В онова време Господ Иисус Христос „поучаваше в събота в една от синагогите; и ето една жена с немощен дух от осемнайсет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи” (Лука 13:10).

Съботният ден бил даден на евреите за молитва, също както на нас, християните, е даден неделният ден. И макар Господ Иисус Христос често да се усамотявал в пустинята, където прекарвал цели нощи в молитва, Той не избягвал и общите молитви в синагогата с народа. „И по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата”, пише за него евангелистът на друго място (Лука. 4:16). Значи Той имал обичай да посещава местата за молитва и не избягвал общата молитва. И макар това да не било нужно лично за Него, Той го вършил от смирение и за наша поука. Днес от мнозина може да чуете гордото заявление: Аз се моля у дома, не ми трябва да отивам в църквата на молитва. Така може да говори само малоумието и гордостта. А примерът на Христа ясно ни учи, че трябва да правим и едното и другото: да се молим тайно в усамотение, но и явно – в църква заедно с останалите събратя.

Но Господ Иисус Христос не е ходил в църква само за да се моли, а и за да поучава хората. Как надълго и нашироко и много пъти тълкувал Той Писанието в църква, колко предивни поуки оставил на хората, колко медоточни слова, които не са записани в Евангелието, изрекъл! „И всички се чудеха на благодатните Му думи, които излизаха от устата Му (Лука 4:22). Много, дори премного от тези животворни слова не са достигнали до нас, но все пак е дошло това, което ни е достатъчно за вразумление и спасение.

Господ Иисус Христос е ходил в събранието на вярващите още и за да може при нужда да помага на хората със Своята сила и така да засвидетелства, че Той е Бог и Спасител. Такава проява на божествена сила има и в случая, за който става дума в днешното евангелие. В синагогата дошла една жена, която била прегърбена поради действието на зъл дух върху нея. Прегърбена не за седмица, месец или година, а за цели осемнадесет години. „И не можеше никак да се изправи”. Прегъната на две с глава опряна в колената тази клета жена не могла да вижда нито звездното небе над себе си, нито човешките лица около себе си. Така злият дух успял да осакати и Адам и Ева заедно с техните потомци с лъжливото обещание, че ще бъдат като богове, стига само да го послушат. Но вместо да станат като богове нашите праотци се оказали пременени в премяна на зверове и облечени в тление, а тази тяхна потомка била толкова силно прегърбена, че пораждала ужас у хората и страх у животните.

Ето го „божественото” достойнство, което дяволът обещал на хората! „Не можеше да се изправи”. Осемнадесет години тя не можела да се изправи, а пълзяла по земята огъната като лък с глава опряна в колената. Нима това е живот? Това е наказание, а не живот. Недъгът на тази жена бил толкова страшен и тъй дълговременен, че тези, които за пръв път я виждали, потръпвали при вида ѝ, а тези, които от много време я виждали такава, гледали на нея като на някакво изкривено дърво, което за нищо друго не става, освен да бъде отсечено и хвърлено в огън. Това отвращение на хората от осакатените е по-уродливо от самата сакатост.

Но ето че Човеколюбецът със загриженост и съжаление погледнал на това бедно човешко създание и видял в него не сухо и криво дърво, а Авраамова дъщеря с душа сътворена от Бога и достойна за Божията милост. „Като я видя Иисус, повика я и рече ѝ: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога” (Лука 13:12-13). Това дивно чудо Господ сътворил не по молбата, нито заради вярата на тази жена, а по силата на собствената Си мотивация и могъщество. Не е ли това ярко опровержение на всички онези, които злоумишлено биха искали да смалят божественото величие на Христовите чудеса, казвайки, че тези неща се случвали само благодарение на самовнушение от страна на онези, с които ставали? Къде тук при тази прегърбена жена може да бъде съзряна и най-малка следа от самовнушение? Тя не можела нито да види лицето на Христос поради прегърбеността си, нито Го помолила за милост, нито по някакъв начин изразила своята вяра в Него.

Освен това тази жена не била близо до Христа, нито била сред първите, които дошли при Него. Той я повикал. Като пастир, който, като види овцата Си омотана в тръни, полумъртва и безгласна, сам пръв я вика.

Така милостивият Господ, Добрият Пастир, пръв се явил на тази Негова овца, свързана от сатаната. Първи Той се обърнал към нея, казвайки: „жено!” Не я нарече саката, нито прегърбена, нито сянка на живот, нито грешница. Нарече я жена. С това обръщение Господ ѝ възвръща загубеното достойнство. И след това вече я развързва от болестта и възлага накрая пречистите Си ръце върху нея, за да бъде съвършен и пълен дарът, който небесният Дарител дарува на земнородения човек. Първо – състрадателен поглед, после – могъщо слово, трето – милваща ръка. Всичко, от което тази жена била лишена в продължение на цели осемнадесет години. Той ѝ го дава. Защото дори някой понякога да се смилявал над нея, такова съжаление не било чистосърдечно, а било примесено със страх за себе си и гордост.

Когато някой се обръщал с жалост към нея, той се обръщал към нея по необходимост и веднага се отдалечавал. Ако някой я докосвал, това пак ставало по необходимост и само с върха на пръстите, като след това докосналият веднага бързал да измие ръцете си. Но Господ Иисус Христос специално я повикал при Себе Си, говорейки ѝ слова на изцеление и възложил върху нея двете Си изцеляващи ръце. Той се отнесъл към тази непозната жена като баща към дъщеря. Ако толкова много милост бе насочена към черната земя или към яркото слънце, земята щеше да се потресе, а слънцето да се облее в сълзи. Но тази благост била насочена към прегърбената жена и жената „веднага се изправи”.

Но как може да се изправи превитият гръбнак, без да се счупи? Как ще се раздвижи скованият гръб, без да изпита непоносима болка? Трябвало да изминат милиони години, както днес твърдят разни безумни умове, за да се изправи гръбнакът на маймуната и маймуната да стане човек. Казват така, защото не познават силата и могъществото на Живия Бог. Но вижте, само един миг отнела едничката дума на Господа, за да се изправи гръбнакът на жената, който бил далеч по-превит от този на маймуната! Но как се изправя гръбнакът? Как шията се раздвижва? Как недъгавият става здрав? Как се развързва свързаната овца? Как безгласната мумия получава дар слово и се осмелява да говори?

Не питай за това, но иди и слави Бога, както го славеше и тази жена. "И тя веднага се изправи и славеше Бога." Виждате ли как с оздравяването на тялото оздравяла и душата ѝ! Защото само здравата душа може да слави Бога за всяко добро, откъдето и да идва то, докато болната душа забравя Дароподателя Бога и благодари и слави смъртните ръце, чрез които Бог често дава на хората Своите дарове.

А Господ Иисус точно това и искаше да научи хората – да въздават хвала и слава Богу. Така Той заповядал на Гадаринския бесноват: „Върни се в къщата си и разказвай, какво ти стори Бог” (Лука 8:39)! И по всички места, където Господ вършеше славни чудеса „всички се чудеха и славеха Бога” (Марк 2:12). Затова и Христос могъл при раздялата със земния Си живот да каже: „Отче, Аз Те прославих на земята” (Иоан 17:4)!

Не трябва ли това да послужи за укор и нам, които, като извършим нещо добро на хората, все се домогваме до това, хората да хвалят нас вместо Бога? Всяко добро, което получаваме от хората, ние го получаваме не от хората, а чрез хората. Бог изпраща дарове на Своите деца чрез Своите деца. Защото да постъпва така, това е Негова радост и Негово благоволение. Нему подобава всяка слава и хвала сега и во веки. Амин.

Омилије, тумачење Јеванђеља – Свети Николај Жички, изд. “Православац”, Шабац, 2006 г.

Превод: прот. Божидар Главев