Вход

Православен календар

Възсъединяването на Киев и Москва през 1686 г. и неправилното тълкуване на документите от Константинопол

 

1505191745

Украинските националисти и техните приятели (поляците и униатите) се стремят да представят възсъединяването на митрополиите на Москва и Киев като резултат от насилие от страна на русите и поробване на Украйна от страна на Русия, за да оправдаят днешните политически и църковни тенденции за отделяне на Киев от Москва. Това е все едно да се говори за поробване на Кипър, Крит или Македония от страна на Гърция, а не за тяхното обединение с Гърция в единен национален блок. На практика поробване е имало, но по-рано, от страна на Полша и Литва със съпътстваща латинизация, полонизация и натрапване на унията. Опит за поробване на Украйна от страна на Запада, Ватикана, САЩ, Европа и НАТО е в ход и днес.

Вселенската патриаршия вече три десетилетия приема прошения за намеса по въпроса за предоставяне автокефалия на Украйна, защото Москва, която има правата да даде такава, не е съгласна да направи подобна крачка, имайки при това на своя страна заключенията от междуправославните съвещания на тема автокефалия, изработени в хода на предсъборните комисии и конференции за „Светия и Велик Събор”, състоял се на о. Крит през юни 2016 г. Проблемът с автокефалията отпадна от списъка на въпросите за обсъждане, макар да бе постигната договореност по същество и да останаха нерешени несъществени детайли. За това как протече обсъждането на автокефалията на предсъборните мероприятия ние в скоро време ще напишем друга статия.

Цялата тази суматоха и раздори, предизвикани сега от украинската автокефалия, биха могли да бъдат избегнати, ако съборът на о. Крит беше намерил смелостта да се заеме с насъщните и не търпящи отлагане проблеми, а не със стремежа формално да потвърди своята координираща и първенстваща роля. Опитът да се постигне единство претърпя пълен провал. Четири автокефални поместни църкви отсъстваха (Антиохийската, Руската, Българската и Грузинската) – църкви, които представляват повече от половината православни християни, а освен това не бе разрешен нито един от въпросите, които биха могли да провокират разделения и разколи: проблемите за автокефалията, диаспората, календара, всеереста на икуменизма и др. И което трябва да бъде подчертано – патр. Вартоломей, който поддържа идеята за координиращата роля на Вселенския престол в делото за укрепване на единството на православните, фактически постави тази роля под съмнение, като собственоръчно разруши това единство със своята разколническа намеса в чужда юрисдикция – в каноничните предели на Руската църква.

Зная, че преди време Фенер беше много внимателен и деликатен що се отнася до въпроса за намеса в набиращия популярност въпрос за предоставяне на автокефалия в Украйна без съгласието на Руската църква. Защото дори специалните синодални комисии на Константинополската патриаршия и учените-специалисти, чието мнение бе поискано, да бяха стигнали до извода за необходимост от предоставяне на автокефалия в Украйна (което за независима държава би било оправдано), то това би трябвало да стане по подобаващия начин, определен от предсъборните договорености, тоест чрез просба на заинтересованата от получаване на автокефалия страна пред Църквата-майка, от която тя иска да се отдели, чрез приемането на тази просба от страна на Църквата-майка и предаването на просбата на Вселенската патриаршия с цел обезпечаването на всеправославно съгласие. И само след като бъдат направени тези стъпки и изпълнени тези условия да бъде издаден томос за автокефалия.

И тъй, през 1686 г. станало възсъединение на Киев и Москва и било възстановено единството от първите пет века – на практика бил закрит въпросът за полската окупация на тези области след победата на Русия над Полша през 1654 г. и освобождаването на тези територии. След освобождаването на Киев било логично и очаквано тези области да бъдат включени в Руската църква, което и станало. Грешат против историческата истина тези, които твърдят, че Русия завоювала тези територии и по пътя на насилието натрапила на Украйна юрисдикцията на Руската църква и, видите ли, затова тя сега с основание иска независимост и предоставяне на автокефалия. Може би и Гърция насилствено присъединила Йонийските острови през 1864 г. към Еладската църква след тяхното освобождение?! Или може би също насилствено към Еладската църква били присъединени тъй наречените „Нови земи” след тяхното освобождение по време на Балканските войни от 1912 г.?! Може би и по отношение на „Новите земи” се замисля някакво „освобождение” и отделяне от Еладската църква?!

