Възпоменаваното днес събитие на тържествения Вход Господен в Йерусалим било, може да се каже, последното вразумяване за неразумната синагога. Иудейските началници отдавна си поставили за задача да предадат на смърт Господа. Но ето Той, смирено влизайки в Йерусалим на осле, потриса целия град и бива гръмогласно приветстван от всички, показвайки с това, че едно само Негово желание би било достатъчно, за да бъдат унищожени всички техни замисли, и че ако Той се предава на смърт, то се предава доброволно.

Веднага им напомня сбъдващото се пророчество: „ето, твоят Цар иде” (Зах. 9: 9), за да ги вразуми и заедно със самото събитие предлага и ново пророчество за призоваването вместо тях на езичниците, за да ги засрами и да възбуди ревността им. Заслепените не приели вразумяването. Господ провидял всичко това и пролял сълзи за погиващите.

Около Него всички тържествуват, а у Самия Господ – сълзи!... Какво би могло да Го утеши, освен хвалебствените гласове на децата. Виждал Господ, че този народ, който сега вика: Осана (Мат. 21:9), след четири дни ще крещи разпни, разпни Го! (Иоан 19:6)… Но тези деца и всички, които се прилепили о Него с детско простодушие, неизменно ще пребъдат верни Нему. Пролята ще бъде Неговата кръв и ще напои тази земя, ще се роди ново поколение – по-свежо и пълно с живот, както клончетата на върбата са по-свежи от палмовите клонки – отдадено Нему с немъдруваща вяра, също като децата, викащи: осана…

И тъй, братя, Господнята кръв вече е пролята и е принесла своя плод. Вместо един народ вече много народи възгласят: „осана Сину Давидову!” (Мат. 21: 9), вместо един храм в един само свещен град колко истински храмове са въздигнати на земята и колко много градове са верни на Господа! Но законът на утешенията и надеждите Господни е един. Светият Дух почива само върху тези, които като върбови клонки са изпълнени с живот и като деца са обърнати към Господа. Ние разчитаме този закон в думите на Господа: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие” (Лк. 18:16).

Тук се взима за образец не детското безсилие, а свежестта на детските сили, жизнеността на техните действия и простодушието им. Приет ли е от нас този закон? Приет е, разбира се, заедно с целия Христов закон. А ако е приет, значи са приети и всички задължения, произтичащи от него.

А какви са тези задължения? Ето какви:

1. Да започнем да работим за Господа от ранни години, веднага след като сме осъзнали задълженията си, които сме поели при Кръщението, а да не отлагаме това до старост, предавайки се в същото време на страсти и работа за мира сего… Старческа немощ и сухи кости ли ще принесем на Господа, Който проля кръвта Си за нас? И дали ще ги принесем? Бог знае. При старостта страстите ще утихнат, но ще бъде ли угоден Господу животът, в който не се съзират страстни дела само защото не са налице сили, с които страстите да бъдат удовлетворявани, като в същото време цялото същество на човека е пропито от страстите?! Това не означава, че на стари години не е възможно обръщането към Бога. Бог може и от камъни да въздигне чеда на Авраама, да изпрати Дух Свети и да оживи старческите кости и старецът с юношеска бодрост да започне да работи за Господа… Но колко такива примери са ви известни? Нима почти всички старци, които са прекарали живота си в страсти, не се терзаят от скука, не роптаят и не биват изпояждани от безнадежност?! Блажена е само онази старост, до която човек е доживял с непрекъснато богоугоден живот!

2. Но за това е необходимо, като започнеш от млади години, да работиш за Господа с младежка жизненост и с бодрост да изпълняваш всички дела на това служение. В Стария Завет е заповядано на Господ да се принася тлъстината (тлъстите меса на добре охраненото животно). Защо когато благодарял на Господа и просел милостта Му, Давид пеел: „Тлъсти всесъжения ще Ти възнеса” (Пс. 65:15). Това е образ на разбирането, че в делата на богоугождението на Господа трябва да се принася цялото разположение, цялото сърце, цялата пълнота на чувствата, а не само едни външни, с хладност извършвани дела… Нека първо сърцето да гори с любов към Господа, а след това всички кости ще изрекат: Господи, Господи!

Който чете молитви към Господа, а сърцето му стои далеч от Него; който стои в храма, а мислите му устройват бит пазар в душата му; който дава милостиня, за да бъде видян и изобщо изпълнява всички дела на благочестието изправно, но без участието на сърцето, на такъв делата не са върбови клонки, а сухи тръни, готови за изгаряне… „Синко, дай си мен сърцето” (Притч. 23:26), казва Господ. Който не дава на Господа сърцето си, той нищо не дава. Даже и у него да има дела, то той ги върши по установения ред, хладно като машина, или като лениво муле или вол, неохотно, като вързано и водено животно. Погледнете как децата, когато правят нещо, са изцяло погълнати от делото, без остатък, и действат с увлечение. Така трябва да се работи на Господа!

3. Не мислете, че е трудно да се поддържа такава жизненост. Не! Господ е близо. Той е, Който действа в нас. Трябва само да предадем Нему сърцето си с детска вяра и простота. Блажено е сърцето, което питае такава немъдруваща вяра; вяра, в която няма раздвоение между мисълта и сърдечното чувство, вяра, в която убеждението в истината е неразлъчно свързано с готовността да се постъпва според нея, вяра, в която всяко Божие слово се приема неразделно от цялото същество… Там умът не плете козни, опитвайки се да подкопае основите на истината чрез най-различни въпроси, съставяни от неговата неразумност и плиткоумие по отношение познанието на духовните неща, сърцето не покрива заповедта с мъглата на страстните помисли, чрез които се съблазняват и нашите желания, като се отклоняват от заповяданото било за малко, било завинаги. Всяко слово там се приема изцяло, такова, каквото е, като се попива като вода от гъба, или като капка дъжд от зажадняла земя… Ето затова там има много живот, жизненост и сили – по причина на тази немъдруваща вяра.

Такъв човек чува например: дай – и дава; прости – и прощава; търси това – и търси; така гледай на нещата – и така гледа… Нито мислите, нито чувствата, нито желанието не позволяват в съзнанието да възникне нещо противоречащо на това, което е излязло из Божиите уста, всичко се приема без колебание, като дете от устата на бащата или майката, които обича, или от устата на учителя, към когото се е привързало.

Ето такива разположения нека възбудим и утвърдим в сърцата си! И да принесем по този начин днес на Господа свежи върбови клонки – духовни и угодни Господу. Господ, Който вижда в сърцето, ще ги види и ще ги благослови. Нашето „осана Сину Давидову!” ще стигне до Неговия слух и Той ще ни защити от укорителните възгласи на неразумните умници: "гледай ги тия, какво правят?!"

„Из устата на младенци и кърмачета” Той Сам стъкмява „похвала” (Мат. 21:16). И друга похвала не желае да приеме…

Дано Бог благоволи, щото всички ние да имаме такова устроение. Амин.

Епископ Феофан, Слова на Господские, Богородичные и торжественные дни, Афон – Москва, 1883.

Превод: прот. Божидар Главев