Да благодарим на Бога, че макар и да сме непослушни, но по Неговата благост поне не сме такива, каквито Църквата сега поразява с анатема. Да усилим нашето послушание към Църквата! Няма да се съблазняваме от различните клевети против нея, каквито често ни се налага да слушаме! Те не са нещо ново: подобни клевети е имало и преди, и винаги ще има, но те с нищо не са повредили на нашата Църква и няма и да ѝ повредят. Чистотата на нейното учение никаква тъмнина няма да помрачи, твърдостта на нейните заповеди не ще поколебаят и адовите сили. Тя има за свой крайъгълен камък Иисус Христос – Божията сила и Божията премъдрост, основана от боговдъхновените апостоли, утвърдена от Вселенските Събори, защитена от светите отци, изпитана от хилядолетия.

Но все пак различните клевети срещу нея са опасни за нас. Всички те в голямата си част са приятни за нашите страсти и прелъстителни за нашето самолюбие, а в такъв случай колко лесно е да се съблазниш от тях! Първия път ги изслушваме с известна хладина, може би даже с отвращение, втория път – с равнодушие, на третия – вече спират да ни се виждат противни, а на четвъртия – започваме да ги защитаваме. И затова най-безопасно е да се отклоняваме от подобни разговори, да не четем подобни книги, да не гледаме такива хора или да гледаме на тях като на чужди, все едно са ни езичници или митари, отхвърлени от наследието на Божието Царство.

Като предпазваме другите, и сами да бъдем внимателни, защото и ние можем да се окажем съблазън за тях. Често не считаме за грях да изречем нещо противно на нейното учение или неприлично на нейните заповеди, а колко гибелно е това за другите! Вие, по-старшите по години и високи по сан, вие, може би не си давате сметка, че по-низшите и младите не считат, че е грешно да вършат това, за което вие не смятате, че е грешно да се говори. Но още по-гибелно е за другите, когато ние не сме внимателни в своето поведение. Няма как да живееш, без да нарушиш някоя заповед, но защо, нарушавайки я, да не направиш тъй, че другите да не видят и да не чуят?

Да утаяваш своите пороци, слушатели, никога не е грешно, освен при изповед пред духовника. Да грешиш явно, или да говориш открито за своите грехове, това е връх на нечестието. Това значи, към своите грехове да прибавяш нови, може би безчислени съгрешения. Лицемерът, скриващ под покривалото на личната добродетел своите пороци с цел другите да го смятат за добродетелен, е достоен за презрение, но явният нарушител на заповедите, или този, който безсрамно разказва за своите пороци, такъв е достоен за проклятие. Не по-малко грешим и когато разказваме за греховете на ближния. Да откриваш греховете на ближния е също като ти самият да ги извършваш. Когато ближният съгреши, това е начало на греха, а ние със своя език довършваме делото. Не е достатъчно просто да не вършим греховете, които вършат другите. Трябва и да не говорим за това, което другите вършат.

Какво става, когато ние явно грешим, или открито говорим за своите или за чуждите грехове? Ние не само себе си погубваме, но и другите – тези, които гледат към нас, които ни слушат и които някога биха чули.

Нека си спомним какви сме били в детството, дори в младостта, и да погледнем какви сме сега! Как малко тогава сме знаели за тези грехове, в които сега тъй често падаме. С какъв ужас тогава сме си представяли пороците, на които сега тъй често се предаваме! Тогава не сме можели дори и да си въобразим, че е възможно да нарушим заповедите, които сега с такова хладнокръвие нарушаваме. Но защо е тази промяна? Защото преди ние още не сме виждали и не сме чували как живеят другите, а после от другите на всичко сме се научили, на всичко сме се нагледали и наслушали и, уви, сега и ние учим другите на същото.

Да, слушатели, може би хиляди не биха съгрешили, ако ние не бяхме грешили явно, ако скривахме своите грехове, ако бяхме мълчали за греховете на нашите ближни. Да грешиш открито и да откриваш греховете на другите, това е все едно да разпространяваш заразна болест сред хората.

И тъй, да бъдем внимателни в думите и постъпките пред другите, да пазим и себе си от другите, а повече от всичко да бъдем послушни на нашата майка Църквата, да бъдем особено послушни към нея през тези дни. „Сега за нас възсия пролетта на поста”^[1], възпява Църквата.

Земя, която не е засята през пролетта, цяла година остава безплодна. И от нас през цялата година едва ли могат да се очакват добри дела, ако през настоящите дни, дни на пост, молитва и сълзи, ние не посеем в себе си семената на доброто. Амин.

Проповеди протоиерея Родиона Путятина

Превод: прот. Божидар Главев

[1] „Ныне возсия нам постная весна”, стиховна стихира от Вечернята на сряда на Сирна седмица - бел. прев.