Някой си цар направил «сватба за сина си, и разпратил слугите си да повикат поканените на сватбата», но те «не искали да дойдат». Царят изпратил други слуги, защото можело предишните да не успели да предадат поканата правилно, или пък поканените да не я разбрали, така че тези трябвало пак да им обяснят: «ето, приготвих моя обяд; юнците ми и каквото е угоено са заклани, и всичко е готово; дойдете на сватбата».

Царят ги канел не на работа, не по служба, а на сватба. Но онези се погнусили от чуждата радост. Веднага им възникнали «по-важни дела», и «отидоха, кой на нива, кой по търговия». Да пренебрегнеш любовта, която нищо не иска в замяна, да пренебрегнеш грижата и старанията – какво по-обидно и по-нечовешко от това? Но те точно така и постъпили.

Защо? – Поканените от царя очевидно били достойни за такава покана. Но изглежда те така се били възгордели от високото си положение, че го считали вече за полагащо им се, забравяйки, че всяко достойнство в царството се давало само от царя! И дотолкова се били самозабравили, щото въпреки че не били ангажирани с никакви дела, постъпили още по-безцеремонно: «хванаха слугите му, поругаха ги и убиха».

И тогава царят решил да даде достойнството им на други, да покани на сватбата тези, които нямали никакво достойнство. Сега вече Той казва на слугите си: «идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата». И слугите му събрали всички, които нямали къде да отидат, които нямали нито ниви, нито търговия, нито даже дом или роднини. И ето че «сватбеният дом се напълнил». Каква наистина неочаквана радост, каква благодарност ще да са изпитвали тези гости, с какво внимание и учтивост трябвало да се държат те!

И ето че „Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна?” И наистина, как е могъл да влезе без такава премяна? Защото сватбарска премяна давали на всички, които дошли. Та нали той видял, че всички я вземат и че с дрипите, с които той дошъл, не е добре да влезе в дома на радостта. И колко дързък и пренебрежителен ще да е бил той към всички, а най-вече към самия цар, за да се окаже все пак на сватба без сватбарска премяна! Нямало и с какво да се оправдае и затова мълчал, докато царят го изобличавал. Хем не просил за прошка, хем не му се щяло да си тръгне. И за царя не оставало нищо друго, освен да каже на слугите: „Вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина”.

В Своята Църква Господ ни призовава на сватбения пир на Своя Син, на Неговата спасителна Вечеря. И ние за това сме готови да отложим всичките си дела… е, освен едно. Своите грехове ние не оставяме заради Царството Небесно. В най-добрия случай греховете сами ни оставят заради нашата старост или немощ, след като вече са направили с нас всичко, което са пожелали. И ние не искаме да приемем сватбената премяна на добродетелите, не искаме да четем Светото Евангелие и да вникваме в най-чистия дух на Христовото учение.

Но все пак нам ни се струва, че присъстваме на сватбения пир. Като че не се намираме в тъмнина и състоянието ни не е много лошо. Но това ще е само до момента, в който при нас дойде стопанинът и ни поиска отчет. „Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми, че, щадейки вас, не съм дошъл досега” (2 Кор. 1:23), казва пратеникът на този стопанин. И отново предупреждава: „Кога дойда пак, няма да щадя” (2 Кор. 13:2).

Има само Бог и безбожие. И или сме с Бога на сватбения пир на Неговия Син, в чистата и светла одежда на добродетелите, радвайки се в палатите на Царството Небесно, или сме извън пределите на живота и радостта, където е тъмнина „външна” и затова е „плач и скърцане със зъби”, където са не богатите или бедните, а „псетата, магьосниците, блудниците, убийците, идолослужителите и всеки, който обича и върши лъжа” (Откр. 22:15). Трета възможност няма. Амин.

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей, М., 1999 г.

Превод: Десислава Главева