На 23 юни 1948 г. в района на Рилския манастир и надолу по рилското корито вали силен проливен дъжд, невиждан според очевидци от 50 години насам. Дъждът причинява големи наводнения и вреди в местността, оставяйки незасегнати единствено Рило-манастирските имоти. В с. Пастра всички къщи по протежение на пътя биват сринати, а елекрическата централа на Пастра – разрушена, оставяйки населението в цялата околност десет дни без електрическо захранване. Силният дъжд прекъсва телефонните и телеграфните връзки, разрушава няколко моста, вади от строя жп линията на теснолинейката и пътя водещ до манастира. Вследствие на поройния дъжд коритото на река „Друшлявица”, която минава точно под стените на Рилската обител, се препълва неимоверно много. Побеснелите води носят огромни дървета и клони, „почвата край реката се срива, пада в нея и всичко това с грохот бива отвличано от водната стихия”, свидетелстват по-късно ужасени очевидци, наблюдаващи бедствието от самия манастир.

Два дни преди това бедствие, на 20-ти и 21-ви юни, били Петдесетница и Св. Дух (храмов празник на тогавашното село Рила). Вместо да отидат на църква и да почетат подобаващо два от най-големите християнски празници, селяните от Дупнишка околия по нареждане на Министерството на земеделието и след всенароден събор с песни и музика излезнали на жътва, за да отпразнуват „първия сноп”. Празнуващите забравили, че „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й” (Пс. 126:1). Последвалият силен дъжд и наводнението от него буквално удавили всичко наоколо, съсипвайки и цялата реколта. Така на 23 юни полските труженици пожънали онова, което сами два дни преди това били посели.

***

Срещата на министър-председателя Бойко Борисов със Светия Синод и последвалата съвместна пресконференция на премиера и Ловчанския митрополит Гавриил се оказа удобен повод за поредната порция хули срещу Църквата за това, че в условията на карантина храмовете ще продължат да са отворени за богомолци по време на християнските празници и в тях, както обикновено, ще се служи литургия.

За политолога Огнян Минчев това решение било „падение”, защото „България била управлявана на интелектуалното ниво на Гавриил Ловешки”. О. Минчев пропуска обаче факта, че това решение е взето от целия Свети Синод, чийто представител се явява Ловчанският митрополит. Като пример за обратното той даде „несравнимо мощната християнска изповедна култура” на Гърция, Полша и Испания (каквото и да значи това), които се били извисили дотам да си затворят храмовете. Може да се спори доколко критерий за християнска култура е да си затвориш храмовете в опитите си да се пребориш с наказание, допуснато свише. В контекста на разказания в началото действителен случай това затваряне на храмове на мен поне ми прилича повече на духовно самоубийство.

И какъв пример за благочестие може да бъде една Гърция, която неотдавна първа в православния свят узакони еднополовите бракове, която все още е осеяна със скелетите на езически храмове и в чиято столица планират да издигнат скоро и храм на сатаната?! Или Испания, оставила старците й да мрат като кучета в старческите домове по време на пандемията.

Българската църква редовно е обвинявана от такива като Минчев в религиозен фанатизъм, но ето че самият той даде убедително доказателство в противното, привеждайки примера с Иран и Саудитска Арабия. Те, макар и „символи на фанатизма”, побързали да затворят своите джамии. Следователно на този фон обвиненията във фанатизъм на българските християни изглеждат меко казано неоправдани...

От антицърковния сайт Двери.бг Никола Антонов също размаха пръст на Ловчанския митрополит с призиви да се извини на вярващите. В своята статия, в която нито един цитат на митрополита не е предаден коректно, Антонов умело прилага похватите на атеистичната пропаганда от близкото минало, при което казаното от опонента се изопачава и после хитроумно се опровергава. Дори само заради нечистоплътността си този текст не заслужава внимание, но неговият автор излага някои мисли относно Светата Евхаристия, които няма как да бъдат подминати.

„Евхаристията не променя естеството нито на виното, нито на хляба (няма пресъществяване), нито на потира и сребърната лъжичка, така че по всички закони на физиката и химията заразяване чрез тях е хипотетично възможно”, твърди авторът.

В Посланието на Източните патриарси от 1723 г. пише: „Вярваме, че след освещаването на хляба и виното, остава вече не хляб и вино, но самото тяло и кръв на Господа под вид на хляб и вино”. Терминът пресъществяване в Посланието е даден като равностоен синоним на другите термини в православната литургична традиция като преложение, претворяване, преобразуване. В последно време някои модерни богослови стигнаха дотам да отричат авторитета на това Послание именно заради термина пресъществяване, заклеймявайки го като неправославно и прокатолическо само защото този термин се появява малко по-късно в православната традиция, но така или иначе той все пак е възприет от нея.

По-нататък закърменият с отровата на „евхаристийното богословие” автор предлага лъжичката за свето Причастие да бъде заменена с еднодневки от пластмаса. Или направо „да се приложи подходът на св. ап. Павел, който казва, че няма да ядеш, ако братът ти се съблазнява, въпреки че си свободен да го направиш или да не го направиш (1 Кор. 8 гл.).”

Тези думи на св. ап. Павел се отнасят до яденето на идолски жертви, от които адресатите на посланието трябва да се въздържат за да не съблазняват немощните във вярата. Как може точно тези апостолски слова да се прилагат към светата Евхаристия и тя да бъде разглеждана като същия източник на съблазън, от който трябва да се пазим?! Явно за автора няма разлика между Христовата жертва, приобщаването към която са призвани всички християни, и идолските жертви, които апостолът заповядва да избягваме. Нищо чудно, че поборниците за често причащение, които иначе всяка неделя припкаха да се наредят на опашката пред светата Чаша, сега първи се изнизаха от храма. „Евхаристийното богословие” в действие!

Иван Димитров пък изплете хвалебни венци на двама университетски преподаватели-свещеници, които в пламенни речи призоваха своите чеда да си останат у дома и да не припарват до храма. По неговите думи преподавателите-свещеници освен това били и много грамотни, та значи няма да им е трудно да се разпознаят в долния абзац: „Добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците.”

Възможните отговори са както следва:

а) добрият пастир, който полага душата си за овците;

б) наемникът, който оставя овците и бяга;

в) вълкът, който разпръсва овците.

Ако на някой верният отговор му се струва да е: „в) вълкът, който разпръсва овците”, нека знае, че не съм аз тази, която го е дала.

Ще завършим с пример от една друга епидемия. През 1771 г. в Москва върлувала страшна чума. За да избегне струпването на хора, тамошният архиепископ Амвросий (Зертис-Каменски) свалил намиращата се на Китайгородската крепостна стена на града икона на Божията Майка, където се събирали за молебен множество народ. Това предизвикало всеобщо негодувание у невежествената тълпа, довело в крайна сметка до убийството на самия архиепископ. Разбира се, днешните християни, колкото и ревностни да са, все още не са разкъсали никого. Но както пише един руски публицист, днес по-скоро сме свидетели на обратното – как «образованата» тълпа разкъсва свещеника, дръзнал да причащава народа по време на чума. Страхът от тази чума се оказа толкова силен, че голяма част от православните, много от които с „мощна християнска изповедна култура”, отказаха да се причастяват, за да не се разболеят.

Техен избор, няма да ги съдим. Само да не наричат това отстъпление „християнство”.