Безспорно през тези два века на подчинение на Украйна от поляците тя била под католическо и униатско влияние и там сред украинските православни възникнали русофобски, пропапистки и прозападни сили, които не желаели да бъдат зависими от Руската църква. Само че това не означава, че ние можем да променим историята, игнорирайки историческите извори или изопачавайки някои документи, което, за съжаление, сега прави Константинопол, противоречейки по този начин на историческата правда и на самия себе си. В наша предишна статия посочихме като пример мнението на историците, че през 1686 г. Украйна по решение на Константинопол отново била включена в юрисдикцията на Руската църква и вече триста години оттогава всички поместни православни църкви, а и самата Константинополска патриаршия смята Украйна за канонична територия на Руската църква. Преди не много време беше публикувано писмо на патр. Вартоломей, адресирано до Московския патриарх Алексий с дата август 1992 г., в което се говори за низвержението на тогавашния Киевски митрополит Филарет от Свещения Синод на Руската църква. В посланието на патр. Вартоломей изцяло се признава компетенцията на Руската църква и се дава обещание, че Константинопол по никакъв начин няма да създава трудности в отношенията с Москва. Това обещание Вселенският патриарх наруши  сега, извършвайки каноничен преврат, тъй като не само възстановява в свещенство низвергнат йерарх-разколник, който Руската църква продължава да смята за схизматик, низвергнат и предаден на анатема, но още по-лошо – тя изцяло отрича юрисдикцията на Руската църква по отношение на Украйна, желаейки да я присвои за себе си. През 1992 г. патриарх Вартоломей пише в писмото до Московския патриарх Алексий:

„В отговор на съответната телеграма и писмото на Ваше Блаженство по повод възникналата във Вашата Светейша Сестра – Руската Православна Църква проблеми, които довели нейния Свещен Синод по известни нему причини до низвергване на неотдавнашния главен член на Синода, Киевския митрополит кир Филарет, ние желаем братски да съобщим на Вашата любов, че нашата Света Велика Христова Църква, признавайки пълнотата на изключителната по този въпрос компетенция на Вашата Светейша Руска Църква, приема синодалното решение за горепосоченото и не желае да причинява никакви затрудненията на Вашата Църква-Сестра”.

И тъй, пренебрегвайки това, че съгласно общоцърковния консенсус и общо мнение на научната общност, единната с останалите руски земи в течение на пет века след обръщането в християнство обща митрополия на Киев и цяла Русия, била разделена и Киев станал отделна митрополия в резултат на чуждестранни завоевания и латинско (униатско) влияние от средата на ХV век, но после била възсъединена през 1686 г. с Руската църква, понастоящем Константинопол (подкрепяйки разколническите и прозападни сили противно на това, което правел в миналото) твърди, че юрисдикцията на Украйна никога не е била предоставяна на Руската църква и че съществуващите документи показвали, че предаването й било само временно, вследствие на което то сега бива отменено и Украйна преминава в юрисдикцията на Константинопол.

Твърдението на Константинопол, че предаването на Украйна под юрисдикцията на Руската църква имало временен характер, не издържа критика. От 1686 г. досега са минали 332 години, три и половина столетия, в продължение на които никой не е заявявал за временната юрисдикция  на Руската църква. За това става въпрос и в историческите извори.

Двата документа, на които се позовава Константинопол, се тълкуват превратно от константинополските изследователи

Нека да погледнем самите ръкописи. Става дума за двата документа включени в ръкописния кодекс № 22 на Историческия и палеографически архив на Културния фонд на Националната банка на Гърция. Този автентичен и достоверен кодекс е датиран от специалистите към средата на ХVІІІ в. по-точно бил е написан през 1750 г. (както е видно от водния знак на хартията). В брошурата публикувана от Вселенската патриаршия и поместена в интернет под заглавие „Вселенският престол и Украинската църква: текстовете говорят” (The Ecumenical Throne and the Church of Ukraine. The Dokuments speak), се изказва благодарност на гръцките и руските изследователи, „които, благодарение на своя честен научен принос, помогнаха за възстановяването на историческата правда за взаимоотношенията на Руската църква с нейната църква-майка”.

Нататък следва доста обширен коментар на съдържанието на два документа, който явно е съставен от сътрудници на Вселенската патриаршия с цел оправдаване на линията на Константинополската патриаршия, поради което не се явява обективен. Някои места са изтълкувани невярно, а някои са скрити. Коментарите са анонимни и най-вероятно (както уклончиво ни позволяват да се досетим) техни автори се явяват изследователи и учени в областта на палеографията от Културния фонд на Националната банка на Гърция като техният принос се състои в това, че са изпратили копие до Вселенската патриаршия.

