Епископ Серафим се установява в класическата страна на славянското Православие България, която обиква като свое второ Отечество, в преломен период в живота на българското общество. Духовната криза в годините след Първата световна воина, засегнала воюващите европейски народи, не отминала и България, като се отразила не само на обществените настроения, но променила и духовно-нравственото и религиозното състояние на българския народ.

Всеобщата покруса от националния погром след шестгодишно напрежение по бойните полета и бляскави военни победи довежда до разочарование в идеалите и преоценка на нравствените стойности. Пречупеният полет на всенародното въодушевление за национално обединение довел до духовен вакуум. Част от безбожната интелигенция, прегърнала мирогледа на социализма, стигнала до крайностите на левичарството. В търсене на виновните за националната катастрофа се стигнало до всеобщо ожесточение и взаимни изтребления сред противоборстващите политически сили и македонстващия тероризъм. До средата на 1925 г. България е на ръба на гражданската война, с един военен преврат, един опит за въстание, със смутовете на червения и белия терор. Върхът на взаимното ожесточение е атентатът в столичния катедрален храм „Св. вмчца Неделя”. Гражданските насилия в България за година и половина (1923-1925) отнасят около 30 000 жертви.

Народът също постепенно изпаднал в безбожие, придържането към религията било външно и формално. Липсата на духовна потребност от религиозно чувство и нежеланието изобщо да се вярва в Бога и да се съобразява с нравствените изисквания и отговорност на религията, довели до занемаряване на духовния живот. И тъй като духовното пространство не търпи празно място, в опустошената душа на българина веднага нахълтали сатанинските учения. За интелигенцията това станала теософията в българската й разновидност на дъновизма, а за съблазняване на простодушния народ — профанацията на християнството във вид на хилиастичната ерес на добросамарянството.

След Освобождението предупреждаващият глас на св. Българска Православна Църква се чувал все по-слабо от народа. До към края на XIX в. предишното благочестие на българския народ постепенно угаснало. Други цели и идеали вълнували новите поколения. Нашите йерарси с чест изпълнили учителния си дълг към народа, като с устна проповед и печатно слово неуморно се силели да призоват народа и интелигенцията към опомняне, но никой не ги чувал. Посетият в десетилетията след Освобождението чрез всеобщото образование европейски материалистичен дух на плътско мъдруване (Иак. 4:4; Римл.8:7), на отрицание, безбожие и открит сатанизъм предимно сред интелигенцията, започнал да дава отровните си плодове, което особено силно се проявило в годините на покруса след Първата световна война.

Съсипана от войните, разорена от Ньойския мирен договор, с орязани живи части от националното си пространство, България била осъдена на изолация и пълна невъзможност да защити себе си и българите, останали под сръбска, гръцка и румънска тирания.

Неуреденото канонично положение на Българската Православна Църква след наложената й схизма от Вселенската Патриаршия в 1872 г. също я държало в изолация от останалия православен свят. Прекъсването на връзките с Православните Църкви и особено с Руската Православна Църква след 1915 г., съдействало за постепенното замъгляване на православното съзнание у новите поколения духовници, които за получаване на висше богословско образование се насочват към румънската богословска школа (в богословския факултет в гр. Черновци) и към Белградския богословски факултет, а по-късно и към протестантските богословски университети в Швейцария, Германия и Англия. Възпитаниците им стават след това проводници на икуменическо протестантско волнодумно съзнание у следващите поколения български богослови, за да се стигне днес до положението българските богослови да не са в състояние да дадат отговор за собствената си православна вяра^[1].

С оправданието да се намерят пролуки за извеждането на България и Българската Православна Църква от изолацията, пръв открит проводник и радетел на икуменизма в България става Софийският Митрополит Стефан, по-късно Екзарх Български.

