Мълчанието не трябва да бъде постоянно и бездейно. Как трябва да се извършва опазването на сърцето и устата от безпорядъчните страсти

И какво, нима [след като не трябва много да говорим] трябва да онемеем? Нищо подобно. Защото има време да мълчим и време да говорим (Екл. 3:7).

Но ако нам предстои да даваме отговор за празни думи, то нека бъдем внимателни да не ни се наложи да даваме отговор и за празно мълчание, тъй като има освен това и действено мълчание. Именно такова е притежавала Сусана, която със своето безмълвие е направила повече, отколкото ако бе започнала да говори. Тя мълчала сред хората, но говорила с Бога. Тя не намерила по-голямо доказателство за своята чистота освен мълчанието. Говорила нейната съвест, а в същото време гласът ѝ не се чувал. За нея не бил важен човешкият съд, защото тя имала свидетелство от Господа. Тя искала да бъде оправдана от Този, Който, както тя знаела, не може да сбърка в присъдата^[1]. Сам Господ в Евангелието в мълчание извършвал човешкото спасение (Мат. 26:63). Затова и Давид правилно си вменява задължението не за постоянно мълчание, а за постоянно опазване (виж Пс. 38:2).

И тъй, нека пазим сърцето си, нека пазим устата си, защото ни е предписано и едното, и другото. Там ни е предписано да пазим устата си, а за другото, да пазим сърцето си, когато ни се казва: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23). Ако Давид е опазвал, не ще ли започнеш да опазваш и ти? Ако Исаия имал нечисти уста, казвайки: „Горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста” (Ис. 6:5), та ако пророкът Господен е имал нечисти уста, то може ли нашите уста да са чисти?

Нима не за всеки от нас е написано: „огради имота си с тръни, свържи среброто си и златото, и за думите си направи теглилка и мярка, а за устата си - врата и ключалка” (Сир. 28:27–29). Твоят имот е твоят ум, твоето злато е твоето сърце, а твоето сребро е твоята реч: „Думите на Господа са думи чисти, сребро, очистено от пръст в горнило” (Пс. 11:7). Добрият имот е ум благ и драгоценна придобивка – човек чист. Огради този имот, потопи го в чисти размишления, укрепи го с бодлива ограда и с постоянна загриженост, да не бъде той нападнат и да не бъде пленен от неразумните телесни страсти, да не се втурнат в него опасни влечения, да не бъде разграбено лозето от преминаващи покрай него. Опазвай твоя вътрешен човек. Не пренебрегвай и не се гнуси от него като от нещо малоценно, защото това е драгоценен имот. Наистина скъпоценно е това, чийто плод не е тленен и временен, а е непреходен – вечното спасение. Обработвай твоя имот, за да имаш не пусти угари, а ниви.

Внимателно следи твоята реч, за да не преминава тя чертата на умереността, да не бъде лековата, да не би тя чрез многословието да преумножи твоите грехове. Нека тя бъде сдържана и да не излиза извън свойствените ѝ граници, защото излязлата от коритото си река, бързо събира нечистотия. Не давай воля на твоите чувства, за да не станат те разслабени и лекоподвижни, за да не се каже за тебе: „От пети до глава няма у него здраво място: струпи, синяци, гнойни рани, неочистени, непревързани…” (Ис. 1:6). Трезвият ум има своя юзда, с която той бива ръководен и направляван.

Нека твоите уста имат врата, която да бъде залоствана в благопотребно време и да се залоства здраво, та да не би някой да предизвика гняв в гласа ти и ти да не заплатиш с оскърбление за оскърблението. Чувал си думите: „Като се гневите, не съгрешавайте” (Пс. 4:5). И тъй, дори да се случи да се разгневим, тъй като гневът е проява на нашата природа, а не на волята ни, нека поне не позволяваме от устата ни да излезе зла дума и така да паднем в грях. Нека твоите думи да имат тегло и мярка, тоест смирение, а също и граници, за да бъде езикът подчинен на ума. Нека той бива удържан от поводите на юздата и нека има железен мундщук^[2], който го задържа в определените граници. Нека той произнася слова премерени на везните на правдата, за да може в чувствата да се проявява строгост, в речта – сила и в думите – мяра.

Об обязанностях священнослужителей (De officiis ministorum), кн. ­І.

[1] Очевидно тук се имат предвид стихове 35 и 36 от 13 гл. на книгата на пророк Даниил: „А двамата старейшини, като станаха сред народа, сложиха ръце върху главата й. Тя пък насълзена гледаше към небето, защото сърцето й се уповаваше на Господа”.

[2] Мундщук – железният накрайник на юздата, който се поставя в устата на коня - бел. прев.