Пролетта е отминала. Лилиите вече не цъфтят по планините на Галилея. Слънцето силно пече. Посевите край пътя съзряват. Тук се навеждат тежки класове, които носят богат плод, там между тръните и бодилите стърчат жълти изсъхнали стебла с празни класове.

През изтеклите месеци Спасителят е имал много слушатели. Хиляди се стичали от далечни селища, трупали се около Него, за да не изпуснат нито една Негова дума, и духовно наситени, се връщали по домовете си, за да разказват там за видяното и чутото. За Иисуса Христа говореха по цялата страна.

Един въпрос вълнуваше Неговите слушатели. Той гласеше: От доста време Иисус говори за идването на Царството Божие. Той казва, че то е близо, че дори вече е дошло, а ние още не го виждаме! Къде е е то? Къде е това Царство, което кара сърцето ни радостно да тупти? Възможно е някои даже направо да са питали Господа така; у други, въпросът просто е бил изписан на лицето им, когато са слушали Неговата проповед.

Спасителят трябвало да даде отговор. Той сторил това с Притчата за сеяча (Лук. 8:5-15). Тази Притча, която бе прочетена днес на Светата Литургия, ни е добре позната. И ние, братя и сестри, можем веднага да запитаме: коя е главната поука, която се съдържа в нея? Тя е следната: Господ ни казва: «Вие погрешно мислите, че царството Божие ще дойде отвън и чрез сила, не, не отвън и не със сила, но отвътре и чрез тиха дейност на Божието слово, което Аз сея като семе у човеците, и то в техните сърца пониква и расте. Вие погрешно смятате, че всеки израилтянин по право има дял в Божието Царство; не, успехът на това Царство се обуславя от качеството на почвата, тоест от човешките сърца. По пътя на неговото идване лежат много препятствия, които го задържат. Когато вие се оплаквате защо не идва, проверете себе си дали пречката не е в самите вас!»

Притчата ни посочва от какво естество са пречките. Една част от семето на сеяча не покарва, понеже пада на пътя. Пътят минава до самата нива. Когато сеячът сее семето, някои зрънца падат и там. Жалко е за тях! Защото идват хора с тежки обувки и ги стъпкват безжалостно. Минават коли и ги стриват на прах. Може би някое зрънце да се спаси. Обаче надвечер се връщат стадата за вкъщи. Пътят едвам може да ги побере. Овците се движат една до друга. Там, дето мине едно стадо, след него се виждат безброй стъпки, и това е една голяма опасност за зърната. Ако някое зрънце остане, знаете ли какво се случва с него? На сутринта, когато се развидели, идват птиците и търсят храна. Това, което лежи на пътя, се вижда най-добре. И в миг бива изкълвано. И ако някое зрънце избегне и тази опасност, каква полза за него? То лежи на пътя, а пътят е твърд. Там то не ще може никога да поникне и расте.

Съществуват човешки сърца, в които словото Божие има съдбата на семенцето на пътя, което не прониква и не пораства. Тези сърца са твърди. Ето едно дете, на което не липсват добри съвети. Колко сериозно и сърдечно говори понякога майката с него! Обаче добрите думи не принасят никаква полза. Те не проникват в неговото сърце. Детето остава съвсем равнодушно. Те влизат в едното ухо и излизат през другото. Това е утъпканият път. Или идват птици, които изкълвават доброто семе. Свещеникът говори в храма. Богомолците слушат словото. Но ето един повежда разговор за незначителни неща със своя познат, който стои в тоя момент до него. Други богомолци до тях се вслушват в разговора им. Той им се вижда по-интересен от думите на свещеника и те слушат проповедта наполовина или съвсем не я слушат. Ето това е птицата, която кълве доброто семе.

