Кабалистическото „богословие” на „стареца” Софроний

Менората с кръст не е само външен символ на манастира, създаден от архим. Софроний. Този символ изразява и отровното вътрешно кабалистическо съдържание на цялото това софрониево «богословско наследие», което под вид на православен атонски опит се стремят да въведат в православната среда сподвижници на новоявения «старец» Софроний.

Ще покажем това с един пример. По-долу привеждаме четири кратки абзаца. Два от тях са изречения на Мартин (Мордехай) Бубер, създателя на съвременния хасидизъм, модернист-кабалист, когото наричат «юдеин сред християните»^[1], проповедник на юдеохристиянството.

Другите два пък са изказвания на Софроний, когото се стремят да издигнат до звание на велик старец, на православен светец на XX век, на «четвърти богослов».

Мартин Бубер, хасид (1878-1965)

«...хората, които наистина искат да се приближат до Бога, трябва да преминат през състояние на упадък на духовния живот, и до „падение заради подема”. Защото е казано, че Господ Бог даде на Адам дълбок сън, и той спа, и като се събуди, стана вече съвършен човек»^[2].

Арх. Софроний (Сахаров) (1896-1993)

«Чрез дългия подвиг на самоизтощаването се придобива Божията любов. За нея се дава откровение в кратките минути на посещение свише. После неизбежно следват дни, години на богооставеност. Страх обхваща душата, изоставена от Бога. <...> Така ние се учим да следваме Христос, слизащ в ада»^[3].

Мартин Бубер, хасид (1878-1965)

«Но ако това възпоменание за отпадането, за лишеното от реалността и за реалното Аз, даде да се потопиш в самия корен на тези дълбини, които човек нарича отчаяние и от които израства самоунищожението и възраждането, тогава това възпоменание ще бъде началото на завръщането»^[4].

Арх. Софроний (Сахаров) (1896-1993)

«Силно бе и още е моето отвращение от самия мен. От този ужас обаче се роди в мене молитва на едно особено отчаяние, което ме потопи в море от сълзи. Аз тогава съвсем не виждах пътя за своето изцеление; на мен ми се струваше, че моята уродливост не може да се превърне в подобие на Неговата красота. И тази безумна молитва, потресла цялото ми същество, привлече към мене състраданието на Всевишния Бог <...> Чрез ада на моята безнадежност дойде небесно избавление»^[5].

Подобни сходни изказвания в трудовете на Софроний и Бубер могат да се намерят много. Тяхното съпоставяне ни убеждава в това, че те са написани от един дух — духа на юдаизма, противоположен на Православието.

У кого от православните отци ще намерим такива понятия като «молитва на особено отчаяние», «безумна молитва»; «енергия на благословеното отчаяние»; «ада на покаянието и ада на любовта»? У никого. Затова пък с такива понятия е изпълнена книгата на М. Бубер, който съобщава за себе си:

«...мятах се напред-назад и на моменти бях толкова близо до полудяването, че най-сериозно исках да потърся спасение в самоубийството»; «аз нямах сигурност в Бога; а по-скоро се чувствах като човек, който се намира в опасност пред Бога, човек, борещ се отново и отново за Божията светлина; и отново и отново пропадащ в Божията бездна...»^[6].

Става ясно защо, когато четеш така наречените «богословски трудове» на Софроний, възниква усещането, че четеш окултна книга. Чувстваш душата си осквернена от тези нехристиянски термини, чувстваш как я обхваща мрак. След прочита на писанията на архим. Софроний, а да не дава Бог и след практиките според тия писания — човек не може да не се повреди духовно.

Неправославният дух на бесовска прелест, който вкарва човека в отчаяние, е изпълнен с известния съвет, който Софроний вкарва в устата на Силуан Атонски: «Дръж ума си в ада и не се отчайвай». Софроний въздига този съвет в някакъв универсален принцип, въз основа на който се стреми да построи ново богословие, зачеркващо целия светоотечески опит.

Следвайки това изречение, трябва да насочиш своя ум в ада и да го държиш там (а не в Бога)! Архим. Софроний заявява: «От опита на адските мъки трябва да се роди молитва за целия човешки род, като за самия себе си»^[7]. Още една преобърната сатанинска пирамида! Подобен съвет противоречи на цялото святоотеческо наследие, тъй като всички писали за молитвата богоносни отци единогласно учат, че трябва да държиш ума си непрестанно в Господа и в молитва с Неговото име.

Остава да се чуди човек как четящите този съвет хора не могат да усетят и да видят очевидната прелест и бесовска подигравка?! Та нали всеки православен човек може да сравни духа в изречението «Дръж ума си в ада» със съветите на истинните Божии угодници. Например с всеизвестните слова на преп. Серафим (Саровски): «Радость моя, няма място за униние: «Христос воскресе!» Това повтаряше например и прот. Николай (Гурянов): «Христос воскресе! Не губете Пасхалната радост!» Сам Господ ни призовава: «Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата» (Мат. 5:12).

