– Мамо, нали като дойде утре Новата Година няма да има вече кал? Нали нощес ще завали сняг и аз ще мога да се пързалям с шейничката? – каза малкият Кольо, който по нощничка беше изтичал до прозореца, за да види, преди още да си е легнал, снежинките, с които трябваше да пристигне Новата Година.

Тази зима нямаше още сняг. Нямаше и изгледи скоро да завали. Кольо виждаше това, но вярваше, че Новата Година първом ще премени земята и чак тогава ще дойде и сама.

С тази надежда той се унесе в сладък сън.

***

Никога Кольо не беше виждал хората тъй разгневени.

С викове и ругатни те се бяха нахвърлили срещу Старата Година, която се стягаше вече да си отпътува. Тя едва успя криво-ляво да прибере своите дрипи и да впрегне дръгливия си кон в разклатената каруца.

– Върви си! Да те няма вече тук, вещице проклета! – викаха ядосаните хора и непрекъснато я замерваха с камъни.

Раздрънканата й каруца се търкулна по пътя. Щом се скри зад хълма, лицата на хората започнаха да се проясняват.

Всички бързешком се разпръснаха по домовете си. След малко се засъбираха пак, вече пременени. В ръцете си носеха много цветя – отде ли ги бяха взели посред зима?

И същите хора, които гневно изпъдиха Старата Го­дина, сега с песни се приготвиха да посрещнат Новата.

Ето че и тя се зададе. Но за общо учудване идваше пеша, без колесница, както я очакваха.

Екнаха радостни викове и цветята започнаха да застилат пътя. Но когато тя наближи, всички видяха, че сълзи блестят под клепачите й.

– Добре дошла, царице!

Но Новата Година не се усмихна. Без да може да спре сълзите си, тя с мъка продума:

– Като идвах насам, срещнах Старата Година. Тя беше с изпокъсани дрехи и разранена от камъните, които сте хвърляли подире й. Оплака ми се, че сте я изпратили с хули и ругатни. А лани и нея сте посрещали с песни и цветя. Това ме натъжи. Как ще мога да се радвам сега, когато зная, че същото очаква и мен? А колко бих се радвала, ако с песни и цветя ме изпратите, когато наближи време да си отида!

Наистина ли ме обичате и се радвате, че съм дошла между вас? Тогава чуйте молбата ми: днес всички сте весели и засмени. Ако искате да бъдете такива не само когато идвам, но и когато си отивам, живейте в мир помежду си! Помагайте си един на друг, обичайте се! Ако изпълните тези ми съвети, знайте, че с радост ще приема цветята, които ще ми дадете. Те ще бъдат цветята на вашата взаимна обич и доброта. А сегашните цветя ги раздайте помежду си, и не преставайте да правите това, но винаги от сърце, с обич!  А сега, преди да съм се уверила, че ще послушате думите ми, не мога да бъда весела…

Като каза това, Новата Година пристъпи напред и дойде между хората. От очите й закапаха сълзи, които обляха цялата земя…

***

Кольо трепна и се събуди. Скочи от леглото си, изтича до прозореца и долепи нос до стъклото. Но веднага се извърна и с натъжен глас издума към майка си, която идваше да го облече:

– Мамо, Новата Година плаче!

Въпреки очакванията на детето, през нощта сняг не беше валял. Не можеше да се познае, че е дошъл гост.

Подухваше само топъл ветрец, който разнасяше ситни капчици дъжд – сълзите на Новата Година.

Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето” – раз­кази и легенди за деца. Книгоиздателство „Вяра и живот” към Доростолската и Червенска митрополия, Русе, 1945 г.