Мат. 21:33–42

1 Кор. 16:13–24

Един стопанин дал своето лозе под аренда на други хора. Този стопанин е човек, разполагащ с власт: той има власт и сила да наказва злодеите. Но се оказва удивително търпелив: изпраща едни свои слуги, после други. Той е докрай уверен в силата на доброто. Независимо от това, че от предните пратеници едни били бити, а други дори убити, накрая изпраща своя син. Той се надява и дори е сигурен (иначе не би пратил сина си), че у тях ще се пробуди съвестта и те „ще се засрамят от сина ми”. Синът е един дух с бащата и послушно отива там, където неведнъж се е проляла кръв. И едва когато окончателно се разбира, че у злодеите съвестта е мъртва, чак тогава стопанинът ги предава на люта смърт, а лозето дава на други.

Но що за хора били тези лозари? Няма вече да споменаваме тяхната съвест, но нима те не са познавали силата на стопанина и не са се бояли нито от него самия, нито от законите на своята земя? Може би те много изгодно са арендували лозето и са мислели, че стопанинът си няма понятие от такъв тип работа? Може би са смятали, че стопанинът е в техни ръце и няма да посмее да отплати за злото? А може би са били като онзи длъжник, който не счел за нищо опростения му огромен дълг (Мат. 18:23–32)? Или като онези завистливи работници, които фактически не признавали на стопанина правото да се разпорежда със своето си (Мат. 20:1–15).

И първите, и вторите, и третите просто не признавали правото на собственост. И на първите, и на вторите, и на третите всъщност бива казано: „Приятелю… нима нямам власт да правя със своето си, каквото искам?” И да платя на когото колкото искам, и да прощавам на когото поискам, но и да изисквам своето – толкова, колкото ми се полага. Това е мое и аз никому не дължа отчет.

Писанието съвсем определено твърди, че „който не люби брата си, когото е видял”, не „може да люби Бога, Когото не е видял” (1 Иоан 4:20). Тъй че ако аз не признавам правото на собственост на човека, на моя брат, как ще призная правото на Върховния всемирен Собственик? Как ще мога да оценя Неговата милост и Неговото прощение, как ще Му призная правото да дава всекиму колкото Той сметне за нужно и как ще мога да смятам себе си за длъжник обязан да Му отдава Неговото в свое време? Неслучайно всяко насилствено отнемане и преразпределяне на собствеността бива задължително съпътствано от борба против Бога.

Следователно по пътя към Бога човекът трябва да се научи да уважава правото на собственост и дори да го смята за свещено[1]. Да не държи сметка за чуждите доходи и да не съди хората и начините, по които те се разпореждат с тях. И да не изисква, а смирено да проси. И да не се обижда, когато не получи това, което е смятал, че трябва да му бъде дадено.

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Виж десетата Божия заповед – Изх. 20:17 – бел. прев.