Питате защо се молим за починалите. Защото така ни е заповядано. Което пък е видно от това, че в Църквата Божия не е имало време, когато да не се е извършвало такова поменаване. Значи това идва още от Апостолите и Самия Господ...

Заминалите си живи и нашето общение с тях не се прекъсва. Както се молим за живите, без значение дали вървят по пътя на праведността или не, така се молим и за починалите, без да изследваме към кои са причислени – към праведните или към грешните. Това е дълг на братската любов. Докато Последният съд не раздели вярващите, всички те – и живите, и умрелите – съставляват едната Църква. И всички ние трябва да се отнасяме един към друг като към членове на едно тяло: в духа на добротворчеството и общението с любов, без смъртта да ни разделя в това отношение.

Казват, че на починалите участта им е решена... Счита се, че участта на преминалите в отвъдното не е определена до Всеобщия съд. Дотогава ние не може да считаме когото и да било за окончателно осъден и това ни дава основание да се молим, възлагайки надеждата си на безкрайното Божие милосърдие.

Починалите не привикват веднага към своя нов живот. Даже и светиите за известно време са запазвали свързаността си със земното. Нужно е повече или по-малко време докато то изчезне, в зависимост от това доколко човек е бил свързан със земното и му е бил привързан. Третините (третият ден след смъртта), деветините (деветият ден) и четиридесетият ден указват степента, на която се намира очистването от земното...

Вие хубаво казвате, че обичате да се молите за починалите. Продължавайте в същия дух. Ние не можем да не поменаваме родителите, братята, сестрите, близките и познатите. И както и да ни възразява умът, питайки „защо”, сърцето все ще продължава да върши своето, а именно – да се моли.

Святитель Феофан Затворник. Письма.

Превод: Десислава Главева