Първият документ и неговото правилно тълкуване

Първият документ съдържа патриаршеското и синодално деяние от 1686 г., което е било издадено по времето на патриарх Дионисий ІV. Според този документ юрисдикцията над Киевската митрополия се предава на Руската църква. Киев, както преди сме споменавали, под натиска на неблагоприятните исторически обстоятелства е бил откъснат от Руската църква и временно е пребивавал под юрисдикцията на Константинопол. Когато тези неблагоприятни обстоятелства (а именно подчинението под полска власт) отпаднали, той отново преминал към Руската църква. За това се говори още в епиграфа на документа, който се явява кратък опис на съдържанието. Този опис сам по себе си е достатъчен за разбиране на цялото съдържание на ръкописа.

И тъй, в епиграфа се казва, че на Московския патриарх е било изпратено патриаршеско и синодално послание, с което се определя, че Киевската митрополия се подчинява на неговия патриаршески престол, както и реда за ръкополагането от него на Киевски митрополит и избирането му от събора на тамошните епископи: „Идентично патриаршеско и синодално послание бе издадено и на блаженейшия патриарх на Москва – грамота за обнародване, че Киевският митрополит се подчинява на неговия патриаршески престол и се ръкополага от него, бидейки избран в Киев”.

Какво е това, ако не явно свидетелство за подчиняването на Киевския митрополит на Московския патриарх? И тъй, Киевската митрополия се подчинява на Московския патриаршески престол и Киевският митрополит се ръкополага от Московския патриарх: „Отсега нататък Киевският митрополит е подчинен на неговия патриаршески престол и избраният в Киев приема хиротония от него”.

Фенерските коментатори и интерпретатори скриват това очевидно подчиняване на Киев на Московската патриаршия и произволно се аргументират, като променят текста от гледна точка на граматиката и смисъла: например те твърдят, че, видите ли, „думата «подчинение» на Киевската митрополия на Московската патриаршия по същество означава само разрешение за ръкополагане на Киевски митрополит”. Относно напълно очевидното подчиняване на Киев под властта на Руската църква (което станало след подписването на текста), скривайки същественото, те започват да коментират несъществената фраза „публично писмо”, което те граматически не разчели и фантазирайки, твърдят, че „терминът "έκδόσεως" (издаване, публикуване) се явява технически и в онези времена означавал в по-широк смисъл "άδειαν" (разрешение), а в дадения случай „разрешение” за ръкоположение и назначаване”, без никаква библиографическа и текстова обосновка на тази версия.

Но и тези хора, които „изсмукват от пръстите си” различни доводи, познават нашата канонична традиция, според която хиротонията на епископа винаги се извършва от архиерея, който има юрисдикция в района, в който се ръкополага този епископ, както и че има много правила, които забраняват хиротонии, размиващи границите на юрисдикциите. При това положение, отчитайки този основен канонически принцип, разрешението, което е дадено на Московския патриарх да ръкополага Киевския митрополит подкрепя и усилва подчиняването на Киевската митрополия под властта на Руската църква, а не го отменя и в никакъв случай не се ограничава само с разрешението за хиротония. „Тъй като Киев се подчинява на Москва, то и ръкоположения ще получават от Московския патриарх”.

Къде го намериха това, че е било дадено само разрешение и че Киев продължава да се подчинява на Константинопол? Някъде в текста ли е казано това, или е плод на тяхното въображение? Поменаването на Вселенския патриарх на богослуженията заедно с името на сега вече суверенния Московски патриарх, който се явява каноничен предстоятел, се извършва само в знак на почит и в памет на историческите връзки на Константинопол и Москва. Когато главният архиерей и пастир предава своето право на ръкоположение на архиерей от друга юрисдикция, това се прави в конкретен случай номинално и не продължава три века при всички хиротонии. Освен това в такова временно разрешение не се говори за подчиняване под юрисдикцията на извършващия ръкоположението (както за такова се говори обаче в анализирания документ): „Отсега нататък Киевският митрополит е подчинен на неговия патриаршески престол и избраният в Киев от него приема хиротония”.

Продължението на документа още повече изяснява положението на нещата. В него се казва, че всички князе и императори „от цялата Велика, Малка и Бяла Рус” – никъде не се споменава Украйна – заедно с патриарха „на Москва и цяла Русия” Иоаким изпратили в Константинопол послания, в които се казвало, че Киевската епархия, тъй като се подчинява на Вселенския престол в Константинопол, получавала ръкоположение на архиереите винаги от Константинопол, както е установено от свещените канони. В тази формулировка е ясно заявено, че всички се ръкополагат от архиереите на юрисдикцията, на която са подчинени: „Архиереите на Киевската епархия, подчинена на височайшия и светейши Вселенски престол в Константинопол, винаги са били ръкополагани от него съгласно свещените закони”. Но тъй като Киевската митрополия вдовствала достатъчно много години и след изтеклото време не бил ръкоположен истински архиерей по причина на войната между двете царства – Русия и Полша – врагът на православната вяра намерил възможност да посее раздор и създаде опасност от подчиняване на православните на чужди и противоположни убеждения. Затова и тези послания съдържат молбата да се даде разрешение на Московския патриарх да ръкополага Киевския митрополит, когато престолът овдовее, след неговото, на митрополита, избиране от епископите, архимандритите, игумените и другите вярващи от епархиите, затова щото паството да не остане беззащитно пред ересите и разколите, които сее дяволът. Тук фактически се добавя интересната информация, че османският султан също е съгласен с руския цар: „Точно така е определило и огромното и велико царство, което ни управлява, тъй като най-мирното и православно княжество го молило по никакъв начин да не препятства изхода на това дело”.

И така, руските църковни и политически власти просят разрешение Москва да ръкополага Киевския митрополит, знаейки, че това предполага по подразбиране и неговото подчинение на Москва (но избягват да кажат това направо). И ето, събира се Константинополският синод, който знае, че хиротонията означава и подчиняване на юрисдикцията под властта на ръкополагащия и дава и едното и другото – подчинение и ръкоположение, които са взаимно обусловени: „Провъзгласява решение за това, че светейшата Киевска епархия ще бъде подчинена на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасаем град Москва, тоест Киевският митрополит ще се ръкополага от него, когато се появи нужда, от блаженейшия Московски патриарх, когато Киевският митрополит бъде избран от представителите на епархиите – боголюбезни епископи, пречестни архимандрити, преподобни игумени на свещените и пречестни манастири, преподобните иеромонаси, благоговейните иереи, преподобните монаси, боляри и пр., с позволението на тамошния велик и преславен гетман, какъвто е обичаят на това място и както е възприето в така написаното деяние, и той [Киевският митрополит] ще го признава [Московския патриарх] като свой старши и наставник, тъй като от него, а не от вселенския патриарх е ръкоположен, както по-горе бе посочено, поради прекалено голямата отдалеченост на мястото и заради често случващите се войни между двете царства”.

Синодалното решение подчинява първо Киевската епархия на Мосовската патриаршия: „Киевска епархия ще бъде подчинена на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасаем град Москва”. Това е основното решение. По-нататъшното пояснение (започващо от „тоест”) не отменя основното решение. Но тъй като подадената молба касаела ръкополагането на Киевския митрополит от Москва, синодът пояснява, че сред последствията от подчиняването е и най-важното – това, което и просели, а именно, че Киевският митрополит ще се ръкополага от Москва, и няма такова нещо, че подчинението означава само разрешение за хиротония (както изопачено интерпретират във Фенер). Ако Константинопол би пожелал да даде само това, тогава не биха поставили в началото подчинението, а биха казали: синодът „реши, че Киевският митрополит ще се ръкополага от блаженейшия Московски патриарх”.

Нататък подчиняването се подкрепя от това, че в решението се казва, че Киев ще има отсега нататък като „старши и наставник” не Вселенския, а Московския патриарх. Ако би ставало дума за просто разрешение за хиротония, отношенията между ръкополагащия и ръкоположения биха били отношения на чест и уважение към ръкополагащия, а не отношения на подопечен с по-старши и на подчинен с наставник. „Благодаря Ви, Блаженейши, че ме ръкоположихте, - би казал ръкоположеният в Москва - но по-старши от мен и мой наставник е Константинополският патриарх и нему аз се подчинявам”. Такъв прочит обаче бива отхвърлен от патриаршеското и синодално деяние „да признава като свой старши и наставник ръкоположилия го, а не вселенския”.

