„Милостно погледна унизеността на рабинята Си” (Лук. 1:48).

В каква само тишина и какво велико събитие се извършило в деня, който с тържествено възпоменание днес извикваме от дълбините на миналото!

Един от най-близко стоящите до престола на Вседържителя – Архангел Гавриил, приел в ума си повелената тайна^[1], както преразказва от никого нечуваното Църквата, която знае небесния език и чин; прелита той през всички девет ангелски чина от най-високото до най-ниското небе и се устремява към земята. Небожителите гледат и не постигат с ума си случващото се. „Желаят да надникнат Ангелите” (1 Петр. 1:12) и да разберат къде отива той.

Дали не отива на Синай при законодателя Моисей с ново откровение? Но Синай вече не блести и не гърми и Моисей вече не е там. Той завърши и увенча своето дело, когато каза и написа: „Господ, Бог твой, ще ти издигне Пророк изсред тебе, от твоите братя, като мене, - Него слушайте” (Втор. 18:15). Дали не отива в Йерусалим в тамошния храм с чудесния облак при кивота с Божествените скрижали с небесния огън и жертвата? Но и кивотът вече го няма там – сега делото се състои в това, да бъде устроен одушевеният кивот на Ипостасното Слово Божие.

Къде отива Архангелът? В безславния Назарет в малък дом при бедна Девица, за която малцина знаели, че необикновено силно обича Бога и девството. Тя единствена чува какво ѝ говори Архангелът; тя едничка знае тайната след беседата с него и дори верният неин хранител праведният Йосиф не знае за извършващото се.

А какво се извършва? Предвечното Божие определение за спасението на падналия човешки род се привежда в действие. „Разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога” (Ефес. 3:9), непостижима и за ангелите, е открита на човешката дъщеря, разбира се, не за да бъде постигната, но и не само за да бъде възприета с вяра, а за да бъде приведена в изпълнение чрез нея – и Нейната вяра могла да възприеме невместимото и за ангелските умове.

„Семето на жената”, което трябва да „стъпче главата” на адската „змия”, смъртно ранила човеците в рая, или иначе казано, да въведе човечеството в Божествения живот, за да унищожи по този начин в него отровата на смъртта. Семето на Авраам, в което трябвало да бъдат благословени всички земни народи, произраства в утробата на Дева. Пророкът, Когото посочил Моисей и за Когото говорили всички други пророци, в Когото единствено старият Закон и Завет трябвало да достигнат своя „завършък, за да бъде оправдан всеки вярващ” (Рим. 10:4), се приближи и е скрит зад завесата на неръкотворен храм. „Дух Светий… слезе върху” преблагословената Мария „и силата на Всевишния я осени” (Лука 1:35). Синът Божий събезначален на Отца по Божество, без да напуска Своя престол, се зачена на земята по човечество като младенец. „Словото стана плът, и живя между нас” (Иоан 1:14) и сега става, ако е позволено така да се каже, не като превъзнасяне, а като удивление пред Неговото неизречено снизхождение – сега става по-близък до нас, отколкото до ангелите; защото ангелското естество само се доближава до Него, а човешкото естество се намира в единство в Неговата Ипостас. „Не от Ангели приема естество, а от потомството Авраамово приема” (Евр. 2:16).

Но защо едно толкова велико и дивно Божие дело като въплъщението на Словото се извършило така съкровено за небето и земята? Съкровено за небето то било може би, защото не за небето била потребна и приготвена тази тайна; съкровено за земята, защото вероятно Божествената светлина на тази тайна не биха могли да понесат немощните земни очи, ако тя ги бе озарила изведнъж, а било потребно те да бъдат подготвени постепенно. Изобщо разкриването на тайната било съобразено с това, че тази тайна е фундаментално непостижима за тварните умове.

Впрочем, за да не остава делото Божие за дълго скрито, ключ от Божия кивот, от сърцето на Богомайката, бил даден чрез Светия Дух на праведната Елисавета. И тя веднага щом видяла Пресветата Дева след благовестието на Архангела, тозчас отключила и открила съкровищницата на тайната, когато възкликнала: „Откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ?” И по този начин провъзгласила въплъщението на Сина Божий като вече извършило се.

Заедно с праведната Елисавета и ние, братя, можем радостно да кажем: откъде ни е това? Какъв е този незаслужен и по нашето недостойнство неочакван дар, да имаме сродната нам по плът за Майка на Господа и сам Господ дивно да се приближил до нас, истински и изцяло приемайки нашето естество, нашите немощи и болести, с изключение на греха, дори нашата смърт, та като ги приеме върху Себе си, в замяна на това да ни даде живот и сила, щото за нашата вяра да не бъде твърде далечно и трудно да търси Господа и да придобива Неговата благодат, при застъпничеството на Неговата Майка, Майката на светлината, любовта и милосърдието?!

Но ако някому би му дошло на ум да попита как станало тъй, че Безначалният получил начало, че Словото станало плът, че раздалечените естества се съединили в едното лице на Богочовека, нека заградим слуха, ума и сърцето от духа на любопитството; да почетем и сега с безмълвно благоговение Божествената тайна, в която и Ангелите желаят само да надникнат, желаят да надникнат, защото обичат Божията премъдрост, но не дръзват да изпитват, защото благоговеят пред Божията непостижимост. „Не търси това, що е за тебе извънредно трудно, и не изпитвай това, що е по-горе от твоите сили” (Сир. 3:21), учи премъдрият. Голяма мъдрост се заключава в благоговейното незнание на съкровеното.

Ако искаш да любомъдърстваш, не си строй, макар и красиви, но все пак безполезни стълбици с умозаключения към недостъпното. Не любопитствай за това, как може безкрайно превъзнесеното Божество с безпределното си милосърдие да се приближи към човечеството и да се съедини с него. Любомъдърствай по-добре за това, което не е тъй недостъпно и от което твоят ум повече се нуждае, как може човек да се приближи към Бога, или да не остане отдалечен, когато Бог се приближи към него. Без страх можеш да попиташ, как Божията Майка достигнала своето високо избраничество? Как приготвила Себе си за това чудно общение с Бога? С какви подвизи? С какви добродетели?

Тя не крие тази тайна, защото желае и на теб да посочи пътя за приближаване към Бога, макар и път несравним с Нейния. Но по тези стъпки и за теб е възможно да изкачиш няколко стъпала. Великото дело Тя изяснява съвсем немногословно: „Милостно погледна унизеността на рабинята Си”. Казвайки това Пресветата Дева без съмнение мислила само да възвеличи Божието снизхождение и нищо да не припише на Себе си: но Дух Свети, Който вдъхновил Нейното славословие, насочил словото ѝ така, че в него се проявило светлото лице на една от добродетелите, които най-много приближават до Бога. Молитвата, постът, целомъдрието, вярата, любовта към Бога, изобщо всички добродетели окръжавали душата на Пресветата Дева; но те били покривани, довършвани, въздигани и довеждани пред Божиите очи от смирението. Милостно погледна унизеността на рабинята Си.

От преданието на светиите ние знаем и за един особен и определен случай, когато смирението на Пресветата Дева привлякло към Нея това благодатно снизхождение и високо избраничество. Тя обичала както да беседва с Бога в молитва, така и да слуша казаното от Бога в Свещеното Писание. Веднъж тя прочела в книгата на пророк Исаия за Христос и Неговата Майка: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил” (Ис. 7:14) и вяра я озарила и любов възпламенила Нейната душа. Но поради смирението си, не удостоявайки Себе си да се моли за непосредствено приближаване до Богочовека Емануил, Тя се ограничила с молитва за това да ѝ бъде дарувано да види Неговата майка и да се доближи до нея, но само в качеството на нейна рабиня. Така със смирението на сърцето си тя приготвяла в Себе си пътя към кроткото и смирено сърце на Иисус; и над Нея преди още да било изречено, се изпълнило Неговото слово: „който се смирява, ще бъде въздигнат”. Тя се молила на бъдещата Богомайка, която видяла в пророчеството, да се удостои само да бъде нейна рабиня; и чрез това в разкрилата се действителност тя направила себе си Богомайка. Милостно погледна унизеността на рабинята Си.

Нека приемем, братя, от богоблагодатната Учителка благодатното учение за смирението, което било общо за Нея и за Христа. Защото и Той казал: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”, и заедно с това обещал и плод, и награда за смирението: „и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29).

Ако за някого изглежда неясно защо смирението, тази не особено бляскава добродетел, така високо се цени пред Бога и Той най-вече „на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5), нека размисли за отношението на смирението към останалите добродетели и за неговата противоположност на пороците.

Ако за Бога няма нищо по-противно от гордостта, защото в нея е заложено обожествяването на самия себе си, то поради своята противоположност, от всичко най-приятно за Бога би трябвало да е смирението, което, приемайки себе си за нищо, всяко добро, всяка чест и слава приписва на Бога. Гордостта не възприема благодатта, защото е напоена сама със себе си; смирението много добре приема благодатта, защото то е опразнено както от себе си, така и от всичко тварно. Ако гордостта низвергнала ангелите от небето в ада, то логично поради своята противоположност смирението от самия ад, тоест от дълбочината на греха, може да възведе на небето. Ако най-висшата от добродетелите любовта по словото на апостола „е дълготърпелива, не завижда, не се превъзнася, не дири своето, не се сърди, никога не отпада” (1 Кор. 13:4-8), то това е, защото тя бива поддържана и подпомагана от смирението.

Смирението е солта на добродетелите. Както солта придава вкус на ястията, така смирението дава съвършенство на добродетелите. Без сол храната лесно се поврежда; без смирението добродетелта лесно се разтлява от гордостта, тщеславието и нетърпението и накрая погива.

Има смирение, което човекът придобива чрез своите подвизи, познавайки своята немощ, недостойнство и нищожество, като тайно се укорява за своите грешки и недостатъци, като не си позволява да осъжда ближните си, като укротява себе си с труд и послушание, избирайки във всичко простотата и липсата на изисканост. Има и смирение, в което човекът бива въвеждан от Бога по Негово усмотрение, допускайки човекът да претърпява оскърбления, укори, унижения и лишения.

С надежда се подвизавайте, като деятелно смирявате сами себе си, подбуждайки се със словата на апостол Иаков: „Смирете се пред Господа, и ще ви въздигне” (Иак. 3:10). С доверие предавайте себе си на смиряващия Бог, като помните увещанието на апостол Петър: „Смирете се под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, кога дойде време” (1 Петр. 5:6).

Нека Господ да погледне милостно на всяка смиряваща се душа и да ни дарува опитно да познаем, че „близо е Господ до сломените по сърце, и смирените по дух ще спаси (Пс. 33:19). Амин.

Слова и речи, том IV.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] „Повеле́нное та́йно прие́м в ра́зуме…” – тропар на Акатистна събота Похвала на Пресвета Богородица - бел. прев.