Известно е, че религиозната отрова на XX век — икуменизмът, се проявява открито след Първата световна война с попълзновенията си тъкмо към Православието, като използва именно последствията от войната, от които най-много пострадали православните страни и народи. Под благовидните предлози за миротворчество, разбирателство и обединение на християнските религии се целяло и се цели унищожаването на единствената автентична християнска Църква – св. Православна Църква, чрез отнемане на силата й – благодатта на Светия Дух, излята и почиваща върху нея и правеща я несъкрушима и непреодолима преграда пред напъните на дявола за установяване на сатанинското царство на антихриста сред човешкото общество. С подмамване на висшата йерархия на св. Православна Църква към отстъпничество от изключителността на неизменните спасителни догмати на Православната Църква и от охранителната сила и смисъл на каноните, се цели да се внесе отстъпление от св. православна вяра вътре, в самата среда, в недрата на св. Православна Църква (2 Солун. 2:3). Панереста, всеересието, т. е. сборът от всички ереси на икуменизма и упоритите му опити да се натрапи на Православието на равноправна основа, ознаменува онази епоха в историята на Православната Църква, предречена от св. Писание като епоха на Отстъплението, предшестваща сатанинското царство на антихриста преди свършека на света и Страшния съд Господен. Но докато върху св. Православна Църква пребъдва Божията сила на благодатта на Светия Дух (Дан. 8:23; 12:7; Лук. 24:49; Деян. 2:3; 2 Солун. 2:7), дотогава Бог ще задържа съществуванието на света, за да се предостави крайна, последна възможност на човеците да се спасят чрез Православната Църква (Пс. 13:2; 52:3; 2 Петр. 3:9).

Това, което за нас е очевидно и се вижда с просто око – разрухата на Православието и Православните Църкви поради отстъпничеството и равнодушието на православните християни и православните йерарси към Бога и спасителната за самото същество на човека св. православна вяра, преди 70 години е могло да се забележи само от чисто благодатно православно съзнание. Поради особеностите на историческото развитие на Русия, най-изострена есхатологична чувствителност имало в руската духовна среда, както сред подвижниците и архипастирите на св. Руска Православна Църква — св. Серафим Саровски, св. Игнатий Брянчанинов, св. Теофан Затворник, Оптинските старци, Архиепископ Никон Рождественски, така и сред руското православно благочестие.

При такова духовно състояние на българското общество епископ Серафим Лубенски се заселва в България. Особеното му положение на епископ в диоцез на друга поместна Църква, намираща се при това в схизма, усложнявало отношенията му с нея. Но безпристрастното запознаване с въпроса на място, мнението на дълбокопочитаните от него авторитетни руски йерарси – св. Филарет Митрополит Московски и св. Теофан Затворник за основателността на българската църковна борба, го убедили в правотата на българската страна в този въпрос. Непосредствените впечатления от българския църковен живот му дали основание да се отнесе без съмнение към съхранената вероизповедна чистота на св. православна вяра от Българската Екзархия и да даде висока оценка на тогавашната висша българска йерархия – „Болгарская Иерархия стоит на очень высоком уровне“^[2] , по свидетелството на неговите духовни че­да (Иг. С.). А това са били нашите архиереи и негови съвременници — митрополитите Симеон Варненско-Преславски, Максим Пловдивски, Климент Врачански, Павел Старозагорски, Борис Охридски, Михаил Доростоло-Червенски, Неофит Видински, Софроний Велико-Търновски, Борис Неврокопски – убитият мъченик, и т.н. Владика Серафим е имал достатъчно впечатления за сравнение между руската, гръцката и българската йерархии.

Затова той с чиста съвест встъпил в богослужебно общение с висшата йерархия на Българската Екзархия. По негов личен доклад и ходатайство и с благословението на Задграничния св. Синод на Руската Православна Църква, Архиепископ Серафим е първият православен архиерей, встъпил в евхаристийно общение с Българската Екзархия по време на схизмата, с което подчертал безоснователността на схизмата, наложена й от Вселенската Патриаршия. На 27 декември/9 януари 1922/23 г. – Стефановден, той отслужил в руския легационен храм „Св. Николай Чудотворец” св. Литургия съвместно с протосингела (главния секретар) на св. Синод на Българската Екзархия Маркианополския Епископ Стефан, по-късно Митрополит Софийски и Екзарх Български. Когато през м. септември 1924 г. българ­ски и руски Архиереи от Задграничния св. Синод на Руската Православна Църква тържествено отслужват три съборни св. Литургии при освещаването на трите престола на храм-паметника „Св. Александър Невски”, пътят за преодоляване на всякакви пречки от каноничен характер към църковно общение бил вече прокаран от епископ Серафим Лубенски.

През 1934 г. Епископ Серафим бива въведен от Задграничния св. Синод на Руската Православна Църква в Архиепископско достойнство като Архиепископ Богучарски.

За тридесетгодишния си живот в България той многократно участва в литургични богослужения на Българската Екзархия, взема участие в Тайнствата извършвани от нея, например при ръкоположение на Архиереи – ръкоположението на Епископ Паисий Знеполски, по-късно Митрополит Врачански, на 1/14 май 1923 г., участва в опелото на Цар Борис III на 23 август/5 септември 1943 година.

Многократните му посещения в Рилския монастир, любовта му към св. Йоан Рилски, благодарността и признателността му към всебългарския небесен покровител за закрилата му над него и на духовните му чеда в България, се изляла в дара, принесен в съкровищницата на православната химнография – Акатистът на св. Йоан Рилски, издаден през 1938 г.

Свт. Серафим (Соболев), епископ Партений и
капитан Стоян Величков в пещерата на преп. Йоан Рилски Чудотворец

Взел присърце духовните дела на Българската Православна Църква, той деликатно съдействал за изправянето на духовните недъзи в българския религиозен живот. Така той благославя свои български духовни чеда да повдигнат въпроса за добросамарянството пред св. Синод на Българската Екзархия, като пак по негова благословия се печатат изобличителни разбори на тази доморасла хилиастична ерес. През 1943 г. св. Синод разгледал въпроса за добросамарянството, но се въздържал от определение за него. По този повод Архиепископ Серафим забелязал: „Голяма грешка правят, че не осъждат добросамарянството.“ Днес заразени с добросамарянство се оказват немалко български православни християни и дори представители на българското свещенство.

Когато през 1938 г. се подготвяло честване на 50 годишнината на теософа, масона и откровения сатанист и богохулник Николай Райнов, Архиепископ Серафим благословил една своя влиятелна българска духовна дъщеря (Надежда Величкова) да повдигне въпрос в печата – прилича ли в православна България да се чества открит сатанист, дръзнал да похули началото на нашето спасение – Боговъплъщението на Господа Иисуса Христа и да оскърби св. Богородица? И как след това ще имаме очи да се наричаме православни християни!

Повдигнатата полемика стреснала общественото мнение в България, тъкменият юбилей не се състоял, а св. Синод отлъчил от Църквата богохулника за назидание и свидетелство пред без­различната съвест на българите към достойнството им на православни християни и към делото на личното им спасение.

При новите условия в края на Втората световна война, Архиепископ Серафим отново се притекъл на помощ на св. Българска Православна Църква. Дългогодишните усилия на Българската Екзархия да получи признание с вдигането на схизмата, срещнали горещото му участие и съдействие. Неговото застъпничество пред Московската Патриаршия за Българската Екзархия съдействало за сполучливото разрешаване на въпроса за премахването на схизмата и за встъпването на св. Българска Православна Църква в свободно и равноправно канонично общение с вселенското изпълнение на всички поместни Православни Църкви на 28 февруари/13 март 1945 година.

Архиепископ Серафим благодатно въздействал на пасомите си чрез богослужението. Тънък познавач на богослужебния ред, той обичал ревностно да служи на Бога. Духовните му чеда (Иг. С.) свидетелстват за въздействието от неговото богослужение – „Когда Владыка входил в алтарь, то он всех собирал и поднимал к Богу“ (Когато Владиката влизал в олтара, събирал всички около себе си и ги въздигал към Бога).

Архиепископ Серафим служил редовно на всички неделни (възкресни), Господски и големи празници, като почти винаги служението му се придружавало с простосърдечни и достъпни за всички проповеди. По-късно, една малка част от тях са издадени в отделна книга „Проповеди“ (София, 1944 година).

На всенощните бдения срещу големи празници или чествани светии в храма „Св. Николай Чудотворец” се четели празнични акатисти. Именно липсата на акатист на св. Йоан Рилски и подтикнала Архиепископ Серафим да напише такъв в негова чест.

Сам бидейки кротък и любвеобилен, мек и отстъпчив по характер, Архиепископ Серафим по принципни въпроси на св. православна вяра бил непоколебим в твърдото им отстояване и защита. „В вопросах веры его не сдвинешь“^[3], казваше една негова духовна дъщеря (Монахиня Касиния).

<< предишна || следваща >>

В. Л. Говорухин, „Руската църква „Св. Николай Чудотворец” в София”, Изд. „Любомъдрие”, София, 1995 г.

[1] И което е още по-лошо –  дават неверен отговор относно Православната вяра, определяйки като православни идеите на западния либерализъм – бел. ред.

[2] „Българската йерархия се намира на много високо равнище.“

[3] „По въпроси за вярата не можеш го мръдна.“