Аз съм на 5 години.

Баща ми е дошъл да ме вземе от детската градина. Облечен съм, но още не съм се научил да си връзвам връзките на обувките. Татко се навежда с думите: “Ей, ако ме няма мене, кой ще ти връзва обувките?!”

На следващата година баща ми вече го няма. Убиха го по време на лов...

“Е, кой ти връзваше обувките, момчето ми?” - пита ме просълзена една леля, която е запомнила тази реплика отпреди 43 години и сега ми я припомня.

Мълча.

Дошъл съм в обезлюдяващото се селце на моето детство, за да се погрижа за гроба на татко. Гробището е истинска джунгла. Пробивам си път сред двуметровите магарешки тръни, акации и трънки с брадва и мотика. Да ме прощават покойниците, из чиито гробове газя...

Ето го най-сетне и нашият гроб. Докато се боря с лозарската ножица първо с трънката, после и с подивелия розов храст, не мисля за нищо.

Тъй, просветна малко...

Дано на душата ти да просветне повече, тате!...

Същият си на снимката – като някога. Безкръстен паметник. Зад него червената дървена пирамидка още не се е разпаднала, няма я само червената петолъчка. Така погребваха едно време – без кръст, без поп... Само с духова музика.

 Тръгвам от гробището, а в ума ми - пак оня въпрос, за връзките. И ми просветва: кой друг ми е връзвал обувките, ако не Ти, Господи?!

Кой ме утеши, когато другите деца ми се подиграваха заради кърпената ми сламена шапка?

Кой пося жалост и състрадание в сърцата на съседите и близките ни, за да помагат всеотдайно на майка ми, вдовицата?

Кой ми откри, че Вечността не е само в приказките?

Кой ме доведе в Църквата?

Кой ми даде тази добра жена?

Кой ни подари златното ни дете?..

Обръщам се назад и виждам, че не само обувките си ми връзвал, Господи, но и цял живот на ръце си ме носил...