Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Рецепция на греха

 

1002212206

Като негативна тенденция, явяваща се израз на сериозна криза в църковния живот през миналата година, могат да се посочат няколкото случая на отричане от сан и лишаване от сан на видни представители на мисионерската дейност. Мащабът на сътресенията, които Църквата преживява в съвременния период на своята история (преди всичко се имат пред вид разколът между поместните църкви и пандемията, която вече отне живота на не малко свещенослужители и съществено наруши реда на богослуженията, ограничавайки участието на миряните в тях), съвсем очевидно ни показва, че Църквата изпитва върху себе си това, което иносказателно се нарича „посещение от Господа”, тоест Божий съд, посредством наказанията на който се очаква да се решат натрупали се вътрешни проблеми. И като една от страните на този процес се очертава кризата на църковната мисия.

И тъй, лишаването от сан на дякон Андрей Кураев от Московския епархийски съд и доброволното отричане от духовен сан на архим. Андрей (Конанос) ние разглеждаме като еднородни явления, тоест като явления обусловени от едни и същи причини, независимо че формите, в които те бяха осъществени са наглед противоположни по характер. Както Кураев обяснява в своето интервю след случилото се, основен мотив за приложената спрямо него репресия се явявала личната неприязън и „поръчка” на Предстоятеля на Руската църква, а свиканата на заседание по случая църковно-юридическа инстанция според него била само инструмент или „изпълнител” на волята на „работодателя”. Това като че звучи правдоподобно. Тук можем да се доверим на осведомеността на о. Андрей относно вътрешните механизми на московския „византинизъм”[1].

Всичко, което се случи с о. дякона, като да се е случило точно както той го описва, тоест някак твърде „по човешки”. И все пак това изобщо не отменя фундаменталната причина за протичащата криза и не опровергава онези доводи, които бяха споменати в началото, тоест стоящият зад (или над) всичко това Божий съд. Външните инструменти, които биват използвани от Божия Промисъл могат да бъдат най-различни по съдържание и дори не особено изискани по форма. Знаем от Писанието, че Бог има властта да скланя волята на субектите от човешката история към извършване на едни или други постъпки (сами по себе си безнравствени или дори престъпни за външен наблюдател), чрез които се изпълнява произнесената от Съдията присъда, като се осъществяват необходимите репресивни действия по отношение на самия този субект или по отношение на друг такъв: „…защото от Господа беше това, дето те ожесточиха сърцето си и с бой посрещнаха Израиля, - за да бъдат предадени на заклятие и да няма за тях помилване, а да бъдат изтребени тъй, както бе заповядал Господ на Моисея” (Иис. Нав. 11:18-20).

„Той, когато Му е угодно, заставя тези щения [които си остават творения, принадлежащи на този век] да се скланят натам, накъдето Му е угодно, или за да яви някому Своите благодеяния, или за да наложи някому наказание по Своя съд, който, макар да е напълно съкровен, без всякакво съмнение е напълно справедлив. <…> „И възбуди Господ против Иорама духа на филистимци и араби, съседи на етиопци; и те се дигнаха против Иудея, нахълтаха в нея и заграбиха всичкия имот, що беше в дома на царя, а също и синовете му и жените му, та му не остана други син, освен Охозия, най-малкия от синовете му. След всичко това Господ порази вътрешностите му с неизлечима болест” (2 Парал. 21:16-18). <…> … „И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата” (2 Сол. 2:10-12). <…> Бог няколко пъти казва: „Ще ожесточа фараона” или „Аз ожесточих (или ще ожесточа) сърцето на фараона” (Изх. 4:21; 7:3; 9:12; 10:20, 27). Това не значи, че самият фараон не ожесточил своето сърце. Ето например ние четем за него и следното: „Но и тоя път фараонът ожесточи сърцето си и не пусна народа” (Изх. 8:32). Затова и Бог ожесточил [сърцето на фараона] по Своето справедливо решение, а самият фараон – по свободното си решение” (блаж. Августин. О благодати и свободном решении // Блаженный Августин. Антипелагианские сочинения позднего периода. М., «АСТ-ТРАНС», 2008. С.188-197).

По този начин Промисълът подбужда едни грешници да извършат нещо деструктивно по отношение на други грешници, за да осъществи Своето собствено правосъдие спрямо и едните, и другите. Затова Кураев де факто бива лишен от сан от Московския митрополит, а Конанос от собствената си похот. Но в крайна сметка, или в божественото де юре, от средата на духовенството ги изхвърля, разбира се, сам Господ Бог. И това, че нито Кураев, нито Конанос (съдейки по техните коментари) досега не са проумели това (докато в същото време за православното съзнание е като да събереш две и две), само по себе си говори, че двамата или не са толкова умни, както мнозина смятат, или не са толкова вярващи (в частност – в Божия Промисъл и в това Кой се явява Глава на Църквата и изобщо Началник на живота), или, което е най-вероятно, е вярно и едното, и другото. Ерудицията тук носи не съвсем или съвсем нехристиянски характер, затова тя и истински ум (мъдрост като добродетел) в православен смисъл не може да се нарече.

Използвайки цялото си красноречие, Кураев живо описва своето „канонично убийство”, низостта на извършителите, величието на полезните за Църквата дела, които той е извършил и които му предстоят да извърши в новия си статус, споменава подобни прецеденти в историята на Църквата (тоест когато еретици, разколници, или явни грешници са гонили бъдещи светии)… И нито дума за това, че може и да има Божия воля щото отсега нататък божият раб Андрей да не бъде свещенослужител и че това не е само (застиналото в ума на Кураев) своеволие на патриарха.

„Приемаме достойно наказание за делата си”, или „прав си, Боже, задето ме наказваш” – ето това е по същество единствената адекватна реакция на християнин при всички случващи се с него неуредици в живота и изпращани свише изпитания. Не и тук обаче, тук мерим на главата си полагащите ни се бъдещи венци („Историята познава случаи, когато лишен от сан свещенослужител после бил канонизиран за светец”), като напълно загубваме дори тъй присъщата ни ирония… И това за сетен път ни убеждава, че случаят на Кураев изобщо не се явява нещо изключително, както на него му се струва, а напротив, това е един от поредицата случаи, еднородни по характер, и можем да говорим за определена тенденция в съвременния църковен живот.

А по-конкретно, още помним „каноничното самоубийство” на свещеник Александър Усатов. Отличителната черта, поради която смятаме, че с основание можем да прибавим това събитие към случаите на лишаване от сан на двамата споменати досега отци с името Андрей, е изключителната активност на всички тези дейци на мисионерското поприще, тоест на определяното от новата концепция мисионерство – концепция на която и тримата бяха ярки представители. „В началото на нашия век аз оглавявах мисионерския отдел на епархията” – съобщава в своята „изповед” бившият свещеник Усатов. Но ето че в резултат на дългогодишната практика в тази нова „мисия, катехизация и работа с младежта” при о. Александър настъпили сериозни вътрешни промени, заключаващи се в това, че той „започнал да вижда откровени фалшификации в житията на светиите, непонятни канонизации, появяването на празници в чест на събития от живота на св. Богородица, които никога не са се случвали”. Това много напомня един основен тренд в статиите на Кураев в неговия блог в Живой Журнал, които масово са посветени на подобни „фалшификации” в многовековния живот на Църквата, която се отклонила от заповядания й от Спасителя път към безпътицата на своето историческо битие.

„Това [предишната църковна концепция относно мисията – А.Б.] е един от най-сериозните проблеми на църковното съзнание. Има едно такова понятие: етос [обичай, основен характер – А.Б.] на Православието. Нека погледнем евангелските притчи за Царството Божие. „На какво да уподобя Царството Божие?” – На квас, който се слага в тестото; на зърно, което се хвърля в земята,… на рибарска мрежа, която се хвърля в земята,… на съкровище, което е заровено в земята… Патосът на Евангелията е доста оптимистичен и може да се изрази с думите на Висоцки: „Аз съм тъй нужен там в тъмнината…”, „Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Но пък в църковната история се наложила съвсем друга неписана [в Евангелието – А.Б.] тенденция. Тоест Евангелието казва: хвърляйте светинята в земята, в калта, с надеждата, че ще поникне и ще даде плод… Но в по-късни исторически времена се наложила друга тенденция: светинята трябва да се пази от оскверняване,… човекът е източник на нечистота”…[2]

И тъй, „най-сериозният проблем” в историята на Православната Църква според Кураев е нейната несъответстваща на Евангелието мисия. Наистина за Църквата не може да има нещо по-сериозно от несъответстваща на Евангелието мисия, защото това е равносилно на самоотричане и означава неизпълнение на нейната основна функция „научаването на народите” на вярата в Отца и Сина и Светия Дух и проповядване на покаяние поради приближилото се Царство Небесно.

Но нека погледнем проповедта на професионалния мисионер без предубеденост към него като към изключителен църковен ерудит и интелектуалец, а изхождайки от това, че е лишен от сан по Божий Промисъл. „Рибарска мрежа, която се хвърля в земята…” Да допуснем, че човекът бърка думата и да припишем този лапсус с метафората на мащаба на проблемите, които стоят пред титана на църковната реформа.

Да видим нататък: „На какво да уподобя Царството Божие? … На съкровище зарито в земята…” Но евангелията съдържат и противоположен по характер образ на „зариването в земята”, например притчата за талантите (Мат. 25:18), тоест за благодатта, която, разбира се, е тъждествена на Царството Небесно. Само че „сериозният проблем” за Кураев се заключава тук в това, че се явява пример как не трябва да се постъпва, а не такъв за положително и богоугодно действие („Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето” (Мат. 25:24-26).

Що се отнася пък до другия евангелски образ имането скрито в нива (Мат. 13:44) тук за отбелязване е, че скриването на съкровището в нивата е Божие, а не човешко действие. Човекът пък, който намира това съкровище, утаява, а не афишира своята находка („Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива”), и липсата на публичност тук бива поощрявана от Бога.

Много странно звучи също и твърде свободната парафраза на хвърлянето на светинята на псетата (Мат 7:6), нещо, което ни е забранено да правим, а също и хвърлянето на зърната в земята, което не е действие, което се препоръчва на човека, а Божие действие, неподлежащо изобщо на човешка оценка: „сеячът на доброто семе е Син Човеческий” (Мат. 13:37). Оказва се, че мисионерът от катедрата на реформатор и учител на Църквата бълва някакви богословски безсмислици, отъждествявайки препоръчваното и забраненото, нетварното Божие действие и тварното действие на мисионера, увенчавайки тази басня с подобаваща „поука” – думите на Владимир Висоцки за това колко много са нужни лъжемисионерът и „вечно пияният” бард на „седящите в тъмнина”. При това гностическото самосъзнание (прометеевската еуфория) на поета-артист не се припознават като такива от мисионера. Не затова ли, защото и той самият в някаква степен пребивава в състояние на също такава еуфория?

„Тази среща [концертът на Борис Гребеншчиков в МДАиС и последвалата беседа с него] беше организирана, за да могат нашите семинаристи [като бъдещи мисионери – А.Б.] да намерят общи теми за разговор със своите връстници в университета и може би това поне е един евтин способ, чрез който макар и съвсем мъничко да се повдигне техният авторитет в светска среда”[3].

Тук Кураев излага основния принцип на новото мисионерство, а именно принципът за приспособяване на истините на християнството към съзнанието на огласявания, адаптирането на Благата вест към културния багаж на катехизирания. Ключовата дума тук е „евтин”, като определение на жалкия способ, по който лъжемисионерът заработва авторитет пред своята потенциална аудитория. Затова и такива мисионери в крайна сметка се оказват точно там, където те самите преместват християнството, тоест някъде на границата между Църквата и света. А доказателство за това, че случващите се отстранявания на мисионери стават главно по воля Божия (а не заради произвола на правоправещия архиерей, ще повторим, че макар и формално, това твърдение на Кураев да е добре обосновано и като че напълно справедливо) е фактът, че патриархът напълно споделя с Кураев новата (тоест псевдоевангелската) концепция относно мисията и в това отношение те са напълно единомислени, в което можем да се убедим от някои негови проповеди.

