„Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели” (Марк 8:38).

Небесният Отец не съди никого, но целият съд е предал на Своя Син. И вижте колко дивен е Неговият съд! Колко прецизен и строг е той! Защото наказанието и престъплението се измерват с една и съща мяра. Ако човек се срами от Сина – това е престъплението; и Христос ще се срами от този човек – това е наказанието. Но колко снизходителен в същото време е този съд! В каквато степен дръзкият раб допусне да унизи пред очите си Господа на славата, в такава, а не в по-голяма степен Господ на славата ще унизи пред Себе си този дързък раб: „който се срами от Мене… и Син Човечески ще се срами от него.”

Но както и в нашия случай да се явява пред погледа ни Върховният Съдия – било строг, за да породи страх у нас и чрез страха да ни спаси от престъплението и осъждането; било снизходителен, за да породи у нас срам и чрез този спасителен срам да предотврати срама от извършеното престъпление; самото престъпление, заради което се произнася присъдата, струва ми се, е способно да възбуди у нас предостатъчно ужас и отвращение, за да ни приведе към бдителност и внимание. Но как? Нима ще има хора, които ще решат, че Христос и християнството носят срам за тях? Да, ще има, за съжаление това е вън от всякакво съмнение. Ще стане това, което предсказва Истината. Всезнаещият Съдия не би провъзгласил наказание, ако не беше предвидил престъпление.

За да не стане никога това – нашият Господ да се срами от нас, християните, нужно е трезво и внимателно да размислим какво значи да „се срамиш от Сина Човешки и думите Му” и как и защо може човек да падне в това престъпление.

„Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.”

Обикновено се срамуват от нещо нечисто, долно и презряно. Как е възможно да се срамиш от Иисуса Христа всечистия, превъзнасяния, препрославения? Какво в този случай означава да „се срамиш”?

За да намерим точния смисъл на тези Христови думи, трябва да си спомним какво преди това Той казва за кръста. „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 8:34). Но какво представлявал кръстът в хорските очи преди кръстната смърт и възкресението на нашия Спасител, които го направили величествен като вътрешно знамение и чрез това и заедно с това свещен като външно знамение?

Преди това той бил оръдие на смъртта за осъдените и по-точно за осъдените роби или хора, които били считани за достойни не само за наказание, но и за поругаване. Затова вероятно онези, които били свикнали да оценяват нещата според хорското мнение, чувайки учението за кръста, тозчас си помислили колко трудно е да последват Учител, Който готви Себе си, а готви и учениците Си за такава необикновена посрама. Вероятно хора с висока образованост и изящен вкус по онова време се срамували дори да стоят сред слушателите на такъв Учител, преподаващ толкова странно учение. На тези помисли и предчувствия изпитващият сърцата Учител отговаря: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели”.

От това можем да заключим, че „да се срамиш от Син Човечески” определено означава, да се срамиш от Иисуса Христа разпнатия; и че да се срамиш от думите Му, означава да се срамиш от Неговото учение за кръста. Предупреждение за пагубността на такъв срам очевидно било нужно за времето, в което господствали иудейството и езичеството, и в което, за да опровергаят християнската вяра и да осмеят християните като безумци, било достатъчно да кажат, че те вярват в Разпнатия. Като безумци, казвам, защото точно същото казва и апостолът: „Словото за кръста е безумство за ония, които гинат; ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:18, 23); и затова този апостол, вместо да заяви себе си като приемащ и вярващ в учението Христово и благоговеещ пред него, счел за достатъчно да каже, че не се срамува от него: „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ” (Рим. 1:16).

Трябва да отбележим, че това престъпление, което Иисус Христос нарича: да се срамиш от Неговото име и учение, на друго място Той определя като „отричане от Него” или отхвърляне: „Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:33). Да се срамиш от Христа е началото, а да се отречеш от Него завършекът на едно и също престъпление. Както „със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение” (Рим. 10:10), така в сърцето си човек се срамува от Христос за осъждане, усеща тежест и затруднение от Неговото учение, защото то не се съчетава с понятията на гордия разум, с похотите на плътта и с обичаите на този свят. И вследствие на това вътрешно разположение с уста, с дела и с целия си живот се отрича от Него за своя погибел.

Няма съмнение, че всеки благомислещ християнин чувства важността на това престъпление, разглеждано в цялата му пълнота, и може би някои си мислят, че самата му тежест ги избавя от опасността да паднат в него. Не се учудвам, ако добронамерени, но неопитни в християнския живот мислят така. Така мислел и апостол Петър, когато при предсказанието на Иисус Христос, че всички апостоли на следващата нощ ще се съблазнят поради Него, той заявил: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня” (Мат. 26:33). И след това при предсказанието, че три пъти ще се отрече от Христа, казал: „ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе”. Така мислели и всички апостоли: „Същото рекоха и всички ученици” (Мат. 26:35).

Известно е обаче какво се случило на следващата нощ: „Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха” (Мат. 26:56). И Петър, който по-малко от всички се опасявал от падение, паднал по-тежко от всички останали. Защо се случило това? Най-вече защото Петър не се опасявал да падне толкова тежко; не бил познал от опит как древният човекоубиец прикрива с клони и пръст пропастта, за да може неопитният да стъпи върху тях и да падне в нея. Ако някой от явните и силни врагове на Христа беше нападнал Петър, той би съзрял опасността и би се въоръжил с мъжество. Ако направо му бяха казали: отречи се от Христа, той би се ужасил от такова престъпление и може би наистина в такъв миг би се решил до смърт да не отстъпва от изповеданието на осъждания на смърт Иисус. Но вместо това „приближи се до него една слугиня” – та каква опасност може да се крие тук? Тя нищо не казва и вероятно нищо не разбира нито относно вярата в Христа, нито за изповеданието на Христа; тя просто любопитства за това, че го е виждала с Него: „и ти беше с Иисуса Галилееца” (Мат. 26:69).

Петър може би си помислил, че не си струва да влиза в разговор за Христос с хора, които са толкова далече от Неговите тайни, че това би означавало да хвърля бисери на свинете. Вижда се, че той първо просто се опитал да прекрати разговора: „Не зная, що говориш” (Мат. 26:70), казал той, не те разбирам, и не усетил как позорният за апостол срам от Сина Човешки се прокраднал в сърцето на апостола. Повторното нападение вече е по-силно от първото, защото друга слугиня го посочила: „и тоя беше с Иисуса Назорея”. Трябвало да бъде даден по-силен отпор и Петър казва: „с клетва: не познавам Човека” (Мат. 26:71–72).

Ето как едно просто отклоняване от разговор за Иисуса Христа неусетно се превърнало в отречение от Него. Още едно нападение и уличаване и Петър вече „почна да проклина и да се кълне: не познавам Човека” (Мат. 26:74), тоест с всички сили се отрича от Него. Това неочаквано и дълбоко падение на Петър, горко оплакано от него, било допуснато от Божието Провидение не само за негово изпитание, но и като наставление за всички нас, християните. Той се препънал, за да може ние да се научим да ходим внимателно по пътя на спасението. „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне” (1 Кор. 10:12). Ако мислим, че бихме се решили да пожертваме живота си за Христа, когато се наложи, то за да не би ние просто да се самозалъгваме с това приятно самовнушение подобно на Петър, трябва акуратно да следим себе си как постъпваме в такива случаи, когато заради някакво по-незначително изповядване на Христа се налага да пожертваме нещо по-маловажно от живота.

Прокрадва се към теб робинята на суетните благоприличия и на уж добрите обичаи, у които няма нищо добро, и която в света е известна като образованост или човечност (като че без нея човеците не биха били човеци и дори не биха приличали на такива), и казва на човека, който иска да бъде последовател на разпнатия Христос: Нима ти наистина искаш да оставиш пътя на хора, които са разумни, разсъдителни, силни, богати, почитани, любезни и чийто образ на живот е толкова приятен за тях самите, а и е одобряван от всички? Нима ще се откажеш от удоволствията и някои волности, които почти от всички се смятат за невинни? Нима ще решиш да изглеждаш странник в очите на света и притча за обществото? Нима ще се самоизмъчваш с подвизи, ще се убиваш с пост, ще се изтощаваш от строгост, които дори при отшелниците са някакво излишно действие и може би проява на ревност не по разум?

До кого ли от желаещите да вървят по Христовия път не са достигали такива слова? У кого ли не се явяват понякога такива помисли? Какво да кажем ние, християните? Тук на пръв поглед става дума не да се отречем от Христа; у нас просто искат да събудят срам с подозрението: „не беше ли и ти с Иисуса Галилееца” – нима искаме вместо на светска забава, да бъдем с Него на всенощно бдение в Гетсиманската градина, където и Сам Той бил, тъгувайки и скърбейки, макар съвършено свободно и с желание да жертва Своята воля?!

Не, казват някои в тайните си помисли, аз съвсем не разбирам, какво значи да бъда в Гетсиманската градина. Аз знам и искам да знам само такова християнство, което утешава, а не такова, което те учи да се лишаваш, да страдаш и по някакъв странен начин да се самоумъртвяваш: „Не зная, що говориш”. Но почакай ти, който желаеш да спасиш душата си! Ако така говориш, то ти вече си последовател не на Иисуса, Който въздига падналите, а на падналия Петър. Ако сега ти казваш за отречението от света и от самия себе си и за участието в Христовите страдания: „не зная, какво говориш”, как може да си сигурен, че скоро няма да кажеш за Христа: „не познавам Човека”?

Но нека влезем сред някое човешко събрание в някой дом или на „предния двор” (Мк. 14:68); нека потърсим християните сред синовете на този век, нека се вслушаме в техните разговори. Веднага ще чуем ласкателство, злословие, гласа на тщеславието, корист, лекомислен смях, вопли на нетърпение, изказване на мнения за всичко, което знаят и което не знаят и не разбират. Кога ли ще попаднем на беседа и в тази беседа на човек, който свободно произнася слово с евангелска сол осолено, който с чедата на плътта разговаря за душата и на синовете на света напомня за вечността? Защо тъй рядко християните говорят на християнски език? Те се боят да не би да ги разпознаят като християни, и по тази причина да не бъдат поругани от синовете на този свят; да не им кажат: „твоят говор те издава” (Мат. 26:73). И тъй, те се спотайват и мълчат, като не си дават сметка, че се срамят от Сина Човешки и че тяхното мълчание понякога достатъчно понятно говори за Иисуса: „не познавам Човека”!

Имайки пред вид тези примери, всеки може да посочи много случаи в живота, в които ние повече или по-малко се доближаваме до опасността да се срамуваме от Сина Човешки, или съвсем да се отречем от Него. Бъди внимателен, християнино, и се старай навреме да забелязваш къде врагът на твоето спасение поставя капани по пътя на следването ти на Иисуса Христа, за да можеш внимателно да ги заобикаляш, или мъжествено да ги разрушаваш. За Петър би било по-добре да не бе влизал в двора на първосвещеника, излагайки се на тъй близка опасност; или пък вече влязъл, да не бе отстъпил толкова далеч от Този, Когото би искал тъй близо да следва.

И ти, християнино, или не се приближавай, ако е възможно, до хора, които имат безсрамието да се срамят от това, което се явява твоя слава, или ако пък е необходимо да се доближиш до тях, „говори за откровенията” Христови, пред когото и да се случи, „и не се срами” (виж. Пс. 118:46). Не показвай явно своите дела на благочестие и не провъзгласявай словото за спасението, когато към това не те призовава някакво твое задължение, или към това не те зове славата на Твоя Спасител, за да не паднеш в лицемерие или тщеславие. Но не изоставяй богоугодното дело само защото за света то ще изглежда странно. И когато пожелаят да те отлъчат от участие в скърбите, страданията и посрамата на разпнатия Иисус, кажи с благородна твърдост: „познавам Човека” и с Него искам да живея и да умра, за да мога и след смъртта да живея с Него като с мой Спасител и Бог!

Не се срамувай, когато с кръста Христов иска да те посрами този „прелюбодеен и грешен род”, за да не бъдеш посрамен „пред светите ангели, пред Сина Човешки дошъл в слава и пред Неговия Небесен Отец”, а да влезеш в славата на Този, Комуто подобава слава во веки. Амин.

Сочинения Филарета, митрополита Московского и Коломенского» в пяти томах (1873, 1874, 1877, 1882, 1885), Том І.

Превод: прот. Божидар Главев