Вземете книгите на св. прав. Йоан Кронштадтски, свт. Теофан (Затворник), или на който и да е друг православен подвижник или старец — не е нужно човек да е кой знае колко умен или да обладава някакви особени богословски знания, за каквито все обичат да претендират поклонниците на Софроний, за да се види огромната разлика между техните творения и писанията на Софроний. Писанията на православните светии, старци и т.н. излъчват светлина — светлината на Божествената любов, радост. Те с всички сили те предпазват от униние, тъга, колко повече от отчаяние, за което обясняват, че е от врага.

Друг атонски отец Паисий Светогорец пояснява: «Дяволът се стреми да хвърли хората в отчаяние, за да се самоубият, а ако това не му се удаде, опитва се поне да ги побърка и да ги изкара от строя. Ако и това не му се удаде, тогава за него е удоволствие да им докара поне тъга или униние»^[8].

А Софроний се наслаждава на понятието «отчаяние», опива се от това състояние, намира в него някакви си там оттенъци, форми, сякаш се къпе в тази отвратителна мръсна бездна. Това е някакъв духовен мазохизъм, духовно-плътско самоизтезание, което напомня ни повече, ни по-малко, на окултна езотерична дейност.

Йером. Николай (Сахаров), племенник и духовно чедо на архим. Софроний, пише: «Мнозина, четящи книгите на отец Софроний, погрешно възприемат неговите думи като еказалтация, като сантименталност, <...> когато той пише за себе си: «Аз съм жалък урод». Това е не просто красив литературен израз, а онтологическо състояние на стареца, негово предстоене пред Бога»^[9].

А нима светите отци не са предстояли пред Бога? Считайки обаче себе си за най-недостойни грешници и за по-лоши от всички, те никога не са наричали себе си «уроди», помнейки, че всеки човек е Божий образ; никой от тях не е призовавал за потапяне в бездните на отчаянието, за да се издигнат след това до «ада на любовта». И всеки православен човек, имащ опит с творенията на светите отци, не може да не почувства разликата!

В какво се различават истинските старци от този натрапен ни за старец Софроний? За това пише Георги Великанов в статията «За свободата в Христа и старец Софроний»^[10], в която възхвалява Софроний. Той го нарича «старец без прозорливост» и се опитва да убеди православния читател, че на практика няма кой знае каква разлика между нейното наличие и отсъствие: «...учениците на архим. Софроний, за разлика, навярно, от мнозинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършени от него чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост» (не говорят, разбира се, защото няма такава! — Иг. А. П.); «Един от най-близките му ученици на моя въпрос за прозорливостта отговори, че о. Софроний не е притежавал такава...». Накрая авторът прави удивителен извод: «Архим. Софроний не е «народен» старец-утешител, каквито са били известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев)».

Не бил народен? А какъв е? Старец за «избрани», за «посветени»? Това е любим прийом на «софрониевците» — когато аргументите им в защита на Софроний се изчерпят и неправотата им стане очевидна, тогава се позовават на непросветеността на своите събеседници, на неспособността им да проникнат в «тънкото делание» на архим. Софроний, което било достъпно уж само за избрани^[11]. Сам Христос обаче осъжда това в Евангелието: «Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци» (Мат. 11:25).

<< предишна || следваща >>

Благодатный огонь

Превод: Десислава Главева

^[1] Лифинцева Т.П. Мартин Бубер (http://ecsocman.hse.ru/data/2010/03/25/1210485572/Filosofy_dvadtsatogo_veka_2_x28Martin_Buberx2c_str.64-84x29.pdf)

^[2] Бубер М. «Слова утешения»; от книгата на Бубер М. «Хасидские предания» (https://religion.wikireading.ru/58669)

^[3] Арх. Софроний. Видеть Бога как Он есть. Гл. 11: Об истощании и богооставленности

 (https://azbyka.ru/otechnik/Sofronij_Saharov/videt-boga-kak-on-est/11)

^[4] Бубер М. Я и Ты. С. 11 (https://www.litmir.me/br/?b=285330&p=11)

^[5] Арх. Софроний. Видеть Бога как Он есть. Гл. 6: Колебания в поисках непоколебимого (https://azbyka.ru/otechnik/Sofronij_Saharov/videt-boga-kak-on-est/6)

^[6] От предисловието на Г. С. Померанц «Встречи с Бубером» към книгата на Мартин Бубер «Два образа веры» http://yakov.works/lib_sec/16_p/pom/eranz_01.htm

^[7] «О молитве», с. 16.

^[8] Слова. Т. 3. Духовная борьба. С. 38–39.

^[9] Из статията на Олга Гордонова, журнал «Покров», № 8, 2011.

^[10] http://www.pravoslavie.ru/114913.html

^[11] Даже в предисловието на книгата «Старец Силуан», написано от йером. Софроний, се посочва, че тази книга е предназначена за «тесен кръг хора» (Старец Силуан. 1994. с. 9).