„Безстрашно да Му служим в светост и правда през всички дни на живота си!“

Лука 1:75

Прието е в агиографията да се облажават градовете, в които почиват и се почитат свети мощи на Божии угодници. Колко повече пък заслужава възхвала древният ни град, удостоил се през всички епохи на християнството да бъде град, посещаван от изповедници на вярата — св. Осия Кордубски, и от свети отци — великия защитник на Православието св. Атанасий Велики, когато и двамата дош­ли в Сердика на Сердикийския църковен събор в 343 г., свикан за разглеждане делото на св. Атанасий и утвърдил с неговото оправдаване Православието; да бъде любим град на св. Конс­тантин Велики, който обичал да казва „Serdica Mea Roma Est“ („Моят Рим е Сердика“); да се величае като град на св. Йоан Рилски — „Радуйся, Средеческая похвало“, чиито мощи на два пъти почивали в града; да бъде средище на подвижничество, святост и българска книжовност; да е покоище на нетленните мощи на св. Крал Стефан Милутин; да се украси с мъченичеството на Со­фийските мъченици Георги Стари, Георги Нови, Георги Най-нови и Николай Софийски, както и на непрославените — Митрополит Симеон Самоковски (Попович) и на всички замъчени с него; и най-сетне, в безбожния, грубо материализиран XX век, отново да бъде прославен от Бога с просияването на православната святост с живота и делото на руския Архиерей Архиепископ Серафим (Соболев) и с благодатните прояви, които вече няколко десетилетия се извършват на гроба му в руската църква „Св. Николай Чудотворец” в София. Наистина, малко градове по света притежават такава непрекъсната традиция на благочестие и святост.

Заслужава накратко да се опише жизненият път, духовното дело и заслугите на Архиепископ Серафим към св. Българска Православна Църква, защото голяма част от богомолците на гроба му почти нищо не знаят за него и защо е прославен от Бога с явни прояви на благодатна святост^[1].

Архиепископ Серафим (Соболев) е един от видните архиереи и богослови на св. Руска Православна Църква през XX в. Жизненият му път така е преминал, че в Отечеството си Русия е известен само на ограничен кръг сред духовенството — богослови и историци на Руската Православна Църква, а в България, бидейки широко почитан от вярващите български православни християни, почти е непознат като богослов, понеже съчиненията му, макар и повечето писани в гр. София, са издадени на руски език и не са преведени на български. А при това, поради основната им цел — защита чистотата на св. Православна вяра, те са изпълнени с благодат, написани са на светоотеческо равнище и с право влизат в съкровищницата на православното богословие.

Архиепископ Богучарски Серафим (Соболев), в св. Кръщение наречен Николай, е роден на 1/14 декември 1881 г. в гр. Рязан, Русия в семейство на чиновник. Самото му раждане, детството и юношеството му са били съпроводени с духовни знамения, които сочели насоката на житейския му път. Благочестивата му и дълбоко вярваща майка, праведната Мария Николаевна, сама горещо желаела синът й да стане духовник. При все това, житейското му поприще било дело на неговия личен избор. Завършил с отличие Рязанската Духовна Семинария, той постъпва в Санкт-Петербургската Духовна Академия, която завършва през 1908 г. Още като студент приема монашество на 26 януари/8 февруари 1908 г., с името Серафим, в чест на наскоро прославения руски подвижник св. Серафим Саровски. Ръкоположен последователно за йеродякон, а след един месец и за йеромонах, на 18/31 март 1908 година.

В Духовната Академия усърдието му било съсредоточено върху изучаването на св. Отци и примерите на аскетичното подвижничество в житията на светиите. Искрената и чистосър­дечна вяра в Бога, както и твърдото решение да се придържа честно към монашеските обети, дадени пред Бога, придружени с внимателен духовен живот и борба със себе си, полагат основата на неговия духовен подвиг в разработването и умножаването на благодатните дарове на Св. Дух в него.

Назначаван последователно като учител, инспектор и ректор в Житомирското и Калужкото епархиални училища, Костромската и Воронежката Духовни Семинарии в размирното време между двете революции в Русия, в условията на страш­ни духовни колебания и обществени смутове, той успява с християнската си кротост и твърда вяра да обуздае и най-разпасаните от революционната агитация семинаристи, да ги предразположи и привлече към себе си и да им посочи истинския прав път на човека за спасението му в Бога. Затова, бидейки още твърде млад, той си спечелил древното почетно духовно прозвище „Авва“, „Отче“, по руски умалително „Аввочка“, „Бащице“ от колегите и възпитаниците си.

През 1912 г. бива отличен със званието архимандрит и назначен за ректор на Воронежката Духовна Семинария.

Свързването на житейската му съдба с България, промислително и тайнствено било проявявано на няколко пъти още в Русия. В Духовната Академия, уж случайно, му била определена килията на св. прав. отец Йоан Кронщадски, в която отец Йоан живял като студент в Петербургската Духовна Академия.

Още като студент бъдещият Архиепископ няколко пъти посещавал големия Божий угодник. При последното си посещение при него в 1907 г., в олтара на храма, в който се намирали, отец Йоан Кронщадски внезапно поривисто се устремил към младия Николай Соболев, който в този миг се намирал на Горното място и когато видял приближаващия се към него отец Йоан, се стъписал и паднал на колене. Отец Йоан Кронщадски възложил кръстообразно ръце на главата му като при хиротония и го благословил. Младият Николай усетил като че мълния да пронизва цялото му същество. (Св. прав. отец Йоан Кронщадски е кръстен в чест на нашия св. Йоан Рилски, който е негов небесен покровител и основава в Санкт-Петербург Йоановски женски монастир посветен на него.)

Свидетел на стихийните обществени смутове в Русия, на крушението на Руската империя като православна монархия, на революциите и Гражданската война със страшния им размах на жестокост и взаимно изтребление и като духовник даващ си ясна сметка за причините на тази трагедия, заложена в греха, безбожието, кощунствата, свободомислието и богохулните ереси, които разяждали руското общество, той, заедно с руското благочестиво съзнание, с основание видял в развитието на събитията ясен признак за настъпването на апокалиптичната епоха в историята на човечеството. Бидейки в гр. Воронеж в началото на Гражданската война, станал очевидец на най-диви изстъпления и кощунства, включително и на мъченичеството на някои руски новомъченици^[2]. Майка му настоявала двамата с  неговия брат – йеромонах, а по-късно архимандрит Сергий, да емигрират, но той се колебаел да напусне Русия и да остави и нея.

В околностите на гр. Воронеж живял в колиба един подвижник, праведният Старец Аарон. Той бил парализиран и лежал, само дясната му ръка се движела, колкото да се прекръсти. Архимандрит Серафим решил да се обърне към него дали да напусне Русия и да приеме отговора като проява на Божията воля, за да й се покори. Старецът му отговорил: — „Не беспокойся, ты попадешь в хорошую сторонушку.“ — „Как же мне понимать Ваши слова?“ — „Попадешь, узнаешь.“^[3]

През есента на 1919 г., едва ли не с последния влак тръгващ от Воронеж на юг, върху платформа, натоварена с въглища за локомотива, двамата братя монаси Серафим и Сергий, по­ели пътя на изгнаничеството.

Тъй като за известно време бялата Доброволческа армия укрепила позициите си по фронтовете, в Южна Русия, в Крим се съсредоточила голяма част от бежанците, в очакване как ще се развият събитията. В Крим се събрала част от прокуденото руско духовенство и епископат, който по-късно образувал задграничния руски св. Синод.

Двамата братя, архимандрит Серафим и йеромонах Сергий, се установили първоначално в Южна Русия, в гр. Екатеринодар (по-късно Краснодар), където архимандрит Серафим бил назначен за ректор на Екатеринодарската Духовна Семинария, а по-късно, в гр. Симферопол, в Крим, и на Таврическата Духовна Семинария. В Симферопол, по решение на св. Синод на Руската православна църква, на Покров Богородичен, 1/14 ок­томври 1920 г., в Симферополския катедрален храм, архимандрит Серафим бил ръкоположен в eпископски сан със званието Епископ Лубенски.

В словото си при наречението му за епископ на 30 септември/13 октомври 1920 г., архимандрит Серафим, приемайки отговорността на архиерейското служение, сочи страшното време на Гражданската война в Русия като признак за навлизането на човечеството в апокалиптичната епоха. Взимайки повод от текста на Откровението: „И видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв; звездите пък небесни паднаха на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, хвърля незрелите си смокини; и небето се дръпна и се нави като свитък, и всяка планина и остров се отместиха от местата си” (6:12-14), той обръща внимание на пророчеството за бъдещото разклащане устоите на човешкото общество в неговата йерархична структура и поразяването на висшата църковна йерархия — eпископата, от тази разруха, която ще засегне и Църквата с отстъпничеството на църковната йерархия — отместването й от мястото на нейното духовно служение в човешкото общество и от чистотата на православното вероучение. С ясното съзнание за отговорността, която поема с Архиерейското си служение, архимандрит Серафим определя бъдещата си дейност като архиерей в твърдото охраняване чистотата на православните догмати, строгото придържане към каноните на св. Православна Църква и нейната йерархична структура, преди всичко със значението и отговорността на eпископата за нейните съдбини.

Когато болшевиките застрашили и Крим, младият Архиерей отново се допитал до волята Божия, да напуска ли любимото си Отечество. Отговорът бил — изгнание. Епископ Серафим и брат му напуснали по море Русия и се озовали в Цариград.

Цариград по онова време бил окупиран от съглашенските войски и се намирал под особен режим на управление. Градът бил препълнен с руски бежанци. Вселенската патриаршия първоначално се отнесла добре с руското духовенство и му предоставяла гостоприемство^[4]. Епископ Серафим бил назначен във висшата Духовна школа на Вселенската патриаршия на о-в Халки в Мраморно море като преподавател по догматика, където той чел лекциите си на гръцки език.

Краткият престой на спокойствие на о-в Халки, сред упойващата южна природа, далеч от преживените ужаси, дали повод на един близък нему руски духовник да каже: — „Вот и попали мы, Ваше Преосвященство, в хорошую сторонушку!“ — „Постой, здесь же турки, мусульмане, какая же зто хорошая сторонушка! Погоди, дасть Бог, увидим еще хорошую сторонушку!“^[5]

Наистина, скоро трябвало да се поеме по-нататъшния път. Руските бежанци в България се събрали около руския легационен храм в гр. София, руската църква „Св. Николай Чудотворец”, и образували църковна община. Тъй като нямали необходимото духовно обгрижване, те се обърнали към Задграничния руски св. Синод да им назначи достоен архиерей. Св. Синод избрал за такъв епископ Серафим Лубенски. На 19 май (ст. ст.) 1921 г. епископ Серафим с брат си пристигнал в България като предстоятел на руския легационен храм „Св. Николай Чудотворец” в София и управляващ руския Ямболски монастир „Св. Александър Невски” (бивш „Св. Спас” – „Възнесение Господне”), а през м. август с указ на св. патриарх Тихон бил назначен за управляващ руските църковни общини в България.

По-малко от година от как бил ръкоположен за архиерей, епископ Серафим бил промислително насочен от Бога към България и дейността му като архиерей оттук нататък била неразривно свързана с нея.

По-късно Владика Серафим многократно споменавал праведния Старец Аарон и неговото предсказание, като казвал: — „Вот и попали мы в хорошую сторонушку!“^[6]

Забележително е, че в началото на 20-те години в Русия, след Гражданската война, прозорливият московски свещеник о. Алексий Мечов, успокоявал една жена, която се тревожела за изчезналия си син по време на смутовете, като казвал, че синът й е жив в гр. София и при това я облажавал: „Счастливая мать! Счастливая мать!“ („Щастлива майка! Щастлива майка!”), като явно имал предвид, че синът й се намира на спокойствие и сигурност в България и като руснак има възможност да бъде под духовното ръководство на Владика Серафим.

Не за пръв път руски монаси се заселвали в гр. София. През XI в. в гр. София живял един руски монах Йосиф, с любовта и усърдието на когото били открити и прославени мощите на нашия български подвижник св. Гавриил Лесновски.

следваща >>

В. Л. Говорухин, „Руската църква „Св. Николай Чудотворец” в София”, Изд. „Любомъдрие”, София, 1995 г.

[1] Статията е писана през 1994 г.

[2] Така например във Воронеж, сред многото видни граждани, умъртвявани чрез сваряване във вряла вода, бил и помощникът на Воронежкия архиерей, младият архимандрит Леонтий, който с християнско упование чакал реда си, като казвал на роптаещия за страшната си участ престарял свещеник до него: “Отче! Какво значение имат и тези болшевики, и този котел, и тази смърт! Помислете си — само след двадесет минути ние ще бъдем при Господа Иисуса Христа, лице с лице с Него!“ (По сведение на монахиня Касиния, 25 септември/8 октомври 1981 г.).

[3] „Не се тревожи, ще се намериш в хубава страна.“ — “Как да разбирам Вашите думи?“ — „Като отидеш, ще разбереш.“

[4] Отношенията се развалили след приемането на т. нар. нов, „изправен“ Юлиански, а всъщност католически Григориански календарен стил в богослужението от Вселенската патриаршия в 1923 г. и от опитите й да го наложи на Православните Църкви и на православния свят, на което задграничният руски Епископат решително се възпротивил.

[5] „Ето че се намерихме, Ваше Преосвещенство, в хубавата страна!“—“Чакай, тука са турци, мюсюлмани, каква ще е тази хубава страна! Потърпи, ще даде Бог да видим хубавата страна.“

[6] „Ето че се намерихме в хубавата страна!“