В интервю^[1] за информационна агенция БГНЕС патриарх Вартоломей, желаейки да обоснове правото на Фенер самостоятелно да взема решения относно даването на автокефалия, без да е необходимо да се съобразява с мнението на другите църкви, заявява:

„Още през първото хилядолетие, с решенията на Вселенските събори, бяха установени границите на петте древни патриаршии (Стария Рим, Нов Рим-Константинопол, Александрия, Антиохия, Йерусалим) и Кипърската църква. През следващите години, Вселенската патриаршия, въз основа на Свещените Канони (сред които са 9, 17 и 28 канони на Четвъртия Вселенски Събор, 36 канон на Трулския събор, и 1 канон на Събора от 879/880, който се проведе в църквата Света София в Константинопол), пое отговорността да предостави Томос за автокефалия на всички новосъздадени църкви, превръщайки ги в архиепископии, или патриаршии, без да обсъжда това или да си сътрудничи с останалите църкви. В случая с Украйна не действахме по различен начин. Ние приложихме същата практика, която беше следвана при признаването на всички новосъздадени автокефални църкви.”

Характерното за тези ретроспекции на Фенер е, че от историческата картина винаги „изпада” Грузинската църква, която получава автокефалия първоначално от Антиохийската патриаршия, а в по-ново време – от Московската патриаршия.

Иначе дори да си затворим очите за очевидното, че в случая с Украйна става въпрос за нахлуване в чужда канонична територия и завземане на част от нея, а не за предоставяне на автокефалия, пак трябва да отбележим, че практиката Фенер да дава самостоятелно автокефалия съвсем не е обичайна, както твърди сегашният Цариградски патриарх. Могат да се посочат поне два случая, в които Цариградската патриаршия се е допитвала до мнението на останалите църкви, като в единия от тях дори е искала свикването на Вселенски събор.

Такова искане патриаршията поставя по време на т. нар. българо-гръцка църковна разпра през втората половина на ХІХ век. Наистина през 1945 г. даването на автокефалия на Българската църква формално е предоставено с томос на Цариградската патриаршия. Само че дори този факт не може да се ползва като прецедент, оправдаващ самостоятелното даване на автокефалия от Фенер, защото от текста на томоса и на предшестващия го протокол е видно^[2], че в случая става въпрос за признаване на автокефалия и възстановяване на общението, а не за даване на автокефалия.

Що се отнася до събитията от втората половина на ХІХ век обаче, то Цариградската патриаршия е тази, която дълго време настоява за свикването на Вселенски събор по българския въпрос. Преподавателят по балканска и късноосманска история в катедрата по балкански, славянски и източни изследвания в гръцкия университет „Македония” Димитрис Стаматопулос пише относно събора от 1872 г. и осъждането на българите: „Това става на поместен събор, защото съборът през 1872 г. не е бил вселенски, въпреки желанието на Григорий VI да организира такъв в периода 1867–1871 г.”^[3] Още веднъж да подчертаем: за решаването на въпроса с предоставянето на автокефалия на Българската църква Цариградската патриаршия е желаела свикването на Вселенски събор.

Какви са били мотивите, определящи политиката на Цариградската патриаршия тогава – църковни или светски? Подробни сведения намираме в книгата „Греко-болгарский церковный вопрос по неизданным источникам”, чийто автор Владимир Александрович Теплов е съвременник на разглежданите събития – по това време той е на служба в руското посолство в Цариград.

Оказва се, че първоначалната идея идва от извънредния и пълномощен посланик на Русия в Цариград граф Игнатиев. Макар да изказвал мисли относно неизбежната намеса на гражданската власт за решаването на гръко-българския църковен спор поради невъзможността двете спорещи страни да бъдат склонени към взаимни отстъпки, все пак през 1868 г. „като последно средство за постигането на съгласие той припомнил на цариградския патриарх съвета даден от самия него (граф Игнатиев, ск. м.) още през 1866 г. – да се влезе в диалог с единоверните църкви, за да може посредством взаимния обмен на мисли да се направи възможно свикването на Вселенски събор.”^[4]

Според В. Теплов патриарх Григорий VІ приветствал тази идея като единствения възможен вариант. Идеята на граф Игнатиев обаче, радушно приета от Цариградската патриаршия, не била възприета от Руската църква. От българска страна идеята за Вселенски събор също не била приета. „Българските архиереи настоявали, че образуването на отделна самостоятелна Българска църква може да бъде дарувано от Вселенския патриарх без Вселенски събор, така, както това било направено при основаването на Руската и Еладската църкви”^[5].

След като решил да обмени мнение с другите самостоятелни църкви, патриарх Григорий се обърнал към тях с окръжно послание, в което изложил причините, препятстващи го да удовлетвори исканията на българите, открито поддържани от турското правителство, и указал на необходимостта от свикването на Вселенски събор. Това е водещият мотив, който определил политиката на Цариградската патриаршия по това време, а именно – политическата конюнктура. Турската власт поддържала исканията на българите и не била на страната на Патриаршията. Тя не била и на страната на българите, но нейните интереси диктували поддържането на един контролиран раздор между гърци и българи и чрез поощряване исканията на българите тя просто подклаждала раздора.

Това са истинските причини, поради които Цариградската патриаршия възприема идеята за свикване на Вселенски събор, а не по църковни съображения, защото така считала, че ще засили позициите си и ще принуди Високата Порта да се съобрази с нейното мнение. Патриарх Григорий дори поставя ултиматум на Високата Порта или да се съгласи със свикването на Вселенски събор, или да приеме неговата оставка. Той продължава да настоява за свикването на събор даже след издаването на фермана за учредяване на Българската екзархия от 1870 година.

Теплов свидетелства, че Цариградският патриарх се обръща за съвет към Руската църква и по повод решаването на въпроса с Молдовлашката църква^[6], което пък е още един случай, който може да се посочи като опровержение на днешното твърдение на Фенер, че даването на автокефалия е лично дело на Цариград и не е необходимо съвещаване с другите църкви. Всъщност вярно е по-скоро обратното, че в исторически план лично дело на Фенер се явява по-скоро отнемането на автокефалия и завземането на чужди на Патриаршията територии, както е в миналото с Търновската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската патриаршия, а днес – с Украинската църква. И тогава, и сега това става възможно не защото го позволяват църковните канони и защото това е „обичайната практика”, а защото зад Фенер стоят светските власти (Османската империя, САЩ, Украйна), чийто интереси съвпадат с неговите.

Но да се върнем отново към гръко-българската църковна разпра. Позицията на Руския синод не се харесала нито на гърците, нито на българите, защото от една страна Руската църква подкрепяла исканията на българите за самостоятелна църква, но от друга – настоявала да има за целта решение на Цариградската патриаршия. Така се стигнало от страна на гърците до подозрения към Русия, че в политиката на Балканите тя предпочита да подпомага еднокръвните си братя-славяни за сметка на гърците. Тези подозрения били усърдно раздухвани от западната преса.

Българите пък били недоволни от това, че Русия не застава еднозначно зад техните искания незабавно да придобият самостоятелност, а оставя решението в ръцете на Фенер. Това недоволство също било подклаждано както от западната преса, така и от турските власти, които нямали интерес от задълбочаване на връзките между българи и руси.

Защо Руската църква не желаела свикването на Вселенски събор за решаването на българския църковен въпрос? Според Теплов Руският синод се обявил против събор, за да се избегне евентуален разкол, който би могъл да възникне в случай, че българите не се съобразят със съборното решение. Наистина това е била една трезва и правдива оценка с оглед на обстоятелствата, тъй като сред българите по това време започват да надделяват т. нар. „млади”, тоест онези, които били облъхнати от духа на Просвещението. Тези люде били настроени отрицателно към монархията и оттам към Руската империя, и симпатизирали на руските нихилисти и анархисти, а освен това имали твърде своеобразна и изцяло светска представа що е Църква и какво трябва да е отношението към нея. Изгледите, те да се съобразят с решението на Вселенски събор, изглеждали малко вероятни.

Друг е въпросът какъв е бил шансът Цариградската патриаршия да наложи мнението си на Вселенски събор с равно представителство на поместните църкви, след като тя едва успява да го направи на свикания от нея поместен събор през 1872 г., в който участват 28 архиереи от Цариградската патриаршия, Антиохийският, Александрийският, Йерусалимският патриарх и Кипърският архиепископ. Йерусалимският патриарх напуска събора преждевременно, а Антиохийският, Александрийският патриарси и Кипърският архиепископ първоначално се обявяват в подкрепа на едно по-внимателно отношение към исканията на българите и подписват съборното решение единствено под натиска на тълпата елинисти, които диктували решенията на събора^[7].

Вижда се, че тъкмо Русия и Руската църква са движени от църковни мотиви за разлика от българите и гърците. Имало, разбира се, българи и гърци, които били изключение от общата линия, но техните мнения не придобили нужната популярност за да надделеят над устрема на „младите” и от двете страни.

Когато получил окръжното от Цариградския патриарх, в което се предлагало свикването на Вселенски събор по българския въпрос, Сръбският митрополит Михаил изразил съжаление, че в Божието дело се намесили човешки страсти и църковният въпрос се изместил на политическа основа. Относно църковното управление той считал, че то може да бъде изменяно съгласно необходимостта. Виждайки възможност тази разпра да се потуши само по пътя на прякото съгласие на двете страни, митрополитът се изказал в полза на удовлетворяване исканията на българския народ, който желаел да има пастири „от своята родова среда”.

По повод посланието на Цариградския патриарх Йерусалимският и Антиохийският патриарси отговорили, че се обявяват против принципа на етническите различия в Църквата и поддържат свикването на Вселенски събор. Еладският синод пък от исканията на българите признавал за справедливо единствено употребата на славянския език в църковните служби, макар да изразил съжаление, че се изоставя „царствения” (sic!) гръцки.

В крайна сметка се оформило следното разделение: гръкоговорящите църкви били за свикването на Вселенски събор и в по-голямата си част критично настроени към исканията на българите, а славянските църкви подкрепяли исканията на българите, но желаели тези искания да бъдат удовлетворени с решение на Цариградската патриаршия.

Това са накратко събитията, предхождащи Цариградския събор от 1872 г. Като обобщение може да се каже, че по въпроса с даването на автокефалия от Цариградската патриаршия не е налице определена последователност. И тогава, както и сега в случая с украинските разколници, определящ фактор се явява политическата конюнктура. Тогава властите в Османската империя не били на страната на Патриаршията и затова тя пожелала да се опре на авторитета на Вселенски събор, макар да ставало въпрос просто за отделянето на българите от нейната юрисдикция. И когато тези планове не се осъществили, тя се задоволила със свикването на поместен събор, който да ги осъди.

А днес, когато има подкрепата на украинската власт и на световния хегемон САЩ, тя изведнъж реши, че е съвсем „канонично” и „в традицията” да нахлуе в чужда канонична територия и да започне да се разпорежда, без да се допита до мнението на останалите църкви, към които се е обръщала, както се видя по-горе, даже за по-маловажни неща. И колкото е било самостоятелно нейното решение тогава, толкова самостоятелно е и днес. И няма нищо общо нито с каноните, нито с традицията.

[1] Вселенският патриарх Вартоломей пред БГНЕС: Обичаме българското духовенство, с любов разглеждаме искането на Македония

[2] В предшестващия томоса протокол като искания от страна на Българската църква са посочени: „1. Да се вдигне осъждането на Българската Църква… 2. Да се признае (к. м.) и причисли Българската Църква между автокефалните православни църкви, които имат канонически отношения с Вселенската патриаршия и другите автокефални църкви-сестри. 3. Да се възстанови братската връзка за мир с Вселенската патриаршия и всички православни автокефални църкви.” Тоест става дума за признаване, а не за получаване на автокефалия. В самия томос по въпроса с признаването пише: „Поради това и синодално решавайки в Духа Светаго, ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България”. Тоест благославя се вече съществуващото автокефално устройство на БПЦ. За сравнение в томоса за даване автокефалия на украинските разколници се казва: „Определяме и провъзгласяваме, щото цялата Православна Църква, намираща се в пределите на политически сформираната и напълно независима държава Украйна… да съществува отсега нататък като канонически автокефална, независима и самоуправляваща се”. Да съществува като автокефална отсега нататък, тоест от момента на даването на томоса. Както се вижда, формулировката при даването на автокефалия е съвсем различна.

[3] Димитрис Стаматопулос, „Имало ли е алтернативно решение на българския църковен въпрос през Възраждането?”, „Християнство и култура”, 2012, брой 6 (73), стр. 49.

[4] Греко-болгарский церковный вопрос по неизданным источникам, Москва, 1883, стр. 66.

[5] Пос. съч. стр. 68.

[6] Пак там.

[7] Повече относно този събор виж в статията: Схизмата, наложена от Цариградска патриаршия на Българската църква - плод на инат и злоба