„Имей мя отречена” (Лук. 14:18 – слав.)^[1].

Така отговорили всички поканени на вечерята! Каква безчувственост! Ако канещият ги бил човек убог, който кани непознати на своята трапеза, подобен отказ не би учудил никого. Но тук Господарят на дома, Бащата на семейството призовава поканените, зове Своите чеда, зове ги на голяма вечеря.

Какво ви спира, раби непокорни? «Нива купих..; волове купих» (Лук. 14:18–19), отговарят. Но вие сте забравили чий е този дар и чие е това благословение – «първом търсете царството на Бога», тази голяма вечеря, и «всичко» – понятно е, че далеч повече от вашите ниви и волове – «ще ви се придаде» (Мат. 6:33). При това вече не казва «търсете», избавяйки ни дори от този труд; но «дойдете, понеже всичко е вече готово» (Лук. 14:17).

«Дойдете»; а третият отговаря – «ожених се» (Лук. 14:20); но жената, която сега е превърната в идол, е дадена нему за помощник по пътя точно към тази вечеря, а тя отвръща сърцето на своя мъж от Бога, и теб превръща в прелюбодеец, заставяйки те да измениш на Божията благост. Тази паднала Ева, даваща в зестра на невинния Адам забранения плод, носи проклятие, ражда болести, оставя в наследство смърт. Остави я! Напразни убеждения – волята вече е пленена, сърцето – оковано. И третият като първите двама отвръща на пратеника Божий: «имей мя отречена».

Боже мой! Нашата ожесточеност превишава не само мярата на Твоето търпение, но многократно надвишава и нашето удивление. Ще се съгласим ли да вземем Твоя кръст, да изпием поне една капка от тази чаша, която Ти изпи до дъно за нас, след като Твоите блага са ни недостатъчни? Ще дойдем ли с Теб на Голгота, след като отказахме да дойдем дори на Твоята вечеря?

Ето ги горчивите плодове на неверието! Сърце, което няма вяра, се бои не само от трудностите в подвига за Иисуса Христа, но и от Неговите блага, и подобно на престъпник подозира дори самия Небесен Отец. Само вярата ни води към Бога. Ако сме истинно верни, то не само «ниви», «волове», »жени», но дори целият свят, ни ангели, ни настояще, ни бъдеще ще може да ни разлъчи от Бога. Да обърнем внимание на това сега и да отворим сърцето си за него.

Вие може би не сте очаквали, а някои ще го сметнат и за излишно, да говорим на верните за вяра?... Но защо не, ако вярата в тях зрее само в устата, а на дела няма не само плод, но дори и листа, и ако в сърцето още даже не е покълнала? Дай Боже, нашият опит да ни лъже, и тогава ще е излишно да водим този разговор. «Дай съвет на мъдрия» (Притч. 9:8), говори Премъдростта, тогава няма нужда да го караш да се отвръща от порока и да го очароваш с красотата на добродетелите: «ако коренът е свет, свети са и клоните» (Рим. 11:16). «Не може добро дърво да дава лоши плодове» (Мат. 7:18).

Да се обърнем към момента, в който изконният враг и човекоубиец завидял на щастието на невинността и съблазнил нашите прародители. Това не е грешка на Премъдростта, а най-висш ход на Нейното снизхождение: определено бе в предвечния съвет човекът да получи царство, приготвено нему от създание мира. За да го получи, за да го овладее и да се наслаждава на Самия Бог, не стигала нашата невинност, нужно било и да се потруди. Не само правдата, но дори Божията любов го изисквала. Чрез този труд тя искала да увеличи сладостта от небесните блага, защото и доброто не бива особено приятно, когато без труд бива придобито.

Кога трябва да се извършват тези трудове от всекиго според силите? – В състояние на невинност? Но тогава какъв подвиг да се определи, когато дори нещо толкова малко, като да се въздържи от забранения плод, човекът не могъл да изпълни? Та това творение от прах и пръст, любувайки се на собствената си красота, счело себе си достойно за божествена слава и чест! Дали би се съгласило доброволно от Едем да се качи на Голгота? Със сигурност би отказало да си купи блаженство на небесата и то на тази цена, след като и на земята живеело като в рай.

След падението? Но какъв подвиг, какво пожертвование, чий живот, чия смърт биха могли да удовлетворят съда на поруганата правда? Кръвта на коя жертва би могла да угаси безброй много геени като нашата, а не само да откупи мир като жертвен агнец Божий? Сиянието на славата на Отца, предвечният Син пожелал да ни сподоби с правото на блаженство. «В последните тия дни» (Евр. 1:2) Той извършил това велико дело, давайки на „всичко небесно, земно и подземно” (Фил. 2:10) да види „колко Бог обикна света” (Иоан 3:16).

Най-накрая правосъдието е удовлетворено, престъплението Адамово е умито, нашите грехове са забравени... Херувимът, изгонил праотците от рая, отваря вратите на небесното царство. Вместо пламенното оръжие – клонки на мира. На кръстния жертвеник с вечни букви сияе надписът: «Свърши се» (Иоан. 19:30). Така, след като извърши всичко, какво иска от нас нашият Ходатай? – Само съгласие от наша страна да приемем новото най-велико благодеяние; и това сърдечно приемане на Неговите заслуги с пълно упование в тях е нашата вяра.

Тази благодатна вяра била защитно ограждение на Адамовата невинност преди грехопадението: ако нашият праотец беше държал вярата, че „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17), той не би слушал гласа на прелъстителя; след грехопадението тя била за него единствената утеха: ако не беше вярвал, че семето на жената ще стъпче главата на змията (Бит. 3:15), то него жив биха го погълнали адовите бездни, заедно с цялото му драгоценно потомство; всички светии „бяха засвидетелствани чрез вярата” (Евр 11:39); същата тази вяра извирала гръмогласно от устата на пророците, разнесла проповедта на апостолите до края на вселената, позлатила устата на църковните пастири, в изповедниците и мъчениците победила целия свят и накрая стигнала и до нашите сърца.

Нека сега видим тази тъй жива вяра дали е жива в нас?... А за да узнаем това, нека избраният съсъд, божественият Павел, ни открие вярата, чрез която бяха засвидетелствани древните! „С вяра, започва той, Авел принесе Богу по-добра жертва, нежели Каин” (Евр. 11:4). Принасяме ли ние такава жертва? И каква точно? Давид пее: жертва Богу е дух съкрушен” (Пс. 50:19). И Сам Господ говори: „Милост искам” (Мат. 9:13). Но колко често нашият дух в момент на самопревъзнасяне се издига по-горе от небесата, а в момент на грубо плътско удоволствие слиза чак в ада! Колко често днес Лазар и подобни нему покрити с рани, издъхват пред праговете на богатите от глад и жажда! Колко често ние равнодушно слушаме стоновете на болните – техните викове „нямам човек” (Иоан 5:7)?!

„Чрез вяра… Сарра… въпреки възрастта си, роди” (Евр. 11:11), а нашата безплодна душа не само въпреки възрастта, но и в „благоприятно време и ден на спасение” (2 Кор. 6:2) не принася плодове на покаяние и добри дела. „С вяра Авраам… принесе единородния си (Евр. 11: 17), а ние, оставяйки долу „ослето” и „слугите” (Бит. 22:5), тоест плътта и буйния разум, възхождаме ли с Авраам на планината и принасяме ли Исаака, тоест собственото си сърце? О, не само ради Бога но дори заради собственото си блаженство не само своето сърце, но и ослите и воловете си ни е жал да изоставим.

„С вяра Моисей напусна Египет” (Евр. 11:27). А нас вместо Моисей ни води Христос, вместо огнен стълб над нас възсия Слънцето на правдата. И осъждайки ропота на древния Израил в пустинята, сами все още не се откъсваме от Египет, не преставаме да се трудим за този прелюбодеен и грешен свят и за дявола. „С вяра”, продължава той,... но стига ученикът на небесата е говорил на учениците на земята!

Затвори, учителю, и закрий това огледало, в което ясно виждаме какво представляваме. Пък и възможно ли е да очакваме плодове на вярата, когато сред нас има такива, които едва ли са добили и зрънце плод? Как може да я търсим в делата, когато често не й даваме място в ума?

Има в наше време и много такива, които сами не желаят, и другите учат да не вярват в нищо, което не може да види нито плътското око, нито мъдростта на обезумелия свят. Безумци! Или те не знаят колко вяра е нужна дори за видимите и естествените неща! Ще тръгне ли земеделецът да сее, ако не знае, че земята ще възвърне посятото стократно? Кой би тръгнал да плава по море, ако не се доверява на кораба и кормчията? Кой би могъл да се излекува от болест, ако няма доверие на лекаря? Кой би могъл да изучи което и да е изкуство, ако не вярва на майстора? И ако се отнеме вярата в тези неща, какво би останало от този прекрасен свят? – Пустиня на смъртта, гроб, който живи би ни погълнал в себе си!

И тъй, ако от нас вяра изискват земята, водата, въздухът, нашият ближен за наше благо, то защо я отказваме на Бога? Вие имате близки вам хора и им вярвате, без да виждате сърцата им. Защо лишавате Бога от това, което не отказвате на хората във всичко вам подобни? С какво Той е заслужил подобно недоверие? Напишете тогава други правила за вечната Премъдрост – как Тя да постъпва с нас и как да придобием блаженство. Или немарите за богатството на Божията благост и за Неговата кротост и дълготърпение?

Чухте в днешното Евангелие Неговата присъда за отреклите се призвани: „Казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми” (Лука. 14:24). Възхитете се сега от Неговата изключителна любов към нас. Ние многократно сме отказвали да дойдем на Неговата вечеря, но Той и досега с гласа на Църквата не престава да ни призовава: „Дойдете”.

Ето, настъпват дни на покаяние! Той ще усили Своя глас, без да ожесточава сърцата ни, да изуем обувките от нозете си, да съблечем дрехата на греха, да застанем чисти на святото място и да приемем духа на вярата, която е „сватбарска премяна” (Мат. 22:11). След това нека пристъпим към тази трапеза и да вкусим от Господнята вечеря; нека се приобщим с кръвта на заветния Агнец Божий. Приели това напътствие за вечен живот, нека побързаме да идем на тази голяма вечеря, на която има блага, които „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (1 Кор. 2:9). Нека побързаме, нека не се бавим и уверявайки се взаимно със сърце и уста, един другиму да си кажем: Амин!

Сочинения Филарета, митрополита Московского и Коломенского в пяти томах (1873, 1874, 1877, 1882, 1885), Том V, Москва, 2007.

Превод: Десислава Главева

[1] Този израз фактически представлява един доста невежлив отказ („отказвам да дойда”; „отричам се от Твоята вечеря”). Българският превод звучи доста по-меко: „Моля те, извини ме”, и в него този важен нюанс липсва – бел. прев.