Най-скъпото нещо
Тази сутрин Кольо за пръв път щеше да тръгне за училище с неприготвено домашно. Задачата на учителя – всеки ученик да напише в тетрадката си, кое за него е най-скъпото нещо на този свят – затрудни и най-добрия ученик в отделението, Кольо. Кое беше за него най-скъпото нещо? За каквото и да си помислеше, все му се струваше, че имаше друго много по-ценно. Но кое беше то?
Зле спа Кольо през нощта. Лоши сънища му се явяваха. За пръв път видя обичния си учител да се гневи на него, че не си е приготвил домашното. Колко беше страшно!...
На сутринта Кольо отказа да закуси. Молбите на майка му, милувките й останаха напразни: той не усещаше ни най-малко глад, гърлото му като че ли се беше свило. Когато пък майка му искаше на всяка цена да го склони да закуси, Кольо се ядоса и я блъсна жестоко с ръка. После, без да се сбогува с нея с целувка, както правеше това друг път, той излезе из вратата.
Щом стигна в училището, седна на чина си, извади тетрадката и молива си и се замисли пак върху трудната задача.
Но листът си остана празен и когато влезе учителят, Кольо се разтрепера. Той вече разбра, че ще бъде с неприготвено домашно и с ужас зачака учителят да мине край него.
Сега вече започна да мисли как ще си отиде в къщи, след като бъде мъмрен и наказан. Как ще погледне майка си?...
Като спомни за нея, Кольо изтръпна. Защо беше я забравил? Защо забрави да попита нея – може би тя щеше да му помогне, както друг път му е помагала? Тя – неговата майка! Тази същата, която само преди половин час с такава обич го милваше и го молеше да направи закуската си. И която, в замяна на това, той блъсна с ръка. Да, блъсна я! Нима туй беше истина? Нима Кольо посмя да се отнесе тъй с нея – тази, която знаеше само да го гали и да го целува? Колко ли я е заболяло? Може би тогава тя е заплакала?... И може би още плаче в къщи?...
В очите на детето застана само майчиният му образ. Той беше разплакан – колко пъти Кольо е виждал майка си да плаче!
Ръката на детето, която здраво стискаше молива, трепереше. Неволно тя се приближи до тетрадката и бавно, разтреперано, започна да се движи върху нея.
Какво? Нима Кольо вече пише домашното, за което беше почти забравил?
В миг съвсем близо до детето се разнесе гласът на учителя. Но чудно, той не беше гневен!
– Много хубаво, моето момче!
Сън ли беше? Кольо вдигна очи. Срещна благата усмивка на учителя си. Видя как той посегна към тетрадката му. Изплашено, детето я притисна с ръце сякаш не искаше да я даде. Свитото му сърце като че ли се разкъса и изобилно изсипа сълзи из очите му. Те покапаха по тетрадката, върху която Кольо чак сега видя как неговата ръка беше написала:
– Мамо, скъпа мамо...
В навлажнения от сълзите лист на тетрадката детето съзря осветено хубавото лице на своята майка и едва сега разбра, че за неговото сърце нямаше нищо по-мило и нищо по-скъпо от нея.
Без да мисли, само с три думи, сърцето му беше написало най-хубавото домашно.
Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето” – разкази и легенди за деца. Книгоиздателство „Вяра и живот” към Доростолската и Червенска митрополия, Русе, 1945 г.