Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Църковните цензори или група „другари”

 

Църковният народ отдавна очаква въвеждането на цензура в издаването на църковни книги. Не може да не се съгласим, че на църковните щандове има немалко околоцърковна литература, към която по-приложима е думата „макулатура”*, ако не и нещо по-лошо.

Всички искат да видят, че в Църквата се появяват грамотни цензори, които действат в обстановка на прозрачност и откритост. Никой не очакваше вместо това да се появи необразована, анонимна „група другари”, която килийно ще върши съд над беловласи архиереи, общопризнати класици на световната литература и дори над... светии.

Нашият слаборазвит отрасъл на църковно книгоиздателство може да не издържи експерименти, при които за всяка, че дори и за общопризната от църковния народ книга, трябва да се платят пари, за да мине тя през чистилището на анонимните рецензенти.

Ето как, още не успяла да започне работа, новопоявилата се цензура се превърна в обект на спорове буквално от всички страни – както от страна на издателите, така и от страна на читателите.

Журналистите от „Руски Нюзуик” взеха интервю от редица компетентни лица. Ето цитат от статията им: „Събеседникът ни от Московската Патриаршия съобщи, че има трима рецензенти. През февруари те прегледаха 128 книги, тоест всеки от тях е трябвало да отрецензира по две книги за един работен ден. Сред тях имаше не само брошури, но и многотомни съчинения”.

Разбираемо е, че при такъв обем се получава не рецензиране, а халтура. Критиката на журналистите и книгоиздателите е напълно обоснована.

Понякога „експертна” критика идва от най-неочаквани посоки. Повече от всички, появата на цензура искаха представителите на либералните кръгове. И затова е много чудно, че най-острата критика към  дейността на Издателския Съвет на РПЦ (ИС на РПЦ) се изля именно от тези кръгове. Известният със своите реформаторски настроения киевски свещеник Андрей Дудченко написа статията „Преимуществен ценз”, със значителна част от която не може да не се съгласим, без да гледаме на различията в светогледа. Ето откъс от нея:

„Издатели бият тревога: Православната цензура набира скорост. Шведската писателка Селма Лагерльоф е първата жена, носител на Нобелова награда за литература за 1909 г. В Русия е най-известна с детската си книжка „Пътешествието на Нилс Холгерсон с дивите гъски”. А сто години по-късно една от другите й книги получи признание с гриф: „Препоръчано за публикация от ИС на РПЦ”. Става дума за „Червеношийката. Пасхално сказание” – християнска притча за една птица, която от милосърдие извадила шип от трънния венец на Главата на Разпнатия Христос. Наистина, ИС препоръчал книгата да се издаде, като се вземат предвид забележките на рецензента.”

„Критериите, по които се ръководи ИС са непонятни. Много издатели, в това число и православни, се оплакват от непрозрачността на рецензиране. На сайта на ИС има списък с членове на експертната колегия, които визират рецензиите, но за самите рецензенти почти нищо не се знае. При това всички те работят на обществени начала, тоест не получават заплати и не носят дори формална отговорност за своите решения.

Нюзуик” продължава: „Защо да се цензурират съчиненията на светиите, чуди се събеседникът ни от Патриаршията, и най-вече кой ги рецензира? Чиновници и някакви семинаристи.”

На 11 февруари колегията прие набързо две решения за трудовете на светител Игнатий Брянчанинов. Първо одобри преиздаването на събраните му съчинения в седем тома от издателство „Ковчег”, а после и двутомник от издателство „Сибирски Благозвон”. „Логиката е една – просто се касае за добър бизнес”, пояснява източник близък до ИС. По думите на Богословски, да направиш рецензия само на един авторски лист струва 500 рубли. „Значи, за събраните съчинения на светител Игнатий са взети 100 000”, изчисли събеседникът ни от Патриаршията.

„На първо място, при тези бариери може да възникне кръг от избрани издателства, а това ще доведе до преразпределение на православния книжен пазар, продължава събеседникът на „Нюзуик”, близък до ИС. – И това ще бъде удар по асортимента, а като следствие от това, по обема на продажбите.”

Ето още една статия на същия автор под името: „Треска за търговията с книги”. В нея, освен спорните моменти, справедливо са поставени редица въпроси относно дейността на ИС. Ето какво пише авторът: „Православният книгоиздателски пазар на Русия и Украйна е в треска от края на миналата година, след като на заседанието на Свещения Синод на РПЦ от 25 декември, бе решено да се вземе под контрол издаването и разпространението на православна литература... Обсъждането на Синодалното решение в Интернет, в това число и от представители на книгоиздателите показа, че към момента нито издателите, нито ИС на РПЦ са готови за заявената реформа. Предлаганата от Синода схема може да бъде изгодна само за „приближените” до ИС на РПЦ издателства, които могат да получат въжделенния гриф без особени проблеми и дори да влияят на решението на рецензентите. Но в такъв случай се касае за корупционна схема. Най-важният въпрос е, кой ще прави рецензиите на книгите. По същество, на ИС са възложени задълженията да рецензира цялата литература, издавана на територията на РПЦ и предназначена за разпространения чрез църковната мрежа. Правото да предоставят гриф е отнето на епархиалните архиереи и оставено единствено на самоуправляващи се Църкви в състава на Московска Патриаршия. Откъде ИС ще вземе цяла армия квалифицирани цензори? Не се ли получава например така, че резултатът от многогодишния труд на цял колектив от преводачи и научни редактори на светоотечески творения да бъде рецензиран от студент, чието ниво на подготовка не позволява да оцени адекватно текста? На църковните издания до 1917 г. стоял гриф на Комитета по цензурата, но заедно с това била посочена фамилията на отговорното лице, взело решение за допускане на съответната книга в църковния оборот. Не е ли по-добре рецензентът да бъде лично отговорен? Тогава и претенциите на издателите (в случай на отрицателно решение) и тези на читателите (при допускане на книгата за продажба), могат да бъдат изпращани до конкретен адресант, а рецензентът ще разбере, че за своите действия той отговаря дори и ако се стигне до съд.

Сега нека се поставим на мястото на епархиалния издател. Преди време въпросите с легализирането на продукцията се решаваха по договорка с местния архиерей, а при негово несъгласие – с архиерей от друга област. Сега издателите се главоболят на цели три етапа: (1) предварително одобрение на епархиалния архиерей, който ще трябва хубаво да си помисли, „стиска” ли му да се прави на герой пред Москва, (2) цензура на анонимен рецензент в ИС и (3) благословение от местния архиерей. Можем да си представим колко затормозява тази процедура процеса по издаването на книги, даже ако местният архиерей се окаже съгласен да участва в подобно дело и колко ще нараснат разходите на издателите.

Като заговорихме за разходите, изглежда странно, че църковното началство е решило да усложнява труда на мисионерите за сметка на самите мисионери. Трудът на рецензентите трябва да заплащат издателите, мечтаещи да попаднат на книжния пазар. А заплатата за този труд съвсем не е символична. Стана известно, че неотдавна едно от водещите московски православни издателства, не влизащо в кръга на „приближените” до ИС на РПЦ, трябвало да плати 100 хиляди рубли за рецензиране събраните съчинения на свт. Игнатий Брянчанинов, многократно преиздавани преди това. В тази ситуация крупните светски издатели, в чийто асортимент присъства и православна литература, едва ли се интересуват от получаването на църковен гриф – в общия обем на книгоразпространението делът на църковната литература е съвсем малък, а теготите покрай минаването през цензура – достатъчно много...

Засега резултатите от Синодалната инициатива за цензуриране на книжния пазар се виждат само в прекратяване дейността на повечето православни издателства, нямащи свое „лоби” в ИС. Стана известно, че се съкращава програмата по издаване на православна литература и в светските издателства. Загрижени не на шега издатели готвят открито писмо до Светейшия патриарх Кирил, в което ще изложат своя възглед за проблемите с объркването в книжния църковен пазар.

По наши сведения, откритото писмо ще бъде публикувано в Интернет съвсем скоро. Сред въпросите, предизвикващи недоумението на издателите е дейността на Експертния комитет към ИС в РПЦ. За тази година комитетът е провел 4 заседания и е сложил гриф на 73 книги, като това са относно преиздаването на книги, минали църковна цензура до 1917 г. или излезли изпод перото на известни и уважавани православни автори. Съвършено абсурдно изглежда препоръката на Експертния комитет „да се дообработи, отчитайки забележките на рецензента” за такива издания като „Избрани проповеди на св. прав. Иоан Кронщадтски”, „200 глави на преп. Иоан Лествичник” и др.

Неяснота в тази ситуация внася и отсъствието на точни и прозрачни критерии в цензурирането. На какво основание анонимният рецензент в ИС ще реши да допусне до продажба това или онова издание? От какви критерии се ръководи той? Не се ли получава така, че православният книжен пазар става заложник на лични вкусове, симпатии и пристрастия на безименните рецензенти?”

Всички прекрасно разбират, че отговарящият митрополит Климент физически не е в състояние лично да прегледа всяка книга поотделно. А, както виждаме, неговите помощници са способни на всичко. Ако те искат „да се дообработят” проповедите на св. прав. Иоан Кронщадтски и книгите на свт. Игнатий Брянчанинов, никак не е чудно, че забраняват книгите на съвременни нам подвижници. Някой си анонимен „експерт” поискал да забрани книгата на архимандрит Пьотр (Кучер) „Блюдите, яко опасно ходите”, проповедите на когото отиват да слушат десетки хиляди поклонници от цяла Русия, Украйна, Белорусия и много други държави. Непререкаем авторитет в армията, от средата анподвижниците на духа, които жертват времето, здравето и даже живота си за Христа. И неговата книга се озова на едно място с книгите на светиите, които „експертите” трябва да одобрят!

В какво точно се опитват да го изкарат виновен? В явяването му на св. Иоан Предтеча? За другите чудеса? Но това дори не е смешно! Та цялата наша религия се гради върху вярата в отвъдното и чудесното. Във Всемогъщия Бог, светиите, ангелите, Майката Божия. Само в будизма човек може да бъде едновременно и вярващ и атеист! Ако следваме логиката на довчерашните „научни материалисти” станали днес „църковни експерти”, то трябва да забраним и Печерския Патерик и другите Жития, пълни с чудесни явявания на свети люде, Света Богородица, ангелите, че дори да стигнем и до Свещеното Писание, което изобилства с такива неща. Това са все парадокси на постсъветското „полурелигиозно” съзнание, че клирици (!) могат да обвинят свещеник, описващ чудеса, на които сам е станал свидетел. Въпреки че за неколцина Божии избраници, чудото се явява норма. Та нали в Свято-Боголюбския манастир, духовен наставник, на който се явява о. Пьотр не веднъж са мироточили икони, на стената на главния храм под олтара се е самоизписал ликът на Светия Цар. И всичко това е наблюдавано от множество хора, запечатано е с фотоапарати и описано по вестниците! Така че, какво - да не вярваме и на очите си ли?! Църковните „научни атеисти” искат да забранят и тези материали? Но те отдавна са обнародвани в пресата и Интернет без разрешението на цензорите. Даже авторът на тази статия, с неговото скромно духовно ниво, се сподоби да види мироточенето на иконите, както и няколко фантастични „съвпадения” на обстоятелствата. Така че, какво - и да не пишем ли за това?!

В крайна сметка проблемът обаче не е просто в остатъците от „научен атеизъм” у „експертите” - цензори. Боя се, че проблемът е повече в това, че не харесват патриотическия ентусиазъм. Та нали в книгите си либералните политически фанатици, спекулиращи с Православието, особено озлобено ругаха Русия и заливаха Църквата с мръсотия, а Колегията по рецензиране и експертната оценка на ИС не забраниха всичко това?!

Ето един простичък пример в това отношение:

В много църковни магазини се продават скандално известните „Дневници” на протопрезвитер Александър Шмеман, които категорично противоречат на църковното вероучение. Ще приведем няколко откъса от тях:

„Защо в Евангелието толкова малко е казано за Църквата? И на какво отгоре се основава нашата вяра в нейната святост, непогрешимост, необходимост?! Че в нея има толкова много сложни догмати, иерархически различия, обреди, обичаи и всичко това е създадено от хората, възникнало е в историята.”

„В Евангелието намираме образът на Христос и Неговото учение толкова просто, чисто, без примеси на човешки мъдрувания и усложнения. И нима, за да бъдеш християнин, не е достатъчно да вярваш в  Христа и да се стремиш да изпълняваш Неговите заповеди, а трябва още да изпълняваш непонятни древни обряди, да постигаш трудни богословски формули, да влизаш в църковни спорове и разделения, да приемаш всичкия този човешки рудимент, който за две хилядолетия облепи със себе си небесната чистота на Евангелието?”

Такива думи може да каже всеки адепт на коя да е протестантска секта, отхвърлящ Свещеното Предание и спекулиращ със Свещеното Писание. Да припомним, че според Православното вероучение Църквата се счита за свята и неизменна. Явните признаци за наличие на еклезиологическа ерес е в извращаването на учението за Църквата. Това не са случайни забележки, защото Шмеман и друг път е писал немалко в този дух:

„Дрямка предизвиква цялата тази Литургия, че дори и цялата тази църква”. Ще отбележим, че думата „Църква” той винаги пише с малки букви, макар да не е чудно след думи като горните! Тук „стълбът” на „новото богословие” протопрезвитер Ал. Шмеман говори точно така, както и „стълбът на атеизма” Карл Маркс, който нарича религията „опиум за народа”.

Изказванията си от този род, протопрезвитерът изкусно подправя със сантиментални словосъчетания като „нов живот в Христа”, „евангелска правда” и прочие. Впрочем така е винаги: където няма любов, там се появява сантименталността.

Протопрезвитер Ал. Шмеман е похулил доста светии, както и историческото християнство като съвсем по протестантски им противопоставя някакъв свой измислен образ:

„Християнството все така ще си остане безнадеждно „константиновско”, откъдето идва и неговата срамна слабост”. Това е все едно да кажеш, че „християнството ще си остане безнадеждно християнско”! Който хули Христовите светии, хули и Самия Христос. Още повече, че светият император Константин е признат не просто за свят, а за Равноапостолен. Това впрочем са обичайните басни на протестантите: „Църквата е паднала, защото приела Константиновия дар”, тоест станала основа на цивилизацията и културата. Трябва „да се върнем към източниците”, тоест да превърнем Църквата в гето, това искат те! Е, тогава всичко ще си дойде на мястото!...

Протопрезвитерът по мизантропски считал Църквата за сборище на откачени и истерици, затова в своите разсъждения за нея той стига до съвършено човеконенавистни определения:

„Уморих се от тазисуета, в която се е превърнала Църквата, от остъствието в нея на въздух, тишина, ритъм, всичко онова, което е Евангелието. Може би затова именно толкова много обичам пустата църква, когато тя говори със самото си мълчание. Обичам я до началото на службите и след края им”. Ето отново противопоставяне на реалния живот и на това, което „е в Евангелието”. Но съвременници на Шмеман на американска почва в реалния живот били например такива подвижници като светител Иоан Шанхайски или американския му ученик - иеромонах Серафим Роуз, както и много други не по-малко образовани люде. Имало е множество хора, които пазели своята вяра в изцяло враждебна среда, жертвайки последните си пари за построяването на храмове... Ала „маститият богослов” обичал повече от всичко пустотата...

Протопрезвитер Ал. Шмеман уважавал преди всичко не християнството, а либералната политическа идеология и нейната главна крепост – САЩ, от която се възхищавал:

„Да се възхищаваш от Америка, това е истинска радост! Възхищавам се от Америка, от нейната дълбока същност! Америка – единствена в целия свят – е изнамерила някаква формула, почти чудесна, където държавата и обществото не са се превърнали в идоли.” А в същото време любовта към Русия той постоянно наричал „идолопоклонство”!

„Отново обичайната западна тълпа, а всъщност – моят свят, в който ми е просто. Просто в смисъл, че принадлежа към него, а вътре в него намирам – самота, свобода...” Ако толкова много му е харесвало да бъде част от западната тълпа, това още не е повод да се отнася ксенофобски към онези, които не споделят неговата любов към западната тълпа. Но протопрезвитер Ал. Шмеман ненавиждал (друга дума не може да бъде по-точна!) цели Поместни Църкви:

„Помня ужасното впечатление, което имах от посещението си в 1971 г. в Антиохийската Патриаршия в Дамаск, а преди това – в 1966 г. – в Иерусалим, Истанбул, Атина. Постоянно ме обземаше чувство на отживялост, номинализъм, бавна смърт, скованост от миналото, безжизнени иерарси. Страх, лъжа, корупция. Византизъм”. Ето ви хула на четири Поместни Църкви. Хула на цялата им иерархия. Ще припомним 55-то правило на Светите Апостоли: „Клирик, който наскърби епископ, да се низвергне”. Същото пише и в Свещеното Писание: началника на твоя народ да не злословиш, Деян. 23:5. А тук маститият протопрезвитер преспокойно лепи оскърбителни епитети на иерарсите на тези четири Църкви, които утвърждават Православната вяра в изключително сложни условия. Дали всички архиереи там са „безжизнени”? Нима в Еладската, Антиохийската, Иерусалимската и Константинополската Църкви няма да се намери друго, освен „страх, лъжа, корупция и бавна смърт”? И защо са всичките тези страхове от някаква си „корупция”, от „византизма”? Византия – това е духовната прародина на Русия, Сърбия, Грузия, България. Това е най-дълготрайният държавен проект в световната история, държава, съхранила приемствеността в управлението, религията, законодателството и културата в продължение на повече от 1100 години с изключение на кратките периоди на смутове и войни! Как би издържала толкова дълго, ако е съществувала толкова голяма корупция?! Известният историк Г. Г. Литаврин, изучавал цял живот Византия, казал: „Сега съм повече склонен да науча не толкова, защо е загинала Империята, колкото, откъде е черпела сили в течение на хилядолетие да противостои на обстоятелствата, намирайки се почти постоянно в екстремални условия.”

Впрочем протопрезвитер Шмеман практически никога не е казвал добра дума за Византия. Ето пак един от множеството такива пасажи:

„За пореден път се убеждавам в своята отчужденост от Византия, дори в някаква враждебност към нея”. Да, на руснаците, които Шмеман обикновено ругае доста озлобено, в известен смисъл им е провървяло повече отколкото на гърците, които той винаги "нежно" наричал: „раковото образование на тялото на православието.” А нали Христос ни е заповядал да се обичаме един други, а не да разпалваме ксенофобия, ненавиждайки цели народи!

Това дълго изложение е с цел да попитаме, защо Колегията по цензуриране и експертна оценка към Издателския Съвет още не е забранила книгите на протопрезвитер Ал. Шмеман? Те носят съвършено антицърковен характер, това е очевидно. Ако могат да се продават в църковните магазини, значи може в тях да се продава и Ленин! Класиците на марксизма-ленинизма също се противопоставяли съвременната им „буржоазна Църква” на „стихийния демократизъм на първите християнски общини”.

Много архиереи в Украйна отдавна не благославят неговите книги да се продават в църковните магазини на своите епархии. Особено често това става в места с конфликти, където хората рискуват заради Христа и Неговата Света Църква здравето и даже живота си. Там дърдоренето на протопрезвитер Шмеман за „неправилната” Църква ще бъде съвсем неуместно.

Ако цензорите - „експерти” постановиха за книгата на архимандрит Пьотр „Блюдите убо, яко опасно ходите”, че „разпространението й трябва да се счита за невъзможно посредством църковната книжна мрежа, защото в нея се съдържат твърдения, противоречащи на вероучението на Православната Църква”, то защо тогава цензорите считат за възможно разпространяването в Църквата скандалните книги на Шмеман?! Та те рязко противоречат на вероучението на Православната Църква, съдържат множество еретически изказвания с еклезиологически характер, хули на светии и крайна ксенофобия. Да, в книгата на архимандрит Пьотр има спорни изказвания, които някому може и да не се понравят. Макар в Църквата, както говори Блажени Августин, да е допустимо и известно различие: „В главното – единство, във второстепенното – различие и във всичко – Любов”. Все пак тези изказвания са несравними с Шмемановите „изявени” произведения с тяхната мрачна мизантропия и озлобление против Църквата, в които хулите се изричат с един такъв делничен тон измежду сантименталните приказки за „любовта в Христа”, както е у този протопрезвитер.

Защо точно такива книги не са забранени, както и книгите на протопрезвитер Николай Афанасиев, където е отразена същата концепция, както у по-горе цитирания протопрезвитер Александър?! Че те внасят голямо смущение сред хората. Няма да изброяваме всички неласкави епитети, които се разпространяват по адрес на кликата от заядливи поклонници на протопрезвитер Ал. Шмеман. Но ето че вече са налице действителни признаци за тоталитарна секта на шмеманистите! Та те вече и имуществото си залагат от фанатична любов към своя кумир! Така например ръководителят на издателската група „QUO VADIS” Евгений Аврамчук съвсем неотдавно призна в едно свое интервю за униатския сайт РИСУ, че за да може да разпространява книгите на своя кумир, заложил квартирата си; че само Шмеман, Афанасиев и подобните на тях „парижки богослови” счита за ”сериозна литература”, нещо повече – „за християнска литература”!**

Защо ИС на РПЦ не отдели от Църквата подобни издателства с техните чрезмерно екзалтирани издатели?!

На практика всички лица, замесени в „експертизата” трябва да разберат, че тяхната дейност е с конфронтационен характер, който вече предизвиква вълна от възмущения сред издателите, духовенството, епископата и миряните. Не бива също така дълго и безнаказано да се държи в заблуждение отговарящият митрополит Климент. А в противовес на горното да се дават препоръки „за дообработване” книгите на светиите, на признати класици, както и да се забраняват трудовете на видни съвременни мисионери... Всичко това не бива повече да остава без последствия! 

 Русская линия

 Превод: Десислава Главева

*Макулатура – процес, при който се изработва хартия, добита от преработката на вторични суровини. Тук е използвано в смисъл на нискокачествена, долнопробна литература – бел. прев. (обратно в текста)

 ** http://old.risu.org.ua/ukr/religion.and.society/interview/article%3b28706 – бел. а. (обратно в текста) 

Други статии от същия раздел:

module-template8.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти