Лк. 14:16–24

Кол. 1:12–18

Веднъж когато Господ Иисус Христос бил на обяд у „едного от фарисейските началници”, „един от насядалите с Него” благочестиво въздъхнал: „Блажен е, който ще яде хляб в царството Божие!” По този повод Господ разказал притчата за това как „един човек приготви голяма вечеря”. Първо поканил желаните и достойните. Но те всички „като сговорени” започнали „да се извиняват”, оправдавайки се с важни и неотложни дела. Защо да ходят, където и да било – те и тъй всичко си имат, те са независими, самодостатъчни са и могат да си позволят съвсем нелоша вечеря. Тогава стопанинът заповядва да бъдат събрани действително нуждаещите се – „бедните, маломощните, хромите и слепите”, които веднага се съгласили и „се напълни къщата” му.

А какво очаквало онези, които отказали да дойдат? На пръв поглед нищо особено. Просто, както казал стопанинът, „никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми”. Нищо повече. Но св. Матей излага тази притча в по-суров вариант. Тук призоваващият на вечерята бил не кой да е, а цар. И поканените не просто отказали, но и оскърбили пратениците. На това царят „се разгневи, изпрати войските си, та погуби ония убийци и изгори града им” (Мат. 22:7). А този, който се оказал на сватбения пир без сватбарска премяна, бил свързан и хвърлен „във външната тъмнина”, където е „плач и скърцане със зъби”.

И Матей не противоречи на Лука. Просто това и означава да не вкусиш от Господнята вечеря, да не вкусиш хляб в Царството Божие. Тъй като за това и Бог ни е сътворил, за да разделим с Него трапезата на Неговата радост, да бъдем причастници на Неговия блажен живот. Този, който е приел призоваването на Владиката, ще възкликне: Благодаря „на Бога и Отца, Който ни направи способни да участвуваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината и ни премести в царството на възлюбения Си Син, в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете!”

А ние още се чудим в какво се състои нашият живот и какво е нашето назначение! Мислим си, че има нещо по-велико отколкото самия живот. Само че не този живот, пълен със страдания и смърт ни е дал Бог. Този живот ние сами сме си го създали и затова нищо в него не е както трябва да бъде. И когато ние в един момент разберем това, тогава ще разберем и каква драма и печал се крие в тези слова: „Казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми”.

Това звучи дори по-страшно, отколкото у св. Матей. Както когато човек в края на живота си осъзнава, че „щастието бе тъй възможно, тъй близко”!... Защото с какво може наистина да се сравни загубата да не вкусиш Господнята вечеря? Да оскърбиш и да убиеш Неговите пратеници, да отхвърлиш Неговата любов, Неговата прямота, Неговия кръстен труд, извършен, за да придобиеш ти утеха?!...

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей

Превод: прот. Божидар Главев