За изцелението на десетте прокажени

„Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава?”
Лука 17:17-18

Днес беше прочетено евангелието за изцелението от Спасителя на десетте прокажени, от които само един се върнал, за да благодари на Господа за изцелението.

Но що за болест е това проказата, тази болест, от която Господ изцелил споменатите десет прокажени? По нашите земи няма подобни болести, такива има на изток в по-топлите страни. Всъщност у нас има болест донякъде подобна на проказата. Такава е едрата шарка, особено когато е в тежка форма или пък се е случила в резултат на нечист живот. При страдащите от проказа обикновено цялото тяло се покрива с кори и рани, очите гноясват, цялото лице и езикът се подуват, от устата и цялото тяло се носи непоносима смрад. Накрая когато болестта достига най-високата си фаза, косата окапва, раните разяждат тялото до костите и се покриват с червеи, членовете на тялото се откъсват и болният умира в страшни мъки.

Всеки, у когото се виждали признаци на тази болест се смятал за нечист и по закон бил длъжен веднага да се яви при свещеника, който решавал дали е болен именно от проказа. Ако било проказа, то болният поради това, че тази болест е силно заразна, бил отлъчван от собственото си семейство и изгонван извън населеното място. Изгонените отивали в гористи места и си строели колиби, като живеели с това, което им донасяли техните роднини. Ето от такава ужасна, злокачествена и заразна болест Господ изцелил споменатите десет прокажени, от които само един самарянин се оказал благодарен на божествения Чудотворец.

Удивени от неблагодарността на деветте изцелени, нека се обърнем към себе си и да погледнем дали всъщност сме по-добри от тези деветимата и дали приличаме на десетия? Ние всички страдаме от духовна проказа, тоест от грехове. Пред чистите и най-светли Божии очи всички хора са изпълнени с духовна проказа и нечистота: с гордост, осъждане, тщеславие, суетност, маловерие, коравосърдечие, злоба, лукавство, блуд, невъздържаност, леност, лицеприятие, лицемерие, завист, със скверни, лукави и хулни помисли. Тази греховна проказа пронизва хората до костите и мозъка им, заразява цялата природа на човека, душата, тялото и заразява постоянно.

Ние имаме и Лекар на тази болест – Господ Иисус Христос, Който винаги е готов да ни излекува от нея. По-добри ли сме ние от тези прокажени, които дошли при Спасителя за изцеление и като спрели надалеч, силно викали: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!”? Има ли у нас толкова вяра и усърдие за нашето душевно здраве, колкото е имало у тези прокажени?

Светата Църква ежедневно възнася молитви от лицето на всички нас – болните от греховната проказа: Господи, помилуй! И понякога много пъти наведнъж. Но от дълбините на сърцето си ли ние възнасяме тази кратка, но необходима за нас молитва? Защото тази молитва Църквата е взела именно от прокажените и приложила към нас, болните от душевна проказа. Да, тази молитва е нужна за всички нас като дихание, като храна.

Съгрешавайки непрестанно, ние сме длъжни непрестанно да се каем, да съзнаваме своята виновност и да просим милост от Господа, без да се превъзнасяме, защото „Бог се противи на горделиви” (Иак. 4:6; Прит. 3:34). Трябва всеки от нас усърдно да се грижи за своето спасение и да се бори със своята духовна проказа, да не отлага своето покаяние дълго време, време, което днес или утре може да свърши. Всеки ден усърдно и тайно трябва да се каем пред Бога, просейки прошка и поне веднъж в годината преди Светото Причащение да показваме своята проказа на изповед пред свещеника, комуто от Бога е дадена властта да развързва грехове и да лекува духовната проказа.

Това е първото, а второто ни духовно задължение е, когато след покайните молитви и тайнството на изповедта ние усетим, че нашата душевна проказа е изцелена и си е отишла, а ние сме оздравели, трябва да благодарим на нашия Спасител, Който непрестанно лекува болестите ни и водени от чувство на благодарност и от уважение към правдата занапред да се пазим от греховни препъвания и падания. Това чувство на благодарност и това опасение от греха ще предразположи Благодетеля към по-големи благодеяния в бъдещето и нашата душа ще направи по-мека, по-чувствителна, жизнена, праведна и твърда в добродетелта.

Нека да подражаваме на десетия прокажен, който, като усетил, че е здрав по думата на Спасителя, се върнал при Благодетеля и с чувство на дълбока признателност Му благодарил, чувайки от Него, че едната вяра го е спасила - не някаква заслуга и не добродетел. И тъй, понеже ние целите сме изпълнени с вътрешна проказа, то нека подобно на десетте прокажени, всички да възкликнем от сърце: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!” И нека тайно и непрестанно винаги да зовем: Господи, помилуй! Амин.

Полное собрание сочинений Протоиерея Иоанна Ильича Сергиева. Том 2-й, СПб, 1894.

Превод: прот. Божидар Главев