На 17 март на официалния сайт на Московската патриаршия беше публикувана „Инструкция за настоятелите на енориите и подворията, за игумените и игумениите на манастирите на Московската епархия във връзка с разпространението на коронавирусната инфекция”^[1], в която се препоръчва при причащаване да се извършва дезинфекция на използваните в него принадлежности. Както личи от посочените основания, за изработването на тази инструкция в Патриаршията очевидно са се ръководили от неотдавнашна публикация в блога на дякон Андрей Кураев, в която той на базата на няколко думи казани в забележка под линия в Пидалиона на св. Никодим Светогорец е направил „откритието”, че при причащаване на болни от чума се е извършвала дезинфекция на използваните за целта свещени съсъди^[2].

Нека видим доколко са основателни твърденията на руския дякон.

Още от изложението д. А. Кураев започва да манипулира своите читатели. След подзаглавието „Тълкувание на 28-мо правило на Шестия Вселенски Събор” пише:

„По време на чума йереите и архиереите трябва да причастяват болните по начин, който не води до нарушаване на правилото. Те не трябва да поставят Светия Хляб в зърно от грозде^[3], а в свещен съсъд, откъдето болните и гробарите^[4] да го вземат с лъжица. След това съдът и лъжицата трябва да се потопят в оцет, а оцетът да се излива в олтарния кладенец, но те могат да причастяват по какъвто и да е друг по-надежден начин, при който не се нарушава правилото”.

Този цитат обаче е текстът не на тълкуванието на 28-мото правило на VІ Вселенски събор, а на забележката под линия. Самото тълкувание дякон Андрей удобно е премълчал. Така се създава измамното впечатление, че тълкуванието на това правило св. Никодим е посветил изключително на причащаването на болни от чума и дезинфектирането на свещените съсъди, което е абсолютно невярно, защото се касае за забележка, направена по съвсем друг повод. Ако разтворим Пидалиона, ще видим, че в 28-мо правило изобщо не става дума за причащаване на болни от чума и дезинфекция на съсъдите, а се говори против практиката съществувала към това време (на приемането на правилото) някои свещенослужители да съединяват безкръвната жертва със зърна от грозде и така да раздават едното и другото заедно на народа.

„Понеже ни стана известно, че в различни църкви във време, когато се донася грозде на жертвеника, по някакъв вкоренен обичай свещенослужителите, съединявайки го с безкръвната жертва, раздават по такъв начин и едното, и другото заедно на народа, определяме: занапред никой от свещения чин да не върши това, а да раздава на народа само приноса за оживотворяване и за опрощаване на греховете; гроздето пък свещениците да приемат като пръв плод и като го благославят отделно, да го раздават на ония, които го искат, в знак на благодарност към Подателя на плодовете, с които, по Божествено определение, телата ни се хранят и растат. Който от клира постъпи противно на това нареждане, да бъде низвергнат."^[5]

В тълкуванието на св. Никодим, поместено след текста на правилото, също не става дума за причащаване на болни от чума, а се пояснява накратко текстът на самото правило.

„Тъй като на някои места имало обичай някои хора да правят приноси от грозде, което свещениците съединявали с пречистите Тайни, като след това предлагали и двете на вярващите, по този повод настоящото правило повелява отсега нататък никой свещенослужител да не прави това, а напротив – той трябва да дава Светото Причастие на достойните, за живот вечен и за прошка на техните грехове, а после да благославя грозде и първите плодове за сезона със специална молитва и да ги раздава на народа като благодарение за това, че Господ ни е дал тези плодове, чрез които нашето тяло се храни и расте. Ако някой дръзне да наруши това правило, нека бъде низвергнат. Виж също и трето апостолско правило.”

Едва в забележка под линия вече се споменава, пак с оглед на горното, че и при причащаването на болни от чума частицата не трябва да се поставя в гроздова стафида, а в свещен съсъд, от който с помощта на лъжичка^[6] тя да се преподава на болния. Накрая се споменава, че лъжичката и съсъдът трябва да бъдат измити с оцет, като това се дава просто като указание, а не като задължителна канонична практика.

Пак ще повторим, че казаното в забележката е насочено само и единствено към това да не се нарушава канонът, като задължително е единствено изискването да не се смесва светинята (причастието) с неосветеното (гроздовото зърно), а съвсем не описаният начин за причащаване на болните от чума, което ясно личи и от края на нейния текст: „могат да причастяват по какъвто и да е друг по-надежден и каноничен способ”. Ето защо твърдението на дякон Кураев, че причащаването на болните от чума трябва да става по описания ред и обезателно „при задължителна стерилизация” е невярно, спекулативно и подвеждащо.

Нещо повече, на практика цялата процедура по причащаване на болния от чума, както ни я представя той, е кощунствена и изобщо не може да бъде препоръчвана като каноничен образец, който да бъде следван. Към текста в забележката дяконът си е позволил да добави лично негови разсъждения и предположения: „свещеникът не контактува с източника на заразата (с болния или мортиса)… не е казано и кой трябва да дезинфекцира лъжицата и Чашата; възможно е това да прави сам болният причастник, за да може след това свещеникът да ги вземе обратно вече чисти; отменя се и изискването за потребяване на останалото от светото причастие от дякон (или свещеник), а всичко заедно с почистващия съсъдите оцет се излива в олтарния кладенец”.

Употребата на „не е казано”, и „възможно е” не допуска категоричните изводи, които прави дякон Кураев. Импровизирайки върху забележката на св. Никодим, той ни представя по-скоро една картина с добавена реалност, отколкото автентична пастирска практика. Защото що за пастир би бил оня, който се страхува от контакт с болното си чедо до степен да позволи поругаване на Светата Евхаристия, като не само не потребява светото причастие, според както е длъжен, но и допуска останалото от него в светата Чаша заедно с „дезинфекциращата” течност да бъде изхвърлено?! Както се казва, без коментар!

Ала не само безобразието на подобна процедура ни възпрепятства да приемем неговото тълкуване, но и това, че то е основано на едностранчиво и неправилно тълкуване на следните думи от въпросната забележка: „откъдето болните и гробарите да го вземат с лъжица”. В гръцкия текст обаче това място изглежда така: „και εκείθεν να τον λαμβάνουν, ή οι μόρται, η οι ασθενείς, δια λαβίδος”. Възможно е дяконът да е бил подведен от превода в последното руско издание на Пидалиона, който наистина е доста груб и буквален. Там този текст е преведен така: „из которого могильщики и больные могут брать его лжицей”, тоест гръцкото να τον λαμβάνουν е преведено като брать. Дори въз основа на този превод обаче не може да се твърди, че свещеникът не участва в причащаването, а само това, че причастяваният сам взима частицата с лъжица и така се причащава.

Само че основание даже за такъв прочит не дава нито гръцкото να τον λαμβάνουν, нито английският превод to take, нито дори българският превод да вземат. Това е стандартен израз, използван при приобщаване със светите Тайни: „вземам Свето Причастие”; „to take Holy Communion”; „να τον λαμβάνουν Θεία Κοινωνία”. И въпреки буквалния прочит, никой не възприема това в смисъл, че причастяващият се се причастява сам.

Също така и в началото, и в края на гръцкия текст на св. Никодим присъстват изрази, от които става съвсем ясно кой извършва причащението. „По време на чума йереите и архиереите трябва да причастяват болните” и „те [йереите и архиереите] могат да причастяват по какъвто и да е друг по-надежден и съобразен с канона начин”.

При това положение картината според оригиналния текст е следната. Свещенослужителите са тези, които извършват Светото Причащение; то става по традиционния за причащаването на болни начин; свещеникът потребява и чак след като е потребил, съсъдите се измиват с оцет.

По онова време практиката е била всичко да се почиства с оцет, затова така са се почиствали и свещените съсъди, като това се е извършвало и във времена, когато не е имало епидемия. Следователно няма никаква дезинфекция на лъжичката за Свето Причастие и всяко твърдение, че такава е извършвана не е нищо друго освен спекулация и лъжа.

На базата на всичко гореизложено може ясно да се заяви, че единствената вярна християнска позиция, която „при това отчита историческата практика на Православната Църква в условията на епидемия”^[7] е позицията изразена в „Обръщение на Св. Синод на БПЦ-БП след среща с представители на правителството и кризисния щаб” от 30 март^[8], според която чинът на преподаване на св. Причастие трябва да остане непроменен.

Впрочем дори да беше вярно тълкуването на дякон Андрей Кураев, мерките въведени в Московската епархия и одобрени от Синода на МП нямат никакво основание в историческата практика на Църквата. Защото дори при това положение би могло да става дума единствено за дезинфекционни мерки при причащаване на вече разболелите се, докато в „Инструкцията” мерките се прилагат не само към болните, а към всички причащаващи се. Само че аналог на такива всеобхватни и поголовни предпазни дезинфекционни мерки прилагани към здрави хора няма в цялата история на Христовата Църква.

[1] Виж тук: http://www.patriarchia.ru/db/text/5608418.html

[2] Виж тук: https://diak-kuraev.livejournal.com/2778840.html

[3] В гръцкия текст „стафида”.

[4] В гръцкия текст „мортиси”.  Мортис е човек, прекарал чумата в по-лека форма и изработил имунитет (или като разночетене - просто заразен от чума), който предлага услугите си на обществото да погребва мъртвите и да се грижи за болните.

[5] Правила на Светата Православна Църква, Събрал и превел Протоиерей Иван Стефанов
Издание на Съюза на свещеническите братства в България, София, 1936 г.

[6] В английския превод на Пидалиона с щипци.

[7] Цитат от „Инструкция за настоятелите на енориите и подворията, за игумените и игумениите на манастирите на Московската епархия във връзка с разпространението на коронавирусната инфекция”.

[8] Виж http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=318139