Вторият документ по-добре изяснява положението на нещата


Същите изводи произтичат и от вторият текст, който е адресиран от патр. Дионисий ІV през 1686 г. към „управляващите в Русия”. Там пише, че както и по-рано, Бог по чудесен начин се намесвал и помагал на Своя народ, така и сега, когато Киевската епархия се намирала под натиска на различни обстоятелства, изпратил в помощ политическите власти в Русия да решат този проблем. Признава, че по причина на войните между двете велики царства (вероятно Русия и Полша) дълго време Константинопол не ръкополагал Киевски митрополити (за което той имал каноническо право) и така регионът останал без пастир и без защита, в резултат на което израснали плевели, които задушавали семето на благочестието. Но това не станало, защото православните властници в Русия защитили Киевската епархия и помолили тя да бъде подчинена на светейшия патриаршески Московски престол с цел, когато овдовее Киевският митрополитски престол от Московския патриарх да бъде ръкоположено достойно лице, което да бъде избрано от подвластните на тази митрополия членове от средата на духовенството, монашеството и миряните.

Това патриаршеско послание се отличава от предходното патриаршеско и синодално послание в следното: в първото се казвало, че от руските управници се изпросвало разрешение за ръкоположение на Киевския митрополит от Москва, а тук се говори, че се изпросвало подчиняване на Киевската епархия на патриаршеския Московски престол и като следствие от това подчинение се изпросва правото Москва да ръкополага Киевския митрополит, който да бъде избиран от духовенството и народа: „Тъй като пшеницата, сиреч благочестието, едва не бе задушена, ако не беше Вашето царско и преславно управление, Вие решихте да попросите, щото Киевската епархия да бъде под властта на Московския светейши престол, та когато стане нужда да бъде хиростонисан избраният достоен човек… да има правото блаженейшият патриарх на Москва и цяла Русия да го ръкоположи по църковния устав”.

Синодът удовлетворява тази двойна просба, тоест подчиняването на Киевската митрополия под властта на Московския патриаршески престол и следващата от това хиротония на Киевския митрополит от Московския патриарх. За това свидетелстват документите, но някои не слушат и не виждат:

„Тъй и ние предложихме това за решение на събора и разгледахме с преосвещените митрополити и пречестните в Светия Дух възлюбени наши братя и съслужители. И то ни се показа не само благоугодно и праведно, но и грижата, с която го предлагате, е похвална и крайно преудивителна. За това бе издадена патриаршеска и съборна грамота и в правилата на великата Христова църква ще бъде написано, че блаженейшият Московски и на цяла Русия патриарх кир Иоаким, възлюбения в Светия Дух наш брат и съслужител, да има правото да ръкополага Киевския митрополит според църковния устав, който митрополит ще бъде избран в подлежащата му епархия… И така Киевската митрополия да бъде подчинена на Московския престол. И архиереите предстоятелстващи в нея отсега нататък да признават като старши и наставник Московския патриарх, тъй като от него са ръкоположени. И само това да бъде съхранено: когато Киевският митрополит извършва божествената литургия в тази епархия да поменава първо пречестното име на светейшия вселенски патриарх – тъй като от него се подават всички блага по краищата на вселената и поради това, че той по преждеупоменатите причини възлага тази власт на Московския престол – а след това да бъде поменаван Московския патриарх”.

В текста повелително в императивен стил се казва, че освен ръкополагането на Киевския митрополит ние повеляваме и светейшата Киевска митрополия да бъде подчинена на Московския патриаршески престол и всички последващи архиереи са длъжни да считат Московския патриарх за предстоятел и духовен отец, тъй като от него са ръкоположени. Има ли тук някакъв намек за временност, както много им се иска на авторите на текста от Фенер? „Киевската митрополия да бъде подчинена на Московския престол. И архиереите предстоятелстващи в нея отсега нататък да признават като старши и наставник Московския патриарх, тъй като от него са ръкоположени.”

Този документ е особено интересен и с това, че дава и обяснението защо Киевският митрополит трябва първо да поменава Вселенския патриарх, а след това Московския. Не защото той остава под неговата юрисдикция, а първо, заради големия като цяло принос на Константинопол за Православието; и второ, за това, че той е предал юрисдикцията на Московския патриарх.

Нужно е внимание и чувство на отговорност, когато изследваме текстове с цел изясняване на историческата правда. Фалшификациите и изопачаването на текстовете вече стана постоянно явление в науката.

„Когато Киевският митрополит извършва божествената литургия в тази епархия да поменава първо пречестното име на светейшия вселенски патриарх, тъй като от него се подават всички блага по краищата на вселената и поради това, че той е предал това право по просбата на управляващите на Московския патриарх”.

Agionoros.ru

Превод: прот. Божидар Главев

Други статии от същия раздел:

module-template8.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти