Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Богооткровената и богопротивната представа за богоизбраничеството

 

 1111182307Падането на Константинопол

„Истински православен е само този човек, който обича божествената истина, Църквата, Тялото Христово и който нищо не поставя по-високо от божественото благочестие и православната вяра: нито тежестта на мнението на когото и да било човек, нито привързаност, нито дарования, нито красноречие, нито философия.”

св. Викентий Лерински

„Трябва да се научим да не обръщаме внимание на знаменията, когато някой учи нещо, което е противно на благочестието.”

бл. Теодорит Кирски

„Царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му.”[1] Ето това не могли да простят на Господа водачите на Неговия народ – древния Израил, когато Той им заявил, че макар израилтяните да били избран народ Божий и Църква Божия, тяхното богоизбраничество не било неотнемаемо. Както и че стопанинът на лозето е в правото си, ако лозарите се окажат недостойни, да го вземе от тях и да го даде на други лозари, които да принасят овреме плодовете му.

Божият народ и особено неговите водачи гледали на своето богоизбраничество като на даденост, като на нещо, което ще им принадлежи вечно. За тях била напълно изключена възможността избраният да бъде отхвърлен от Избиращия заради прегрешенията и неверието си. Не можели да допуснат, че ако не се окажат на висотата на своето звание и не принесат за това покаяние, не само няма да бъдат възстановени в предишното им достойнство, но то може да бъде дадено на други[2].

Господният Предтеча Иоан нееднократно обяснявал тези неща на горделивите иудеи в опитите си да разруши лъжливата им представа за богоизбраничество: „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние и не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (Мат. 3:8). В този дух са и словата на апостол Павел в Посланието му до Римляни: „Не всички, които са от Израиля, са израилтяни, нито са всички чеда на Авраама, затова че са негово семе” (9:6-7).

Богоугодната представа за богоизбраничеството е основана на Божието слово и предполага влизане и оставане в числото на богоизбраните чрез покаяние и вяра[3], а богопротивната представа се основава на „празна измама според човешко предание”[4] и предполага неотнемаемо богоизбраничество, условие за което се явява единствено принадлежността към даден род по плът.

Втората представа за богоизбраничество може условно да се нарече генетично богоизбраничество. То обаче няма никакво основание както в Новия, тъй и в Стария Завет, в които нееднократно се излага първата представа за богоизбраничеството[5] с основен принцип формулиран така: „Ако слушаш заповедите на Господа, твоя Бог… и изпълняваш заповедите, наредбите и законите Му, - то ще живееш и ще се размножиш, и Господ, Бог твой, ще те благослови… ако пък се отвърне сърцето ти, и не слушаш… ще загинете и не ще останете дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава” (Втор. 30:17-19). Оттук се подразбира, че не е изключено избраните да бъдат отхвърлени от Избиращия, а завръщането им в числото на богоизбраните е възможно по един единствен начин: „Когато от всичката си душа се обърнеш към Господа, твоя Бог (тоест, когато се покаеш[6], ск. а.) и послушаш гласа Му… тогава Господ, Бог твой, ще възвърне твоите пленници, ще се смили над тебе, и пак ще те събере от всички народи, между които ще те разпилее Господ, Бог твой” (Втор. 30:2-3).

Иудеите обаче се оказали доста твърдоглави: „Наш отец е Авраам”[7], настоявали пред Иисус Христос привържениците на лъжливата представа за богоизбраничеството. – „Ваш баща е дяволът”[8], гласял суровият отговор на Спасителя. Те Му сочели плътския си отец, Той им посочил духовния.

След което Обещаният Месия бе разпнат от Своя народ, а най-жестоките Му врагове се оказаха онези, които се превъзнасяха с произхода си по плът от Авраама (вж. Мат. 23:13[9]). Тези, които считаха Царството Небесно не за дар по благодат[10], а за тяхна неотнемаема собственост и се оказаха толкова „ревностни” пазители на богоизбраничеството си, че бяха готови да затворят Царството Небесно пред човеците, като нито те да влязат в него, нито да пуснат желаещите да влязат[11]. Още преди Спасителят да бъде разпнат Божият народ сам произнесе присъдата си за своите заблуди: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни”[12]. И колкото богопомазани и боговъзлюбени бяха преди това, толкова богоотхвърлени[13] и богопротивни станаха след това, а църквата им се превърна в „разбойнишки вертеп, леговище на зверове, театър и място, където блудница се отдава на блудодеянията си”[14].

