От любов и възхищение към Него, в желанието си непрекъснато да се наслаждават, гледайки Го, мнозина бяха неотстъпно край Него. Та кой би напуснал Оня, Който твори такива чудеса? Кой не би искал просто да гледа лицето и устата Му, изричащи такива слова? Той бе достоен за възхищение не само заради чудесата, но и видът Му беше изпълнен с велико благообразие, както по­сочва пророкът с думите: Ти си най-пре­красният от синовете човечески (Пс. 44:3).

Народът беше около Христа не само ко­гато проповядваше, но Го следваше и когато мълчеше; прилепяше се към Него не само когато вършеше чудеса, но и когато спираше да чудотвори, и от самото Му лице получаваше велика полза. На­истина, ако Моисей имаше прославено лице, и Стефан - лице ангелско, представи си какъв тогава трябваше да е обликът на Владиката!

***

Щом някога хората не можеха да гледат в лицето Моисей, който беше от същото естество като нас, защото то сияеше от слава и праведникът имаше нужда от покривало, за да прикрие величието на славата и външно да изглежда тих и спокоен, то как ние, тленните и земнородните, бихме могли да съзерцаваме чистото Божество, Което е непристъпно и за самите небесни сили?

Затова Той дойде сред нас, за да можем безопасно да пристъпваме, да беседваме и да се обръщаме към Него.

Светител Йоан Златоуст, „Христос, Който ни спасява”, "Православна класика", 2020