„Обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите.”

Лука 6:35

Тази заповед [за любовта към враговете] е твърде трудно изпълнима, но ако помислиш за наградата приготвена за изпълняващите я, тогава тя, макар и твърде трудна, изобщо няма да ти се стори такава (Св. Иоан Златоуст)^[1].

Научи се преди всичко никога да не наричаш враговете си с презрителни имена, а с такива, които показват почит. А ако устата привикнат да назовават оскърбилия с почетни и приятни имена, тогава и душата, слушайки това и вразумявана и научавана от езика, охотно ще се примири с него. Самите слова ще бъдат най-доброто лечебно средство за сърдечната рана (Св. Иоан Златоуст)^[2].

Любовта към враговете е любов към Бога, Който е дал заповедите и законите, а също така е и подражание на Бога. Знай, че оказвайки благодеяния на враговете си, ти благотвориш не на тях, а на себе си, обичаш не тях, а се покоряваш на Бога (Св. Иоан Златоуст)^[3].

Не е тъй лесно да въздаваш добро за злото, без да принуждаваш себе си, защото да правят добро на ненавиждащите ги, по вътрешно разположение, е свойствено само на постигналите духовната съвършена любов. Дори за този, който се е отрекъл от света и всичко в света, е невъзможно да обича оскърбяващия го, ако той истински не познава целта на Господа. Когато Господ му даде да познае плановете Му и той възревнува да ходи според Неговите указания, тогава ще може от сърце да обича този, който го ненавижда и оскърбява, както са обичали апостолите, които имали това познание^[4] (Преп. Максим Изповедник).

Най-висше и най-съвършено без сравнение е това, когато някой съвсем забравя за претърпените изкушения и изобщо не си спомня за тези, които са го опечалили, или по някакъв начин обезчестили, както когато те са пред него, така и когато отсъстват, а ги има наравно със своите приятели, без каквато и да било разлика, както когато беседва с тях, така и когато вкусва с тях храна. Това са все дела и съвършенства на мъжете, ходещи в светлината. Тези, които чувстват, че са далеч от такива порядки и правила за живот, нека не се самопрелъстяват и самозалъгват, а да знаят със сигурност, че ходят в тъмнина^[5] (Св. Симеон Нови Богослов).

Постигналият любовта към враговете е достигнал съвършенството в любовта към ближния и за такъв сами са се отворили дверите на любовта към Бога^[6] (Св. Игнатий Брянчанинов).

Ненавиждаш врага си? Ти си глупав. Защо? Защото когато врагът те тормози, ти допълнително тормозиш сам себе си, защото кажи: не е ли тормоз и най-голямо мъчение сам себе си да измъчваш с ненавист към врага си? Обичай врага си и ще бъдеш премъдър. О, ако ти би знаел какво тържествуване и какво блаженство е да обичаш врага си и да му правиш добро! Така Синът Божий, така Бог в Троица възтържествува и тържествува и сега със Своята любов над неблагодарния и злонравен човешки род; така Божиите светии са тържествували над своите врагове, като ги обичали и им правели добро. „Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Ако, бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му” (Рим. 5:8, 10)^[7].

Сокровищница духовной мудрости

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского. Т. 3. В рус. пер. СПб.: Изд. Санкт-Петербургской Духовной Академии, 1897, стр. 30.

[2] Пак там, стр. 843.

[3] Пак там, стр. 64.

[4] Добротолюбие. 2-е изд. Т. 3. М., 1888; 3-е изд. М., 1900, стр. 139.

[5] Слова преподобного Симеона Нового Богослова: Вып. 1. 2-е изд. М., 1892, стр. 400.

[6] Сочинения епископа Игнатия Брянчанинова. Т. 4. Письма к мирянам. 2-е изд. СПб., 1886, стр. 145.

[7] Моя жизнь во Христе. Том 1, запись 165.