Какво е положението с новия Божий народ – християните

Новият Израил имаше пред очи случилото се с първоизбрания, но отхвърлен Божий народ. Освен това той бе и предупреден от св. ап. Павел: „Не мисли високо за себе си, а имай страх. Защото, ако Бог не е пощадил природните клони, гледай да не би и тебе да не пощади”[15]. Уви, въпреки печалния опит на древния Израил, новият също не остана неизкушен от тази богопротивна идея за неотнемаемото богоизбраничество.

На Запад разновидност на тази идея е учението за примата на римския папа. За съжаление обаче идеята за неотнемаемото богоизбраничество успява да си пробие път и на Изток. Достатъчно е да си припомним това, което се случва във Византия преди падането й под Османска власт. Тогава за православните ромеи и най-вече за гърците земното царство започва да измества Небесното, а грижата за запазването на Империята – да измества грижата за запазването на Църквата и чистотата на вярата.

„Невъзможно е за християните да имат Църква, а да нямат империя”, казвал патриарх Антоний ІV, като по този начин огласявал това популярно сред висшите кръгове във Византия мнение. Така се ражда, да го наречем условно, имперският тип богоизбраничество. В идеен план то се конструира, като изкуствено се свърже казаното от патриарх Антоний с Христовото обещание, че портите адови никога няма да надделеят над Църквата[16]: след като Църквата е неунищожима, а Църква без Империя „не е възможно да има”, то Империята, оказва се, също е неунищожима.

Имало, разбира се, и трезви гласове на люде, протестиращи срещу тази лъжлива представа за богоизбраничество. Техните думи обаче не се харесвали на разглезените ромеи и затова останали нечути. Йосиф Вриений – последовател на св. Григорий Палама, учител на св. Марк Ефески и според свидетелството на свои съвременници „най-ученият монах в Константинопол”, се обърнал с пророческо предупреждение към жителите на Града: „Когато видите наказващия пръст Божий, не се чудете защо се приближава наказанието. По-добре се възхитете от Божието милосърдие, защото няма зло, което да не е намерило място посред нас… Повечето от нас не си дават сметка какво значи да бъдеш православен, отнасят се пренебрежително към всичко, което е Божие. Това положение на нещата, ако не се измени към по-добро, ще навлече върху ни заслужено наказание”.

И тогава обаче, както и днес, на мнозина от т.нар. християни не се нравело да слушат гласа на проповедник, говорещ за Бог, Който наказва. Напускайки Константинопол, Йосиф Вриений отправил своето прощално възвание: „С голяма скръб напускам този град. След няколко дни аз ще умра. Но знайте: заради своите грехове Константинопол ще падне под властта на турците, но Православието ще се запази!”

Това пророчество, сравнимо по своя трагизъм с библейските, се сбъднало съвсем точно. Не след дълго Константинопол наистина паднал под властта на неверниците-агаряни.

Би било в реда на нещата изказалият горното пророчество да бъде почетен по някакъв начин от новия Израил. Уви, новият Израил се оказал по-склонен да прославя „пророци”, вещаещи му слава и могъщество, отколкото такива, предсказващи скърби и напасти. Така в библейско време постъпвал и древният Израил, който вярвал повече на предсказания за победа над враговете, успех и благополучие, отколкото на предупреждения и заплахи за Божието възмездие заради греховете му (вж. например 3 Цар., 22 гл.).

През годините на робството Бог отново пращал Свои люде, които припомняли на Божия народ причините за печалната му участ и зовели за покаяние. Преп. Максим Грек (1470-1556) пише: „Къде са висотата и неповторимата слава на властителите, на прославилите се със своята премъдрост, с всяка добродетел, с благи узаконения и православна вяра християнски царе, царствали в славния и благочестив град на Великия Константин?”[17]

В контекста на неговите думи ще припомним факта, че един от последните императори на ромеите Михаил VІІІ Палеолог – виновникът за Лионската уния, остава униат до края на живота си. Иоан VІІІ Палеолог подписва Флорентинската уния през 1439 г. Последният император Константин ХІ остава верен на унията и присъства на последната Света Литургия в храм „Св. София” в навечерието на падането на Константинопол, на която за спасението на Града се молели заедно православни и католици. Резултатът от тази междуконфесионална молитва е известен.

По-нататък преп. Максим Грек продължава:

„Къде е тази всемирна светлина на благоверието, която подобно на слънце просвещаваше вселената чрез архиерействащите в него [Константинопол] равноангелни светители? Не е ли всичко това вече от много години поробено и подчинено от измаилтяните? И няма за нас никакво избавление, а напротив – всичко става все по-зле и по-зле, а положението на измаилтяните става все по-славно. Нека си дадем сметка докъде сме я докарали ние, клетите гърци, как сме се лишили от всички блага. «Намалени сме, Господи, повече от всички народи[18], станахме за присмех на съседите си, срам и поругание за околните си[19]», както се казва в Божественото Писание. Къде са сега превишаващите ума и словото чудеса на Пречистата Божия Майка, които се извършваха в този град, избавяйки го, дори когато нямаше надежда, от варварските нападения? Защо всичко това сега е угаснало? Защо сега не въстава Пазителката и Владичицата на Града за неговата защита и избавление? Очевидно е, че причината са неизцелените беззакония, на които преди време дръзнаха да се отдадат в този град нашите праотци. Не тъй ли в божествените песнопения се говори за нечестивите подобно на нас иудеи: «Заради измяната им, ти им отреди нещастия, низвергна ги, защото се възгордяха. Как неочаквано дойдоха те до разорение, погинаха за беззаконията си” (Пс. 72:18–19)?”[20]

И тогава, както и в древност, малцина били людете, прозрели истинската причина за падението на новия Израил и безбоязнено указващи пътя на неговото избавление, като път, който минава единствено и само през покаянието. Новият Израил обаче упорито отказвал да приеме случващото се като резултат от наказващата го десница на Всевишния. В какво окаяно състояние се оказал Божият народ се вижда и от това, че независимо от суровата реалност и от ясния Божий знак, че императорският скиптър се отнема от византийските владетели заради беззаконията на гърците, някои от тези гърци – привърженици на имперския тип неотнемаемо богоизбраничество, се оказали твърде упорити в убежденията си. Те стигнали дотам да обявят султана за новия римски император с претенцията, че несъществуващата вече Византия незнайно как продължавала да е все още Втори Рим.

През 1466 г. критският историк Георги Трапезундски пише на Мехмед ІІ: „Никой не се съмнява, че ти си Римският император. Законният управник на столицата на империята Константинопол е император, докато Константинопол е столица на Римската империя. И този, който е император на ромеите, е още и император на целия свят”[21].

Гърците, също както и сродните им по дух иудеи от времето на Христа, били много далеч от идеята, че Господарят на лозето може да го отнеме и от тях и да го предаде на други лозари, които ще се грижат по-добре за него. Царството, което по това време е можело да поеме ролята на най-новия, на Третия Рим, след като Вторият паднал под османска власт, се оказало Московското княжество. За гордите гърци обаче такава идея била немислима, защото за тях вече всичко негръцко означавало варварско. И най-„висшата” роля, която те можели великодушно да отпуснат на Русия била ролята на освободител на Константинопол, но дотук. Считало се е, че е в реда на нещата русите да освободят както Града, така и Империята, а после да ги връчат на гърците.

Тези гръцки чаяния се отразили и в тогавашния фолклор. В една понтийска народна песен се пеело: „Романия (т.е. държавата на ромеите – ск. а.) погина, Романия падна под робство. Но макар да е паднала Романия, тя един ден все пак ще разцъфне и отново ще даде плодове.” Тези чаяния, предаващи се от векове, стигнаха и до наше време, когато бяха озвучени от новоканонизирания старец Паисий Светогорец, който също твърди, че „турците ще загинат задето са взели тази земя (Византия) без Божие благословение”[22].

Пет века обаче Константинопол или това, което е останало от него, е под властта на турците, а гърците все така не осъзнават, че Бог е отнел лозето от тях като непринасящи плод и вече го е дал на други. И до ден днешен те отказват да видят своята вина за падането на Византия и да приемат реалността. Както и преди сме писали[23], те решиха, че могат да търгуват с вярата, но се наложи да дават сметка за това. И кръвно намразиха Русия, а покрай нея и цялото славянство, за това, че тя се превърна в Трети Рим върху пепелищата на Втория, който преди това замести Първия.

В това гръцко пророчество се казва още, че Русия ще превземе Константинопол, проливайки реки от кръв, след което Великите сили ще го връчат на гърците, които не само ще получат всичко наготово, но няма да дължат и едно „евхаристо” на когото и да било, защото според старец Паисий: „Турция ще се разпадне и държавите, играещи решаваща роля в световната политика, ще ни предадат Константинопол, но ще го направят не защото много ни обичат, а защото Бог ще устрои така, че на тях ще им бъде изгодно Константинопол да бъде гръцки”.

Наистина пророчество – шедьовър на неоелинистката класика!

В годините, предшестващи падането на Константинопол сред гърците се заражда една носталгия по езическото елинско наследство. Имало видни люде, считащи, че това наследство на гърците е по-ценно от християнското. Такава личност например е Гемист Плетон – създател на цяла философска система, целяща да противостои най-вече на християнството и ползваща огромна част от езическото гръко-римско наследство. Той имал огромно влияние както в императорския двор, така и върху някои представители на висшия клир. Участва като делегат от гръцка страна във Фераро-Флорентинския събор.

Човек би се запитал защо при настъпващите османлии гърците непрекъснато се обръщат за помощ към латинците, а не към православните си събратя. Една от причините е, че латинците се явявали по това време големи ценители на елинското наследство и затова гърците възлагали надеждите си на тях, а именно латинците да станат покровители на това наследство. На Фераро-Флорентинския събор гърците отишли и с надеждата Империята и Църквата да бъдат възстановени в предишните им предели и величие. За тях без Първия Рим и Империята и Църквата изглеждали непълни.

Падането на Константинопол следвало да отрезви опиянените от своите блянове гърци, но това не станало. Нещо повече, те напълно загубили представа какво се очаква от тях като Божий народ, поразен от десницата на Всевишния и предаден под властта на друговерци. През цялото време на робството гърците лелеели наивната надежда, че Константинопол един ден отново ще бъде техен, забравили както за собствената си вина, така и идеята за покаяние.

С течение на времето гръцката идея за неотнемаемо богоизбраничество придобила такива чудовищни размери, че се изродила в истинска расова теория. За Мегали идеята е писано и преди[24], затова тук няма да я разглеждаме подробно. Фрагменти от тази идея в съвременната неоелинистка пропаганда за неотнимаемо богоизбраничество се появяват и в много от пророчествата на гръцките старци и особено на старец Паисий. Един пример. Според свидетелството на лекар от град Кавала, веднъж старецът му казал:

— Турците ще претърпят поражение. Ще стане конфликт в Средиземно море. Нас няма да ни пипнат. Тогава ще се намесят руснаците и ще се сбъдне това което е предсказал свети Козма Етолийски: "Великите държави ще се погрижат за всичко… Константинопол трябва да бъде гръцки. Бог ще ни го подари, Той ще ни помогне, защото сме християни.

— Отче, — възразих аз — та нима ние сме християни? Нали знаеш колко дълбоко са затънали гърците в грехове? Ден и нощ се отдават на развлечения и потъват все по-дълбоко и по-дълбоко. Как ще ни помогне Бог да вземем Константинопол?

— По един прост и много мъдър начин, — каза ми той. В нас има особена закваска и тя държи нас, Църквата и Гърция. Благодарение на тази закваска Бог ще стори, каквото ще стори
[25].

Възражението на лекаря е напълно уместно, но според стареца от гърците не се очаква да променят нищо и да се каят за каквото и да било. Каквото и да правят, в тях има закваска и заради тази закваска Бог ще им помогне да си върнат Града. Ала не прилича ли тази гръцка "закваска" твърде много на оня древен квас, който Христос нарече лицемерие[26] и с който бяха заразени онези, които проповядваха Закона, а сами не го изпълняваха?...

Някой би възразил, че под „квас” би могло да се разбира остатъкът, за който говори и св. ап. Павел в Римляни 11:5[27]. Може би, но ако сред този остатък изобилстваха думи за покаяние и по-малко – за възстановяване в предишното достойнство с възвръщането на Константинопол.

Да си спомним, че в първите времена на християнството възвръщането на Иерусалим беше блян не на новите, а на старите, на отпадналите от Бога и неповярвали израилтяни. Но дори на днешните евреи завръщането в тяхната свещена земя им костваше много жертви и кръв, докато според гръцките пророчества други ще проливат кръвта си, за да могат гърците да се настанят наготово в Константинопол.

Впечатляващото във всички тези пророчества е пълната липса на каквото и да било покаяние, на каквото и да било осъзнаване на вината на самите гърци за загубата на Константинопол и падането на Византия. Същевременно техните предсказания изобилстват с всевъзможни подробности за това, докъде точно ще стигнат турските войски при конфликта с гърците, как ще реагират Великите сили, как ще бъде разделена Турция на части, кои народности ще се облагодетелстват от ситуацията и т.н. и т.н.

Изповядваната от старец Паисий идея за богоизбраничество привидно е много подобна на същата, изповядвана от онези, на които Христос бе заявил „ваш баща е дяволът”, тоест иудеите. Но има една много съществена разлика: на онези от Авраамовия род в Стария Завет бяха дадени обещания. Те съгрешиха, забравяйки, че в завета между Бог и тях бяха посочени както техните задължения, така и възможността отстъпилите от Него да бъдат санкционирани за това. Докато съвременният неоелинистки прочит на богоизбраничество се отличава с пълната липса на каквито и да било реални основания, тъй като Бог никъде и никога не е обещавал нищо специално на гърците. Новозаветните обещания важат еднакво за всички християни. Именно всички християни, съставляващи Божия народ, имаме задължението да бъдем верни на Бога, а когато се провалим в това или съгрешим, длъжни сме да се каем. Нещо повече, длъжни сме да се каем дори за съгрешенията на нашите отци, заради които Бог предаде Своя народ под властта на друговерци.

Идеята обаче синовете да се каят за греха на отците днес среща своите горещи опоненти. Те, разбира се, не са в Гърция, защото гърците не смятат да се каят за каквото и да било, още повече пък за греховете на отците си. При множащите се предсказания за славното бъдеще, което ги очаква, ако някой се осмели да припомни словата на преп. Максим Грек[28], направо ще го убият с камъни.

На тази идея особено силно опонират в Русия, където също под различни форми циркулират идеи за неотнемаемото богоизбраничество – генетично или имперско, макар тези идеи да не са овладели напълно народното съзнание както в Гърция. В Русия все още се среща и богоугодната идея за богоизбраничеството, според която Божият народ може да бъде наказан, когато съгреши, но може и да бъде помилван, ако принесе покаяние не само за себе си, но и за греховете на отците[29].

Противниците на тази идея обаче заявяват, че покаянието е строго индивидуално и лично дело и че от православна гледна точка покаяние за чужди грехове е невъзможно – в християнството няма колективна или поколенческа отговорност. Всеки трябва да се кае само за собствените си грехове. Но дали е така?

В Свещеното Писание има много примери, които дават отговор на този въпрос. Тук ще припомним само един от тях. В трета глава от Книгата на пророк Даниил е описан подвигът на тримата отроци Ананий, Азарий и Мисаил, които били хвърлени във Вавилонската пещ, защото отказали да изпълнят заповедта на Навуходоносор и да се поклонят на златния му истукан. Но макар и да били вързани в горящата пещ, тримата отроци не пострадали ни най-малко, а ходели сред пламъка, възпявайки и благославяйки Господа.

Какво представлява всъщност тяхната песен? Представлява, разбира се, молитва, първата част от която е именно покайна молитва за греховете на бащите от страна на синовете и в нея те се обръщат към Господа така: „Ти напрати всичко това против нас за нашите грехове. Защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконно, като отстъпихме от Тебе, и във всичко съгрешихме; Твоите заповеди не слушахме и не ги пазихме и не постъпвахме, както ни бе заповядал, за да ни бъде добре. И всичко, що ни Ти напрати, и всичко, що стори с нас, стори по истински съд… Но не ни предавай завинаги заради Твоето име и не разрушавай завета Си... ”[30].

„Ти напрати всичко това против нас за нашите грехове. Защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконно, като отстъпихме от Тебе, и във всичко съгрешихме”
– кае се Азарий от името и на другите двама в пещта, макар никой от тримата да не е бил съгрешил и отстъпил от Господа. Следователно не само може, но и подобава на всеки вярващ да се кае заради греховете на своите отци, които са отстъпили от Господа и са понесли за това наказание. Каели се тримата отроци за греховете на отците си и пламъкът на пещта не се докоснал до тях. Дали днешните труженици на индивидуалното покаяние биха устояли в подобно огнено изкушение?...

Богопротивната идея за богоизбраничеството в България

Богопротивната идея за богоизбраничеството в България отсъства не само през време на турското робство, но и преди това, ако не броим разпространеното сред някои богомилски общини вярване, че България е нов Йерусалим. Българските възрожденци също не са носители на тази идея, но пък я няма и идеята за богоугодното богоизбраничество. Отец Паисий Хилендарски пише своята „История славянобългарска” основно за да докаже, че българите не бива да се срамуват от своята история и че като народ не са по-долу от другите народи. Той обаче не засяга въпроса защо Божият народ е под робство на друговерци, нито какъв е изходът от християнска гледна точка.

В първата половина на миналия век в България вече се появяват вариации на богопротивната идея за богоизбраничество. Докато тежненията на гърци и руси се свързват основно с Рим, българският лъжепророк Петър Дънов, самообявил се за „нов Христос”, отива още по-далеч: „България става втори Йерусалим. От петте континента ще дойдат през България да се благословят”, заявява „учителят” в едно от пророчествата си за България[31]. Тук обаче Дънов не е оригинален, защото както казахме по-горе, тази идея се среща още при богомилите. Но от по-нататъшните му изявления дори витиеватите елини следва да замлъкнат: „Какво представлява българинът? Още в Рая българинът е бил градинар – слуга на Ева. Тя се занимавала с ботаника, а Адам - с градинарство. Понеже Адам не излязъл добър съветник на Ева, и двамата били изпъдени от Рая”[32]. „Израил е онзи, който излиза из Рая, а пък „българин” – който влиза в Рая”.

След побългаряването на първия Адам, някои после дръзнаха да побългарят и Втория Адам, но ще спрем дотук.

Идеята за особената роля на България в историята на света и човечеството бива подета и от последователите на добросамаряните – хилиастична секта, в която главен авторитет (равен на Стария и Новия Завет) имат вещанията на техните „пророчици” и „пророци”. По-късните им последователи дори обявяват за свой култов център Кръстова Гора, където според тях бил пъпът на света и средоточието на всички космически енергии.

Днес Кръстова Гора се явява своеобразна зарядна станция за множество медиуми и екстрасенси. Най-лошото обаче е, че се правят опити цялото това безобразие да се облече в християнска премяна. Разпространяват се различни легенди, че там била заровена част от Христовия Кръст и затова ставали много „чудеса” и „изцеления”, та дори и камъните били белязани с кръст. Но ако сред добросамаряните и техните последователи има такива велики „пророци” и „пророчици” и ако е вярно казаното от Петър Дънов, че България била страната с най-много ясновидци в света, защо досега не се намери нито един, който да покаже къде именно е заровена въпросната част от Христовия Кръст, та най-после тя да бъде извадена и изложена за всеобщо поклонение на вярващите, каквато е обичайната практика за поклонение на реално съществуващи светини в Православната Църква...

Напоследък се нароиха и множество други лъжливи идеи за богоизбраничество на българския народ, но всички те бледнеят в сравнение с идеите на втория „най-велик българин”, затова няма да се спираме на тях.

***

И новият Израил като древния поради богоотстъпничеството и греховете си загуби много от това, което му беше дадено. Всяко от бившите православни царства е в някаква степен посрамено. Византия вече не съществува, а Константинопол изглежда безвъзратно отнет от гърците. Охрид –  центърът на християнското просвещение на Българското царство бе отнет от българите. Косово – духовното сърце на православните сърби вече не е част от Сръбската държава. Молдавия – една съществена част от Молдовлашкото царство, чийто наследник е днешна Румъния, не е част от Румънската държава. И Киев не е вече руски.

Нашата драма е, че обърнахме гръб на „Евангелието на царството” (срв. Мат. 9:35) и тази драма е причината за загубата на земното ни царство. Различните теории за национално превъзходство или стратегии за възвръщане на загубеното не са нищо друго освен самопревъзнасяне и самовъзвеличаване, което няма да доведе до нищо добро и чийто край ще бъде унижение и посрама. При всичките си опити недостойните лозари не само не успяха да запазят лозето за себе си, но загубиха и живота си. Да не бъдем и ние, прочее, тям подобни, за да не ни сполети същото.

 


[1] Мат. 21:43.

[2] Срв. Пс. 108:8: „И неговото достойнство друг да вземе.

[3] Според казаното от св. ап. Павел: „Те поради неверие се отчеснаха, а ти чрез вяра се държиш” (Рим. 11:20). В този дух е и цялата 4 гл. от Посланието до Римляните.

[4] Кол. 2:8.

[5] Вж. например книгата на пророк Исаия, Осия 2 гл., Мал. 2 гл., Наум 3 гл., и др.

[6] В гръцкия текст ἐπι­στραφήσῃ ἐπι­̀ κύριον τὸν θεόν, където ἐπι­στραφήσῃ има значение на да се завърнеш към Господа, да се обърнеш наново, да се обърнеш с лице, след като си бил застанал наопаки.

[7] Иоан 8:39.

[8] Иоан 8:34.

[9] „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.”

[10] Виж Рим. 3:24 и 11:5-6.

[11] Пак там.

[12] Мат. 27:25.

[13] „Царството Божие, тоест близостта с Бога, е отнето от иудеите и е предадено на повярвалите”, пише бл. Теофилакт Охридски. Повярвали в Христа имало и сред самите иудеи, затова и св. ап. Павел казва: „Нима Бог отхвърли Своя народ? Съвсем не. Защото и аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово. Бог не отхвърли Своя народ, който бе предузнал” (Рим. 11:1-2). Но според общото съгласно тълкувание на светите отци под свой народ за Бога, за народ, който не бил отхвърлен и който бил предузнат трябва да се разбират само повярвалите в Христа иудеи.

[14] Святитель Иоанн Златоуст, Против иудеев, Слово І.

[15] Рим. 11:21.

[16] Мат. 16:18.

[17] Слово второе к благочестивым против богоборца Магомета.

[18] Дан. 3:37.

[19] Пс. 78:4.

[20] Слово второе к благочестивым против богоборца Магомета.

[21] Simon Sebag Montefiore, Prince of Princes: The Life of Potemkin, London, 2001, стр. 215.

[22] Пророчества за Бъдещето на Турция и освобождението на Константинопол

[23] Вж. статията Робин Худ – канонизиран! Да се готвят Зоро, Фанфан Лалето и Тигърът на Седемте морета

[24] Виж статии свързани с този въпрос: Схизмата, наложена от Цариградска патриаршия на Българската църква - плод на инат и злоба, Фанариотски епископи и гърцизмът в България, Архонтство, фанариотство и етнофилетизъм – 2

[25] Ζουρνατζόγλου Ν. Μαρτυρίες προσκυνητών Όσιος Παίσιος Αγιορείτης. 1924-1994. Τ. 1. Σ. 446.

[26] Лука 12:1, Мат. 16:2.

[27] „Тъй, прочее, и в сегашно време, по избор на благодатта, запази се остатък (Рим. 11:5).

[28]Очевидно е, че причината [за падането на Константинопол] са неизцелените беззакония, на които преди време дръзнаха да се отдадат в този град нашите праотци”.

[29] Свт.  Иоан (Максимович) Санфранциски и Шанхайски в своя проповед посветена на паметта на св. цар Николай ІІ пише: „Кръвта му е върху нас и върху нашите чеда. Не само на съвременното поколение, но и на новото, тъй като то ще бъде възпитано в съчувствие към престъпленията и настроенията довели до цареубийството. Само пълният разрив с тях, осъзнаването на тяхната престъпност и греховност и покаянието за себе си и за своите предци ще освободят Русия от лежащия върху нея грях.” (Летопись почитания архиепископа Иоанна (Максимовича). Издание Свято-Германовской пустыни. 1976, с. 116-117.)

[30] Дан. 3: 28-31, 34-35.

[31] Петър Дънов, Учителят, лечителят, пророкът, т. 3, Пророчества за България.

[32] Пак там.

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template19.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти