повече наказваща заради небрежността спрямо нея.

Святитель Филарет Московский (Дроздов), Слова и речи.

Превод: прот. Божидар Главев