Други зърна падат на камениста почва. Тук наистина има земя, но тя е само тънък пласт. Зърната покарват, те покарват дори по-скоро, отколкото в дълбоката почва, понеже тънкият пласт се стопля от слънцето по-скоро. Но когато после стане по-горещо и младият посев иска да пусне по-дълбоко корените си в земята, за да намерят храна и влага, сблъскват се с камъните и изсъхват.

Това е характеристиката за онези хора, които приемат дори с радост словото Божие. Те не са твърдо утъпкания път. Имат действително религиозни интереси. Въодушевяват се от божественото. Мило е да видиш как техните очи блестят, как сърцето радостно се вълнува от чутото, как те явно са обзети от добри намерения и са решени да предадат себе си всецяло на Бога. Да се наблюдават такива неща е отрада за духовния пастир. Колко мили са за него такива християни, които имат възприемчиво сърце! Обаче още не е сигурно, че този покарал посев ще даде плод. Има ли той дълбоки корени? Не е ли само пожълтяло стъбло? Туй не е ли само преходно настроение вместо трайно убеждение? Когато се касае да се осъществят добрите намерения, вижда се, че не е така лесно, както се мисли. Когато трябва да се понесат изпитания, да се направят жертви, устоява ли тогава доброто?

Ето, християнинът излиза от храма. Чул е например проповед върху думите на Писанието: «По-блажено е да даваш, нежели да вземаш». Нуждата на страдащите, особено през зимата, е живо обрисувана от проповедника така, че дори сълзи са се появили в очите на богомолеца и струят по бузите му. Той е заможен. «Колко хубаво би било да посетя някое нуждаещо се семейство» – тъй си мисли той. – Но след няколко дни това благочестиво настроение се изпарява, и парите, които би дал за нуждите на други, изразходва за свои излишни удоволствия. Словото на свещеника е засегнало сърцето, но не е проникнало дълбоко.

Или друг посетител на храма, под влияние на проповедта се е решил да се промени – да върви по божиите пътища, да бъде по живот истински християнин. Обаче скоро попада в лекомислена компания, която се глуми с религията. И неговото решение да става нов човек се изпарява.

Ето жената на Иов! Тя е благочестива и богобоязлива. Иов, нейният съпруг, също е благочестив. Но нещастия се изсипват като небесни гръмове върху техния дом. Стадата, богатството, синовете, дъщерите, дори здравето е грабнато. Измъчван, Иов седи на бунището и чеше с чирепче възпалената кожа на тялото си. А жена му? Нейната вяра не може да устои под тази атака на нещастията. Тя казва на Иова: «Ти все още си твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!» (Иов. 2:9). Това са зрънца изсъхнали на скалата.

Други зрънца падат между тръните. Земеделецът, при орането с плуга, е отрязъл тръните и ги е изгорил. Обаче корените на тези тръни са останали. Те са дълбоко и са жилави. Едва житото е посято и започва да кълни, показват се с него и тръните и растат между зелените стъбла. Стъблата се издигат, но с тях и тръните извишават своя стан. Житото и тръните са в надпревара за въздух, светлина и храна. Кой ще победи – нежното житно стъбло или жилавият трънак? Тръните, разбира се! Дори ако пшеницата стигне дотам да образува класове, класовете остават хилави и празни без плод.

С тази почва Иисус Христос сравнява ония човеци, които приемат евангелието. Тяхното сърце е възприемчиво, доброто расте, но край него вирее и нещо друго. Те не предават своето сърце изцяло на Бога. Може би грижите на живота, може би стремежът към богатство, може би някоя страст са тия неща, които изтласкват небесното из душата на човека. Известно време се води борба, но ако човекът решително не скъса с противобожественото, то хваща корени и излиза победител. Затова Спасителят предупреждава в Нагорната проповед: "Никой не може да служи на двама господари; не можете да служите на Бога и на Мамона" (Мат. 6:24).

Така са се борили в Иуда Искариотски зърното и трънът. Несъмнено Иуда, изпълнен с въодушевление, е тръгнал след Христа. И семената на доброто са падали в неговото сърце при проповедите на Спасителя и във всекидневното общение с Него, покарвали са и са обещавали богата жетва. Но в неговото сърце е имало и друго семе – любовта към парите (Иоан. 12:6). И Иуда не потиснал тая любов, тя израснала и умъртвила най-после любовта към неговия Учител, тъй че Иуда отиде и Го предаде.

Подобно нещо било и при цар Саул, който добре започнал, но зле завършил. Така беше и с богатия момък, който питаше Спасителя: «Какво добро да сторя, за да имам живот вечен?» От него можеше да се очаква нещо голямо, когато той пристъпи с въодушевление към Иисуса. Но той имал много имоти и те го привличаха по-силно, отколкото Иисус Христос, та затова си отиде натъжен (Мат. 19:16-22). При тия човеци тръните заглушили доброто семе.

Други зърна паднали на добра почва. Те израснали и дали плод – едно сто, друго шестдесет, а друго тридесет зърна.

С тая почва Иисус Христос охарактеризира такива човеци, при които се постига Божията цел. Те възприемат искрено благовестието Христово, отнасят се сериозно към него и водят честна борба срещу противобожественото, и Бог ги благославя и им дава да преуспяват и да станат действителни Иисусови ученици, които носят нещо от Неговия дух и от Неговия характер. Такава беше Мария от Витания. Тя седеше при нозете на Иисуса и слушаше речта Му (Лук. 19:39-42). Дълбоко залягаха Неговите думи в нейното възприемчиво сърце. И посевът покара и даде плодове. В предана обич тя Го помаза пред Неговата последна борба (Иоан. 12:3-7). Неговите ученици не Го разбираха, обаче тя четеше в Неговото лице и виждаше сенките на идещите събития. Господ не напразно е говорил на нея.

Такава е била и грешницата, която издири Иисуса на обяда у Симона фарисея. По-рано тя нищо не е знаела за Него. Но когато стигнали до нейното ухо Неговите думи, тогава тя се обърнала всецяло и решително към Бога, и Иисус преценил, че посевът при нея донесъл повече плод, отколкото при набожния фарисей, та й рекъл: «Твоята вяра те спаси, иди си смиром!» (Лук. 7:36-48).

Земеделецът сее всяка година своето семе. Той знае предварително, че не всички зърна ще покарат. На пътя и в каменистата почва много зърна ще загинат. Дори не всяко, което покарва, дава плод, понеже тръните пречат. Но сеячът не се смущава от това. Той има предвид загубата и все пак често се радва на богата реколта. В такава спокойна надежда Иисус Христос се радва на семето на идващото Божие царство. Той знае, че много труд ще бъде напразен, че големи пречки лежат на пътя. При Своята дейност не се е блазнел от фантастични надежди, а трезво гледа на бъдещето и отбелязва границите на Своя успех. Обаче знае, че не може да бъде напразна работата, заповядана и благословена от Бога и вършена за Него. Ако успехът не се вижда веднага, ако трябва дълго да се чака, трябва да знаем, че «които са сели със сълзи, ще жънат с радост» (Пс. 125:5).

Вие виждате, братя и сестри, от тази Притча, колко е важно нашето сърце да бъде добре подготвено за възприемане Божието слово при слушането на проповедта. Имаме ли любов към Божието слово и жива ревност да го слушаме? Запазваме ли в сърцето си чутото и пораждат ли се в нас съответни решения? Осъществяваме ли ги? Нека всеки от нас провери към коя категория почва спада неговото сърце.

Да се стараем и да работим над себе си сърцата ни да станат добра почва за словото Божие, и така да улесняваме настъпването на Царството Божие на земята, за което Царство копнее душата ни и за което се молим в Господнята молитва: «Да приидет царствие Твое!» (Мат. 6:10). Амин!

Сборник проповеди, СИ, София, 1976 г.