„… В момента, в който кажете на човека, че той е еретик [или грешник. – А.Б.], вие унищожавате всяка възможност за общение с него – той престава да ви слуша и става ваш враг, защото той не смята себе си за еретик и възприема вашите думи като оскърбление. А в резултат на това не се получава никакъв диалог и християните се затварят в своята си среда, образувайки своеобразно „гето””.

„Когато ние влизаме в диалог с хората, ние не декларираме своето учение, а отговаряме на въпросите, които те ни задават. И така става не само когато се обръщаме към невярващи хора. Това става и когато свидетелстваме за Православието пред представители на други изповедания”.

„… Апостолите излезли по римските пътища и се отправили на среща с езическия свят, който хвърлял по тях камъни, а те търсели с него общ език. Както например апостол Павел, когато говорил пред атинските мъдреци и им казал, че видял, че те имат жертвеник на единия незнаен Бог, Когото и той проповядва (Деян. 17:23). Апостолът признал дори наличието на истина сред езичниците, само и само да се получи диалог”[4].

За отбелязване тук обаче е това, че проповедта на св. ап. Павел в Атинския ареопаг не е имала никакъв мисионерски успех и по тази причина той никога не се завърнал повече там. Освен това точно този откъс от проповедта, който е залегнал в концептуалните основи на новата мисия, е нехарактерен не само изобщо за проповедта на апостол Павел, но и за тази конкретна проповед. Главното послание в нея, разбира се, са думите: „Бог, прочее, като презря времената на незнанието, сега заповядва вредом на всички човеци да се покаят; защото определи ден, когато ще съди праведно вселената чрез предопределения от Него Мъж, като даде уверение на всички с възкресяването Му от мъртвите” (Деян 17:30), а не това компромисно встъпление, осигуряващо възможността да се започне „диалог” (дипломатичните думи за „особената набожност” на езичниците и определянето на техните жертвеници като алтернативни „светини” (17:22-23), което се оказва основен подход в модернизма. Затова и след  като свети апостол Павел започнал мисията си с проповед на Христа Разпнатия и за покаяние на греховете, тя се сблъскала с непреодолимо отхвърляне в съзнанието на езичниците. С други думи, както във всички аспекти на новото богословие, и в новата мисионерска концепция за ориентир се взема своего рода теологумен, който модернизмът не само взема на въоръжение като някаква безценна находка и „златна жила”, но освен това и значението му спекулативно се преувеличава, като този теологумен се възвежда в ранг на неоспоримо правило, тоест бива канонизиран и догматизиран. При подобен подход със същия успех за основна стратегема на мисията може да се вземе трикратното отречение на св. ап. Петър по време на първия му „диалог” с иудеите при залавянето на Христа.

Освен това лъжовният принцип на девалвираната мисия и нейната адаптация към текущото състояние на света (като „рецепция на културата”) се предписва като общоцърковна норма в такъв важен доктринален документ като Концепцията за мисионерска дейност на РПЦ от 2007 г.

„… мисията се състои в това да се приближаваме към света, да го освещаваме и да го обновяваме, да внасяме ново съдържание в обичайния начин на живот, да приемаме местните култури и начини на изразяване, които не противоречат на християнската вяра и да ги преобразяваме в средство за спасение” (Преамбюл).

„В своята дейност на съвременните мисионери им се налага да търсят нестандартни решения, както никога досега” (2.3).

„Рецепция – това е възприемането и преобразуването на едни процеси в други с цел съгласуването им с нещо друго. Църковната рецепция на културата е съгласуване на средствата и методите на мисионерството със спецификата на различни култури, традиции и обичаи. Православието разглежда културата като „социална природа” на човека. Пред мисионерството стои стратегическата задача за преосмисляне и преобразяване на културата и социокултурната среда в цялото общество” (Бел. под линия №2).

Противоречи ли на християнството например будизмът на Гребеншчиков, религия на която той се явява отявлен мисионер? За православното християнство този въпрос е риторичен, а за новото мисионерство – въпрос нееднозначен. „Самата идея за съд”, тоест богословското оценъчно съждение за модернизма се явява „неудачен мисионерски ход”[5]. С други думи в будистката религия на самоспасението, която се ръководи от пантеисткия принцип „нищо не е постоянно по своята природа”, защото „природата” или истинската същност на всичко е едната и единна  божествена субстанция, в тази лъжерелигия на самоспасението, явяваща се един от източниците на новия гностицизъм, модернистката мисионерска концепция също има намерение да „вложи евангелско съдържание”… или да направи досущ точно това, което прави Гребеншчиков в своята будистка мисия, неспирно (и пак с тази гностическа еуфория като неизлечима духовна болест) говорейки, че „Бог е един” и „всички религии учат едно и също”, което е съвсем „вярно” от будистко-гностическа гледна точка, ако Бог и БГ са едно и също нещо по своята природа. Затова и основните принципи на „новата мисия” на РПЦ са така сходни с принципите на гностика Гребеншчиков.

„… Потенциално абсолютната истина (това, което ние наричаме Бог) я има във всяко живо същество и тя е основа на нашето съзнание. Те [будистите] наричат тази истина „природа на Буда” и казват, че всеки човек, който е очистил своето съзнание също става Буда. И това е всичко. Това малко напомня думите на апостол Павел, че във всеки от нас има „вътрешен Христос”[6].

Но и на нас това теософско сравнение на религиозната глупост на будизма с „думите на апостол Павел” „малко ни напомня” приведената по-горе експлоатация на евангелските притчи от Кураев, че човекът изобщо не е „източник на нечистота”, а е щастлив обладател на „социалната природа на Буда”, или, което е същото, на „вътрешен Христос”. Затова и контактите на отечествените мисионери на гностицизма и тези на православния модернизъм стават все по-тесни. Затова и съвременната криза на Църквата е толкова дълбока.

От Евангелието сме научени, че за всяко дело трябва да се съди по неговите плодове. „Не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Мат. 7:18). Затова и низвержението и отказът от сан един подир друг на трима известни мисионери в течение само на една календарна година ние разглеждаме като закономерен, макар и на пръв поглед парадоксален продукт на особеностите точно на тяхната мисия. Фактът, че идеологът на мисията вместо да привлича хората към Христа, отделя от Него самия себе си, се явява неопровержимо доказателство за лъжовността на цялото му дело, тоест за лъжовността на новата мисионерска концепция, типични представители на която се явяват и тримата посочени тук дейци. Истинският мотив на църковната реформа е нехристиянското съзнание на реформатора, или баналната страстност на неговата натура. Всички останали наукообразни словоизлияния са само сублимация на тази тривиална първопричина.

Но Божият съд въпреки идеологията на новото мисионерство пак и пак се осъществява над всичко: и над Църквата, и над света, и посредством „канонично наказание” (решение на църковен съд), и посредством „канонично самоубийство” (снемане от себе си на духовния сан). И едното и другото се инициират от престъплението или волята на човека към грях, една от формите на който се явява модернистката мисионерска концепция като компромис с греха.

История идей

Превод: прот. Божидар Главев

 


[1] Терминът в повечето случаи се използва с отрицателна конотация, като се има пред вид обърканата организация и работа на ведомствата, мудността на съдебните процедури, както и наличието на интриги и политическа нестабилност във византийското обществото. Този термин обаче е просто идеологическо модернистко клише и е критикуван като такова дори от светски автори, които смятат, че в повечето случаи въпросните недъзи се приписват на византийското общество без сериозни основания. Виж напр.:  Dimiter G. Angelov, Byzantinism: The Imaginary and Real Heritage of Byzantium in Southeastern Europe, in Dimitris Keridis, Ellen Elias-Bursać, Nicholas Yatromanolakis, New approaches to Balkan studies, Brassey's, 2003 бел. прев.

[2] Отец Андрей о концерте БГ (Гребеншчикова) в МДА

[3] Пак там.

[4] Слово Святейшего Патриарха Кирилла в праздник Торжества Православия после Литургии в Храме Христа Спасителя

[5] Виж Глава информотдела РПЦ не поддержал идею «суда» над Гребеншчиковым.

[6] Гребеншчиков Б. Краткая суть буддизма (текст, аудиозапис).

Други статии от същия раздел:

module-template16.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти