Днешното литургийно свето евангелие (Лук. 17:12–19) ви е познато, тъй като се чете, освен на светата литургия в Неделята на десетте прокажени, още на всеки благодарствен молебен. То е твърде късо, състои се само от четири стиха, но е дълбоко поучително и силно изобличително. Разказва ни за изцеряването на десет прокажени.

Господ Иисус Христос влизал в едно село. Срещнали го десет души прокажени, които се спрели от далеч и с висок глас викали: «Наставниче, помилуй ни!» Господ им казал: «Идете, покажете се на свещениците!», понеже свещениците имали дълг и право да освидетелстват дали някой прокажен се е очистил от прока­зата. И още докато отивали, очистили се. А един от тях, като видял, че се е изцерил, върнал се, прославяйки Бога с висок глас и паднал ничком пред нозете на Спасителя, като Му благодарил; той бил самарянин. Тогава Господ Иисус рекъл: «Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?» И казал на благодарния самарянин: «Стани, иди си: твоята вяра те спаси!»

Страшна болест, братя и сестри, била проказата. Кожата става блестящо бяла като сняг; после се образуват по цялото тяло вонящи рани, от които постоянно тече гной; един член след друг загнива и се разпада. Заразените от проказа трябвало вед­нага да напуснат своите домове, своите близки, своите приятели и да живеят вън на полето, обикновено в гробищните пещери. Когато някой човек се приближавал към тях, те трябвало високо да предупреждават, като викат: «Нечист, нечист!» Болестта про­дължавала до десет, а понякога дори до двадесет години!...

Ето за такива десет прокажени ни разказва днешното литур­гийно свето евангелие. Те били юдеи и самаряни. Господ Иисус Христос ги излекувал всичките. Обаче само един от тях, и то самарянин, се върнал да благо­дари, при това от цялата си душа: паднал ничком пред нозете на Спасителя. И Господ с тъга и укор запитал: «А де са деветте?»

Ето това е осъдителното и достойното за най-силно и строго изобличение и порицание: да страдаш тъй тежко от такава отвра­тителна болест, да бъдеш изоставен от близки и приятели и изго­нен да се скиташ из гробищните пещери; да нямаш покой нито ден, нито нощ, да влачиш жалко съществуване, да нямаш утеха и надежда, и това да продължава години и изведнъж да оз­дравееш: да се очистиш и да се върнеш към живот и в живота; с други думи, да получиш най-голямото благодеяние и да не благодариш! Помислете върху това, слушатели!

Зная, че всички дълбоко ще въздъхнем и с неукротимо него­дувание и възмущение ще упрекнем, осъдим и охулим деветте неблагодарници.

Това е добре! Но я да погледнем към себе си! Какви сме ние? Благодарим ли за доброто, което получаваме? Благодарни ли са децата на своите родители за онова, което те правят за тях? Благодарим ли на Бога за Неговите велики и пребогати милости към нас? Благодарим ли например за здравето, за храната, за водата, за светлината, за топлината, за красотите на небето и природата? Всичко това ние смятаме за нещо съв­сем обикновено, върху което имаме пълно право и за което не сме длъжни някому да благодарим. А не го ли дължим Богу?

Няма благодарност! Напротив: случаи на черна неблагодарност – колкото щете, на всяка стъпка!...

Прав е руският писател Достоевски, който е опреде­лил човека така: «същество двукрако и неблагодарно!»

Писателят Тургенев в баснята си «Пир у върховното Съще­ство», тоест у Бога, ни представя как поканените на пира добро­детели, – дадени са в образа на девойки, – весело и дружелюбно си приказват, а само две, които седят настрана една до друга, мълчат и не се поглеждат: ясно е, че не се познават. Тогава Върховното Същество пристъпило към тях и предложило да ги запознае: едната се казвала «Благотворителност», а другата – «Благодарност». Те до този момент не са се срещали в живота...

Днешното литургийно свето евангелие не напразно ни на­помня за деветте неблагодарни изцерени прокажени и за благо­дарността на другородеца.

Да се научим да благодарим! – Да благодарим преди всичко на Бога за всички блага, с които Той преизобилно ни обсипва! Да благодарим на своите родители, които са ни дали живот и са се грижили за нас, а за някои и сега се грижат! Да благодарим на ония, които материално или морално са ни подкрепили в живота! Да благодарим на своите учители, които са се трудили за нас! Да благодарим на свещениците, които ни проповядват словото Божие и ежедневно се молят за нас! С благодарност да поменаваме в молитвите си всички наши близки и благодетели, които са отми­нали от тоя свят!

Да не забравяме, че неблагодарността е едно от най-тъмните петна в живота на човека! Затова френският император На­полеон I е казал: «Аз презирам неблагодарността като най-про­тивния недостатък на сърцето».

Като християни трябва да изпълняваме всякога поръката на свети апостол Павел: «За всичко благодарете, защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса» (1 Сол. 5:18). Значи воля Божия е за всичко да благодарим. Затова и Спаси­телят с тъга и упрек запитал: «Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да възда­дат Богу слава?»

Както повествува Свещеното Писание, Сам Спасителят бла­годарил на Бога Отца: «Отче, благодаря Ти. . .» (Иоан 11:41); ангелите благодарят: «Благодарение. . . на нашия Бог во веки веков!» (Откр. 7:12); светиите благодарят: «Благодарим Ти, Го­споди, Боже Вседържителю, Който си, Който си бил и Който идеш!» (Откр. 11:17); апостолите благодарят: за апостола Павла четем в Деяния апостолски: «Поблагодари Богу пред всички» (27:35); в Посланието си до римляни пише: «Преди всичко благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа за всички вас» (1:8); а на солуняни казва: «Винаги благодарим на Бога за всинца ви, и ви споменуваме в молитвите си» (1 Сол. 1:2).

Та ние ли, братя и сестри, трябва да сме неблагодарници като деветте от изцерените десет прокажени!

Да благодарим, за всичко да благодарим!

С благодарност да възпяваме Бога в сърцата си (Кол. 3:16)!

Да кажем на душата си: «Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния» (Пс. 102:2)! Амин!

Сборник проповеди, СИ, 1976 г.