Просветителите на славянския род не са оставили писано завещание. Обаче целият им живот бил с ясно определена насока, бил служба на ближните по определена програма, която те отстоявали до края на живота си и чието окончателно изпълнение възложили на учениците си. Заветът на светите Братя е да бъдат присъединени славяните към Православната Христова Църква и да бъдат утвърдени в нея, като си останат славяни.

За да запази някой народ самобитността си, той трябва да има своя собствена култура. Началото на българската духовна култура е положена без съмнение от свв. Кирил и Методий. Това начало е българската писменост. Българска писменост и Българ­ска самостоятелна църква – това са осно­вите на нашата култура. За дълги векове тези две основи са едно и също нещо, неделимо, неразличимо. Бъл­гарската писменост и Българската Църква са предпо­ставките на политическото ни освобождение. Те са и залог за бъдещата ни културна дейност като народ. Това са заветите на светите братя Кирил и Методий, предавани през вековете от род в род.

Ако народът ни се придържа към тези завети, той ще се запази като народ. Доколкото всеки от нас служи на тези завети, и върви по посоката, очертана от светите Братя и техните ученици, дотолкова той е син на своето племе. За съжаление, твърде много са днес пленниците и поклонниците на чуждото. Макар родени от български майки и бащи, тези духовни чужденци у нас не държат на българската писменост; те пращат децата си в чужди училища и сами се хранят с чужда духовна храна. Те не са живи членове на Българската православна църква. Тяхната душа е в плен на чужди идеологии, на разни модерни религии (една от които е борбата против християнството).

За такива отчуждени от народа ни люде празникът на свети свети Кирил и Методий в най-добрия случай е нещо като сурвакането и коледуването – нещо от доброто старо време, което те благоволяват да търпят като куриоз, който може да разнообрази сивата действителност. Те са чужди на ентусиазма на възродителите, които провъзгласили този празник за български църковен всенароден празник. Тези духовно отчуждени от българския народ и от Българската Църква люде, ако не бъдат задължени по протокол да „присъстват” на тържества като Кирило-Методиевските, седят по кафенетата с цигари в уста и с покровителствено-пренебрежителен поглед гледат шествията на цър­ковните процесии, на войнишките дружини и на възторжените ученици. Обаче тези същите люде често имат пре­тенции да бъдат водачи на „народа”, който е нещо чуждо за тях – една маса, която те трябва да управляват, напътстват и цивилизоват.

Когато сред един народ надвие чужда култура, никакви напъни не са в състояние да го спасят. След като моравци и чехи попаднали под духовна зависимост от Рим (латинска азбука и църковна зависимост от папата), те трябвало да вървят с немците и с тяхната култура, която е просмукала целия им живот. Щом нямат духовна самобитност като народ, те не могат да защитят и политиче­ската си независимост. Албанският народ, преди да може да се сдобие със своя култура, бе пленник на чужди култури: на турската, сетне на гръко-фенерската, а в последно време – на италианската. Всяка от тях е действала и действа чрез религиозна и просветна пропаганда.

Чуждите училища и чуждата религиозна пропа­ганда, на които вътрешно отчуждените от народа ни лица гледат с безразличие и дори със симпатия, са средства за разрушаване на самобитния български дух, за омаловажаване и подценяване на българската култура, за разпространяване на чужди вярвания, чужди обичаи, чужди култове. Докато те се ширят безнаказано в страната ни, ние сме в опасност да се обезличим като народ – първом духовно, а сетне неминуемо и политически.

Ако тачим паметта и делото на светите Кирил и Методий, ние не бихме позволявали да манифестират „предаността” си към техния идеал разни инославни пропаганди и разсадниците на чужда култура в стра­ната ни. Не бихме търпели, щото в училищата ни да бъде изхвърлен учебния предмет, който светите Братя преподавали: спасителното учение на Христа. Не бихме търпели да се кощунства с писмената на осве­тения от тях наш роден език и да търпим да се пишат и разпространяват на същия този език гаври против тяхната и наша вяра.

Дано тежките и усилни времена, които преживя­ваме, да сплотят отново всички българи около оста­вения от светите Братя завет: Православна вяра и само­битна българска култура – та сплотени по този начин, да имаме дръзновение да се молим на Бога, щото „всички славянски народи да утвърди в православието и единомислието, да умиротвори света и спаси нашите души.”^[1]

„Църковен вестник”, София, 1939 г., брой 21.
 

[1] Празничен тропар на светите равноапостоли Методий и Кирил – бел. ред.