Вход

Православен календар

Силно се надявам Св. Синод да отстоява своята позиция

 

0612191447

„Бих могла да споря по всяко изречение, което е написано в Становището” [на Св. Синод относно новоприетия Закон за социалните услуги (ЗСУ), бел. а.], заявява без излишна скромност Силвия Василева в статията си „Силно се надявам Светият Синод да преразгледа позицията си!” в Двери.бг[1]. Удивителната в края на заглавието придава на надеждата й известен императивно-назидателен характер. Все бяхме чели за спорни становища, но чак пък такова, в което всяко изречение без изключение да е спорно… Или пък може би госпожата желае скромно да изтъкне, че нея самата много я бива и че не е рекла, не е направила на пух и прах това плюс още дузина синодални становища, без значение какво е написано в тях.

Предложила ни е и впечатляваща автобиография: майка на три деца, психолог, работник в НПО, християнка, при това не от тези, дето се вясват в Църквата само по Великден, а принадлежаща към църковна общност, изповядваща се, причащаваща се… Да биха напънали от Двери целия си творчески потенциал, пак не биха пръкнали по-ярък и по-подходящ за конкретния случай литературен образ от реалния, а не фиктивен човек Силвия Василева. Почти сме сигурни, че повечето от четящите не се нуждаят от много, за да спрат дотук с четенето, и облягайки се удобно пред монитора да заключат мъдро и някак самодоволно: мда, щом такъв човек ги критикува (синодалните архиереи) значи пак са я свършили като… като предния път. От Двери могат да се поздравят един друг за поредната добре свършена работа, давайки отново повод из църковните, а и из сред светските среди да се завърти вечният им хит „Синодът пак се издъни”.

Да видим сега какво има да каже по текста на Становището авторката, която ни каза, че може да каже много, но снизхождайки към нашата немощ, ни казва малко.

1. „Твърди се [в Становището – ск. а.], че няма „стандарти за качество“ на социалните услуги. Това не е вярно. Всички социални услуги и в момента имат разписани и утвърдени от АСП и ДАЗД методики за прилагане, които включват дейности, средства и квалификация на персонала, който може да работи в услугата”… и т. н. – биваме запознати с мерките, осигуряващи необходимото качество на социалните услуги.

Писано ли беше в предната статия в сайта, че „повечето пасоми въобще не четат становища” (тук)? Писано беше. На това изглежда разчита и авторката, или пък самата тя го е чела по диагонала. Защото всеки, който внимателно прочете Становището, ще види, че в него отсъства твърдението, което тя оспорва. В главата „Общи положения” се отправя конкретна критика към ЗСУ и още по-конкретно към неговия член 18-ти, че в него понастоящем отсъстват ясно дефинирани „стандарти за качество”, а те щели да се определят от Наредбата за качеството на социалните услуги, която наредба е подзаконов акт, който в момента липсва, но щял да бъде приет в бъдеще. Тоест в Закона се съдържа препратка към несъществуваща правна материя. Затова и в Становището на Св. Синод, макар и индиректно казано, всъщност се има предвид следното: „Не правете хората на будали, а дайте да ги видим в този Закон въпросните „стандарти за качество”.

Срещу тази забележка по съдържанието на Закона няма как да се възрази по същество. Затова авторката приписва на Становището несъществуващото в него твърдение, че изобщо нямало „стандарти за качество” в сферата на социалните услуги. Само че дори в Становището да имаше такова твърдение, написаното от авторката е безсилно да оспори неговата истинност. Защото това, което тя описва в своето възражение, не са нищо друго освен бюрократични мерки и административни структури, чиято цел е да гарантират високи стандарти за качество на социалните услуги. Тяхното наличие обаче съвсем не гарантира автоматически високо качество. Ние сме се сблъсквали със системата на социалните услуги и можем отговорно да заявим, че всичките тези мерки и структури са с много ниско ниво на ефективност. И сблъсъкът с тази система често може да се окаже катастрофален за едната страна в сблъсъка. Познайте за коя.

2. „Твърдението [в Становището – ск. а.], че „Разпоредбите в него [в Закона – ск. а.] оставят впечатление, че не са резултат от обещаното ни осъществяване на социална политика, насочена към преодоляване на демографската криза, а функция на вече утвърдени схеми за социални услуги от чужди законодателства, прилагани от много неправителствени организации /НПО/ и сега в различни социални сфери и форми на общуване“ абсолютно не е вярно!”

Чак пък абсолютно невярно… Явно относно ЗСУ авторката има впечатления различни от тези на Св. Синод. Само че „абсолютно невярно” щеше да бъде твърдението, ако то например гласеше: „Разпоредбите в него оставят у всички впечатление, че не са резултат от обещаното ни осъществяване на социална политика…” – и т. н. При това в такъв случай освен абсолютно невярно, то би било и надхвърлящо компетенциите на Св. Синод, защото той няма как да знае какви впечатления може да оставят разпоредбите на закона у всички, а може да знае и да сподели само собствените си впечатления. Това е и направил Синодът, макар да не е упоменал изрично „оставят у нас впечатления”. Но такъв „пропуск” поради подразбиране е твърде често срещано явление в официални документи.

Нататък във второто си възражение авторката убеждава читателите, че нямало нищо опасно и със Закона изобщо не можело да бъде злоупотребено, тъй като само съдът, а не НПО-тата могат да отнемат родителски права. После обаче се оказва, че Организацията за закрила на детето също може да отнеме детето от семейството му. Аз бих посъветвал любознателните да се поразтърсят из медиите и интернет по въпроса, какви са из Европа последствията за децата и родителите от въвеждането на такива закони, свързани със „закрилата” на детето. Така биха си изяснили защо много хора се страхуват именно от евентуални бъдещи действия на съдебната система и особено от съответните организации, чийто предмет е закрилата на детето. Колкото по-добре е информиран човек, толкова по-трудно може да бъде приспан с някакви празни увещания.

По-важното обаче е, че авторката продължава в стил „я тебе про Фому, а ты мне про Ерёму”, както казват руснаците. Тоест в Синодалното становище се разглеждат конкретни текстове от новоприетия ЗСУ, а изобличителката на слабостите в Становището ни занимава с личните си впечатления и опит от сега действащата система за социални услуги.

3. „Има изразена критика по отношение на физическите и юридически лица, които имат право да прилагат закона – не било ясно кой и как може да предоставя социални услуги. Напротив, казано е съвсем ясно: имат право да го прилагат тези физически и юридически лица, които са лицензирани.”

Наистина е така, както казва авторката, ако се има пред вид само алинея 2-ра на член 31-ви от ЗСУ. Само че това не е цялата истина. По-горе стана въпрос за неяснотата относно „стандартите за качество” на социалните услуги. Как мислите, че стои (в Закона, не в изложението на С. Василева) въпросът със стандартите и правилата за лицензиране? Много просто: лицензирането е пряко свързано със споменатите вече неясни „стандарти за качество” на социалните услуги. Например според чл. 45, ал. 1 лицензът се отнема при „неспазване на стандартите за качество, определени в наредбата за качеството на социалните услуги”.

Пак тази несъществуваща още наредба! Тогава как при тези неясни, какво ти неясни – направо несъществуващи, „стандарти за качество” на социалните услуги, ще е съвсем ясно кой има правото да предоставя социални услуги? Лицензиран – добре, но лицензиран  „от изпълнителния директор на Агенцията за качеството на социалните услуги” (чл. 31, ал. 1) при незнайни засега „стандарти за качество”. И друго опасение, недвусмислено изразено в Становището, което авторката изобщо не коментира: „Нищожни са размерите на глобите и имуществените санкции за предоставяне на социални услуги от частните доставчици без лиценз.” [...] „За период до 6 месеца могат да се предоставят социални услуги от юридически лица, регистрирани по законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство НПО, включително и без лиценз”. Значи не само лицензирани лица ще имат право да прилагат закона, както ни заблуждава авторката.

Факт е, че в Закона е налице неяснота, което е обща негова слабост, както добре е обяснено в Становището. ЗСУ е прекалено обстоятелствен, изпълнен с чуждици и „не отговоря на изискванията на чл. 9, ал. 1 и 2 от Закона за нормативните актове – да е написан на общоупотребявания български език, кратко, точно и ясно”.

Неяснотата на терминологията е посочена и от редица организации, изразили забележките си относно неговото съдържание на Портала за обществени консултации на МС[2]. Текстът на Закона е в размер на 75 стандартни печатни страници и въпреки това е пълен с множество неясноти. Колко ли страници ще стане, ако тези неясноти бъдат разяснени и колцина ще са онези, които ще успеят добре да се запознаят със съдържанието му? После ще има и наредби на МС, и правилници за прилагане на наредбите, после може и наредби за прилагане на правилниците и така до безкрай. А дали пък не се цели точно това – числото на запознатите с конкретната материя да е малко, за да няма протестиращи компетентно срещу злоупотребите със закона? Защото ако законотворците бяха наистина заинтересовани да създадат ясен и ефективен Закон за социалните услуги, този закон едва ли щеше да надхвърля десетина страници. Съдържанието на законите набъбва тогава, когато се правят така, че да действат в полза на едни, но във вреда на други. А когато тяхната основна цел трябва да остане скрита за обществото, налага се към тази цел да се върви не по пряк път, а по криволичещи, сложни за проследяване пътеки.

При четвъртото възражение на Силвия Василева нещата стоят също както при второто – забележката в Становището е към Закона, а авторката си знае нейното: чакайте сега да ви обясня като на пълни невежи що е то социална дейност, какъв е европейският, световният и българският опит, какви организации могат да предлагат социални услуги и прочее излишна и отдавна известна на всички информация, нямаща конкретно отношение към забележката в Становището. И пак невярното заявление, че само лицензирани доставчици щели да предоставят социални услуги. Иначе доколко това може да представлява гаранция за качество при липса на критерии за качество, упоменати в Закона, вече стана въпрос при коментара на предното възражение.

В петото й възражение пък е както при третото. С тази разлика, че ако при третото една алинея от ЗСУ се разглеждаше сама за себе си без връзка с останалото съдържание на Закона, сега това е направено с няколко реда от Становището. Напълно е пренебрегната подробната и ясна обосновка изложена по-горе в него. И тук авторката отново заявява, разчитайки на недостатъчната информираност на читателите: „Социалната работа е наука, има своите правила. Не може законът да описва още веднъж правилата на социалната работа.”

Тази теза можеше да има тежест само ако социалната работа беше наука с отдавна изработени, твърдо установени и добре известни правила. Повечето читатели обаче тепърва научават, че социалната работа е „наука”. Странно наистина, но да, социалната работа от неотдавна е наука, ала задължително трябва да се знае, че „Социалната работа като наука в нашата страна се намира в стадий на установяване”[3]. Което ще рече, че за момента няма ясни и утвърдени правила за социална работа и при положение, че чрез този закон се върви към една по-голяма диверсификация при доставките на социални услуги, опасенията изразени в Становището на Св. Синод са напълно основателни. Накратко, чрез този нов закон се отваря вратата към множество нови социални дейности и организации, които могат да ги предлагат, при пълна липса на правила за тези дейности, което от своя страна означава липса на реални очертания на правата и задълженията. Следователно възможностите за злоупотреба с права, присвояване на права и произволно отнемане на права, са огромни!

На финала С. Василева пише: „Разбира се, че законът не е идеален. Разбира се, че социалните работници понякога правят грешки. Разбира се, че системата не е идеална. Кое е идеално в нашия свят? Този закон обаче е стъпка в правилната посока, той организира и регламентира социалните услуги, които са в основата на социалната работа и които целят предоставяне на най-добра грижа за децата и семействата.”

Да оставим настрана твърдението, че законът „организира и регламентира социалните услуги”. Видя се по-горе колко и как ги регламентира. Ще ги регламентира с подзаконови актове МС. Друг път. Нека обаче се спрем на основната мисъл, че „нищо в нашия свят не е идеално, не е идеален и този закон, но е стъпка в правилната посока”. Несъмнено бихме простили временните несъвършенства на Закона, ако той действително беше стъпка в правилната посока. Коя е тази „правилна посока” що се отнася до семейството в европейски и световен мащаб и правилна ли е тя за всички? Да видим стъпките досега: семейно планиране, узаконяване на детеубийството (аборт), узаконяване на прелюбодейството, узаконяване на свободното съжителство (без брак), узаконяване на еднополовите бракове, узаконяване на джендър идеологията, узаконяване на кръвосмешението и предстоящо узаконяване на педофилията под вид на „правото на детето да изпитва сексуално удоволствие”.

Стъпка в правилната посока ли е този закон? Нека НПО-тата и законотворците да се притесняват относно отговора на този въпрос. За нас, християните, обаче тази посока категорично не е правилната. Странно как за една християнка и майка този закон е приемлив, след като е част от цяло едно законодателство, чиято обявена цел е грижата за социално слабите, грижата за семейството и закрилата на детето, но като страничен ефект, защото „кое е идеално в нашия свят”, ще бъде отнемането на деца от семействата им с цел задоволяване извратените нужди на евентуални бъдещи осиновители. Опитът и извървеният досега път показват, че това е „правилната” посока в евроатлантически план.

Някой може да възрази, че това няма да се случи в България. Твърде лекомислено е да се надяваш, че когато гори къщата на съседите, няма да се запали и твоята, особено когато пожарът, както по всичко личи, е умишлено планиран и до момента планът му се изпълнява последователно и систематично.

Интересно дали НПО-тата биха подкрепили евентуален Закон за защита на традиционното семейство? Риторичен въпрос, разбира се. Особено за онези НПО-та, чийто ръководен принцип е изповяданото от Силвия Василева кредо: „Семейството е ценност, но човешкият живот е по-висша ценност”.

Семейството – това са няколко човешки живота взети заедно. Само идеологически обремененото съзнание може да се ръководи от принципа: частното е по-ценно от общото и индивидът е по-ценен от общността. Ако ЗСУ се разгледа в „светлината” на въпросното кредо, абревиатурата разкрива съвсем друг смисъл: Закон за социално унищожение. Не че социумът ще бъде поголовно унищожаван, а че взаимосвързаното общество ще бъде раздробявано на отделни беззащитни индивиди. Това е „правилната посока” в световен план, на прицел сега е семейството и новият закон наистина е стъпка в тази посока. Само че правилните посоки на този свят, лежащ в зло, никога не са били правилни за Христовата Църква.

 


[1] https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100656/catid,29/id,69042/view,article/

[2] Виж тук.

[3] Радев, Н. Относно предмета на науката социална работа, Е-списание „Социална работа”, 2018, бр. 1, стр. 10.

Други статии от същия автор:

module-template5.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти