Вход

Православен календар

Слово в Неделята на митаря и фарисея

 

„Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня” (Лука 18:14).

Притчата за митаря и фаисея, която днес чухме в евангелското четиво, Спасителят Христос завършва с това, че фарисеят отишъл у дома си като осъден или неоправдан, а митарят - като оправдан. „Тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня”.

Но нима те били в съдебна зала? Нима над тях се извършвал съд? Те били в църква. И се молили.

Тук пред нас се открива един аспект от църквата и молитвата, на който вероятно не всички обръщат внимание. Влизайки в църква и заставайки на молитва, ние се държим най-вече като просители, а Бог Го имаме като подател на благата. И това е правилно, но не е всичко. Словото Христово показва, че църквата, бидейки дом за молитва, в същото време е и Божие съдилище. Ти се молиш, а невидимият Съдия не само чува твоите думи, но и вижда мислите и сърдечните ти движения, и произвежда над теб праведен съд. Ти завършваш молитвата и си отиваш оправдан или неоправдан, или дори осъден. Пророкът по този повод е казал: „Молитвата му да бъде за грях” (108:7). Явно има такива, над които се сбъдва това слово, защото пророците не хвърлят думите си на вятъра.

И тъй, молитвеници, ние трябва да се погрижим да избегнем осъждането и да достигнем оправданието. Затова нека видим, как достигнал оправданието митарят и как не го достигнал фарисеят.

„Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти...”[1] (Лк. 18:11). Дотук това като че ли не е лоша молитва.

Фарисеят „се молил в себе си”, значи се молел вътрешно, мислено, сърдечно, тоест по-добре от някои сред нас, чиито уста произнасят молитва, но сърцето не я чувства и мисълта често се отклонява към странични предмети; или такива, които слушат църковните четива и песнопенията с телесните си уши, но не отварят с дълбоко внимание вътрешния си слух и не се въодушевяват с духа на молитвата. При такива разположения на духа ние би следвало да се опасяваме да не се окажем по-далеч от оправданието на неоправдания фарисей.

Фарисеят благодари и въздава Богу хвала. И това е по-добре от някои сред нас, които в молитвата мислят повече за това, което им е нужно на тях, отколкото за това, което е угодно Богу; които, като деца жадуващи за отеческото наследство, а не за любов, идват в дома на Небесния Отец, за да молят за нужни и ненужни неща, а не за да съзерцават Неговото съвършенство; за да възхваляват Неговата премъдрост, благост, провидение, помощ и благодеяние; за да вкусват от Неговата любов и благодат, да Му принасят своята любов, благодарност, хвала и слава.

Фарисеят е човек, който не е лишен от подвизи и добри дела. „Постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам” (Лука 18:12). Законът на старозаветната църква не предписвал пост два пъти в седмицата. Това бил пост въведен от частното предание и доброволно приет от фарисея, от което може да се заключи, че той още по-усърдно спазвал постите предписани в закона. Да се дава десятък, тоест една десета от добитъка, от произведенията на земята, от годишния доход, да се дава на църквата, на нейните служители и на бедните, това предписвал законът, който впрочем не се спазвал много усърдно в последните времена на старозаветната църква. Фарисеят, който давал десятък от всичко придобито, разбира се, бил ревнител на закона, по-старателен от мнозина свои съвременници, а трябва да признаем, и от мнозина сред нас, които не само не си налагат доброволно пости, но и установените от Църквата пости или явно нарушават, или спазват небрежно, като изобретяват постни ястия по-разкошни от месните ястия; които не само не отделят десятък за църквата, служителите ѝ и бедните, но и оскъдното, което даряват, даряват неохотно, а не с радост като жертва Богу. Пак ще кажа: трябва да се опасяваме да не останем по-далеч от оправданието, отколкото неоправдания фарисей.

Но как тъй той не бил оправдан? Веднага ще разберете.

„Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци” (18:11). Наглед той благодари и възхвалява Бога, но всъщност се самопревъзнася. Хвалението към Бога за него е само начин да изрази колко е доволен от себе си за това, че е по-добър от другите. Ето защо не е трудно да се разбере може ли неговата молитва да бъде угодна Богу – това кадило, от което излиза не благоуханието на благоговението и умилението, а смрадта на гордостта и тщеславието. Понятно е защо той не може да бъде оправдан: провъзгласявайки сам себе си за по-добър и по-безпорочен от другите, той не само говори, без да си дава сметка какво казва, тъй като не е сърцеведец, но и говори явна неистина. Защото по-добре от него познаващият човешката добродетел апостол свидетелства: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас” (1 Иоан. 1:8).

Нека от това, братя, се научим никак да не мислим високо за себе си и особено да не високомъдърстваме по време на молитва. Защо ще гледаш твоите нищожни добродетели, когато трябва да съзерцаваш Божиите съвършенства? Защо ти е да хвалиш себе си, когато трябва да възхваляваш Бога? Ако ти се наслаждаваш сам на себе си, то твоята душа, разбира се, няма да възжадува за Бога, а затова и Неговата благодат няма да дойде и да те напои от избитъците на Неговия дом и от потоците на Неговата сладост.

Фарисеят в молитвата си не само хвалил себе си, но и порицавал другите. „Не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” (Лука 18:11). Такива думи не би оправдал и един незлобив и кротък човек. Как да ги оправдае всеблагият и човеколюбив Бог, чиито „щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144:9)? Пред Божието лице ти укоряваш ближния си, смятайки го за човек порочен и престъпен. Но Бог промишлява за него и го милва. И така в твоя укор към ближния не се ли крие дързък укор към самия Бог, Който го милва? Каква полза има да разглеждаш пороците на ближния си? Ти не ставаш свят от това, че го виждаш като грешник. Точно обратното – твоето око, което Бог е сътворил и пак иска да сътвори чисто, сам превръщаш в лукаво. Ти поставяш „този митар” наред с грабители и неправедници, но може би този нисък в твоите очи Закхей, след час по някакъв начин ще се издигне нагоре, за да види Христа и след още час Христос ще каже за него: „И този е син на Авраама” (Лука 19:9). С какви очи тогава ще погледнеш този, когото сега порицаваш?

Опасно е, братя, изкушението без нужда да се разглеждат недостатъците и греховете на другите хора и човек да лъже сам себе си, мислейки, че не е като другите. Точно това значи да лъжеш сам себе си. Надсмивайки се над пороците на своите ближни, ние нарушаваме заповедта за любов към тях; оскърбяваме Бога, Който ги милва; оскверняваме нашия ум с нечисти представи; излагаме се на опасността да се окажем порицатели на невинни хора, дори бъдещи светии; със смрадта на нашите нечисти спомени разтляваме благоуханието на молитвата; с бунтуваща се съвест възпираме сърцето си да възхожда нагоре и разбира се, не ще достигнем оправданието от Този, Който е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1).

Кой ще ни избави от това изкушение? Кой ще ни покаже надежден способ да достигнем до оправдание в молитвата? „Този митар” току що презрян от фарисея. На митаря възложил това Спасителят Христос в думите от притчата.

„Митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!” Ето я молитвата вследствие на която митарят „отиде у дома си оправдан” (Лука 18:13–14). Следователно тук и за нас има образец на молитва, която е способна да постигне оправдание.

Митарят, като влязъл в църква, стоял надалеч близо до вратите на храма, а не до вътрешната светиня. Какво ще направим ние, виждайки този образец? Ще започнем ли да се бутаме в притвора, като оставим църквата празна? Това не би било съобразно нито с удобството, нито с църковния ред. Който може и доколкото може нека да подражава и на видимия образ на постигналата оправдание митарева молитва, но всеки трябва да се старае да постигне нейния дух и от него той да бъде въодушевен!

Какво означава митаревото стоене далеч от светинята? Страх Божий пред Божията светиня и чувство за своето недостойнство. И ние следва да придобиваме и да съхраним това чувство! О, Боже свети и славни! Този, когото Ти оправдаваш, не дръзва да се приближи до Твоята светиня. Как ще посмея аз, който съм достоен хиляди пъти да бъда осъден, да вляза в Твоето вътрешно светилище и да се докосна до Твоята светиня, на която ангелите със страх служат; да пристъпя до Твоите тайнства, в които ангелите желаят да проникнат? Дарувай ми страх, трепет и самоосъждане, за да не бъда осъден от своята дързост!

Митарят не желаел да повдигне очите си към небето. Това какво значи? Смирение. И тъй, имай смирение в молитвата и ще имаш молитва постигаща оправдание.

Митарят се удря в гърдите. Това какво значи? Съкрушение на сърцето и покаяние. И тъй, имай и ти тези чувства. „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” (Пс. 50:19).

Това, което показвал видимият образ на митаревата молитва, същото изразяват и думите „Боже, бъди милостив към мене грешника!” Митарят не се уповава на своите дела подобно на фарисея, а на Божието милосърдие. Удряйки се в гърдите и наричайки себе си грешник, той така изповядва, че Божието правосъдие изисква добродетели и осъжда греха; изповядва, че като грешник признава себе си достоен за осъждане и вече чувства своето осъждане; изповядва, че желае да се избави от греха и същевременно осъзнава своето безсилие да се избави от него. Когато заедно с това моли Бога за милост, без да предявява права, нито да предлага оправдания, с това изповядва вярата си в безкрайното Божие милосърдие и в благодатта, която според вярата е оправдаваща и спасяваща грешника, благодат възраждаща и наново съзиждаща човека за вършене на добри дела.

Следователно молитвата на митаря е молитва на покаяние и смирение и заедно с това молитва на вяра и упование. Нека с такава молитва да влизаме в църква и да пребиваваме в нея, и да каже и за нас милосърдният Господ, че ще си отидем у дома оправдани. Амин.

Творения. Слова и речи в 5 т. / свт. Филарет митр. Московский., Москва, 2003-2007, т. 1.

Превод: прот. Божидар Главев

 


[1] По славянския превод:  „Боже, хвала ти въздавам” – бел. прев.

Други статии от същия раздел:

module-template5.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти