Вход

Православен календар

По повод книгата на архим. Сергий (Страгородски) „Православното учение за спасението”. Глава ІІ

 

2802181609

Отрицателното отношение на архим. Сергий към добротворството заради награда или наказание. Признаване от негова страна само на един единствен вид християнско добротворство – заради любовта към доброто и към Бога. Несъстоятелността на този възглед от гледна точка на светоотеческото учение и самия живот. Унищожаване на цялото Божествено домостроителство като плод на такова отрицание

Бел. ред.: Отричането на правовия възглед за живота и спасението и по-конкретно отричането на вършенето на добри дела за да се избегне наказание или за да се получи небесна награда е много разпространено виждане днес. То бива проповядвано не само от представители на модерното богословие, но и от представители на новата святост, считани за традиционалисти. Старец Паисий Светогорец например твърди: „Благочестивият християнин не върши добри дела за своя изгода, т.е. да получи награда, или за да избегне ада и да отиде в рая, а единствено защото обича доброто и го предпочита пред злото”[1]. А старец Порфирий Кавсокаливит заявява: „Страхът е само първият стадий на връзката с Бога. Това е някакъв вид сделка или обмен, за да се придобие рая и да се избегне ада. Такъв страх [от Бога, ск. прев.], ако внимателно го изследваме, показва някакво користолюбие, някаква изгода. На мен такъв способ не ми харесва“[2].

(За сравнение: "Постъпването по заповедите в очакване на въздаяние, също е духовно действие. При това то е по-близко и по-понятно за сърцето в сравнение с другото, което е твърде идеалистично, като например да вършиш добро заради самото добро. Това последното никъде в Писанието няма да го намерите. Най-възвишената мотивация за човека е: прави всичко заради Господа и знай, че ще бъдеш възнаграден." свт. Теофан Затворник)

Критика именно на по-горе упоменатия възглед се явява конкретната глава от книгата на светител Серафим Софийски.

В началото на първата глава на своята книга архим. Сергий, цитирайки словата на светите отци, правилно разсъждава за значението изобщо на добрите дела за нашето спасение. Той казва: „Ние вярваме, … че „Бог удостоява всекиго съответно на неговите добри дела” (св. Кирилл Александрийский, т. I, стр. 227); че „няма друг път (да се получи прошка на греховете и надежда за наследяване на обещаните блага), освен това, след като сте познали нашия Христос и сте се умили с кръщението,… да живеете оттам нататък без грях (св. Иустин Мученик. Разговор с Трифоном иудеем, 44); че „след Божията благодат надеждата на спасението трябва да възлагаме само на собствените си дела” (Златоуст, In Iо Нom. XXI, 3)[3].

Но същевременно архим. Сергий изказва мнение против правенето на добро заради награда или поради страх от наказание. Такова отношение към делото на спасението от него се определя като правово[4] и се описва в неговата книга със следните черти. Преди всичко по думите на архим. Сергий при човек правещ добро заради награда, желанието за спасение произхожда от себелюбие. Последното заставя такъв човек да поставя в центъра на своя живот собственото „аз” и от гледна точка на това „аз” той оценява целия свят. В това себелюбие се съдържа причината представителят на правовото добротворство да усвоява от Христовото благовестие само „външната страна: избавянето от бедствия, от крайна гибел и получаване на горното блаженство, като не забелязва другата по-съществена страна на това спасение,… че за бедствие тук се смята не страданието, не мъката, а грехът.” Себелюбецът „мисли само за това, че ще се наслаждава, а с какво и как ще се наслаждава, за това не става въпрос.”[5]

Наистина представителят на правовото добротворство заради спасението „с крайно съжаление отсича своите любими… пожелания и започва да изпълнява закона даден от Бога… Себелюбецът вътре в душата си е враг на Бога (Рим. 8:7) и желае да слуша своя отец - човекоубиеца (Иоан 8:44), той е готов да ухапе милващата го Ръка (нека си спомним иудеите, които „избивали пророците и с камъни убивали пратените при тях, да си спомним и разпнатия Иисус Христос), но той трепери пред Бога… Себелюбецът насила се подчинява на Божията воля… Той се подчинява, но като роб, с вътрешно отвращение, с ропот, подгонен от бича, или като наемник, който търси изгода и награда…

„Затова и неговите трудове при изпълнение на Божията воля не могат да имат силата и значението на безкористна жертва Богу, жертва на човек любещ и благодарящ. За такъв човек те са тежест, насила надянат хомот. По тази причина той иска възнаграждение за себе си… Делата… получават значение на заслуги.”
[6]

Пита се, ако архим. Сергий отхвърля правовото добротворство, чийто представител той е изобразил в такива неправдоподобни черти, то какво добротворство той смята за необходимо за нашето спасение. Отговор на този въпрос в по-голяма или по-малка степен ние намираме в даденото изложение на неговия възглед. От това изложение се вижда, че приемливото за него добротворство няма нищо общо с правовото – заради награда или за избягване на наказание. То произтича не от себелюбието, а от любовта към Бога и е любяща и безкористна жертва Богу, а не насила надянат хомот.

На друго място в своята книга архим. Сергий накратко и по същество определя това добротворство така: „ако ние правим добро само защото очакваме от Бога голяма награда, то с какво нашето добротворство се различава от езическото?” Добротворството на истинския Христов последовател „трябва да е вкоренено дълбоко в душата, трябва да произтича не от самощадене, което по самата си същност е противно на Христовото учение, а от любов към доброто и Бога.”[7]

Така гледа архим. Сергий на правовото добротворство, което отхвърля, и на това добротворство, което приема. Нека спрем вниманието си на първото от тях.

Тук, както вече казахме, архим. Сергий се опитва да докаже, че правовото добротворство няма никаква нравствена християнска ценност. С тази цел той нарича добротворството заради награда или избягване на наказание езическо, а представителя на това добротворство нарича себелюбец и враг Божий, като го обрисува с чертите на книжниците и фарисеите, на които Господ казал: „Вие вършите делата на баща си… Ваш баща е дяволът.”[8] Ако сребролюбецът, когото архим. Сергий смята за представител на правовото добротворство, е тъй враждебен към Бога, то как е възможно да се допусне, че той, макар и неосвободил се от себелюбието и другите си страсти, все пак служи на Бога, макар и робски, отсича своите себелюбиви желания и по такъв начин унищожава греха и изпълнява Божия закон, тоест върши Божиите, а не дяволските дела.

Тук явно има противоречие, коренящо се в неправилната представа за духовния живот. Страстта на себелюбието напада всички хора, дори истинските Христови подвижници. Но ако човек се бори с нея, изпълнява Божия закон, макар и по принуда, помнейки, че Царството Божие насилници (тоест самопринуждаващи се) го грабят, то той не може да бъде наречен себелюбец. Това би било напълно несправедливо. Себелюбец може да бъде наречен само онзи, който е победен от тази страст. Тогава той действително приема само своето „аз” за център и закон на своя живот, а за изпълнение на Божия закон, макар и по принуда, не може и дума да става, докато той пребивава в такова бесовско състояние. Такъв човек на бива и да бъде наричан представител на правовото добротворство.

Това несъответствие несъмнено свидетелства за неправилността на отрицателното отношение на архим. Сергий към правовото добротворство, което има за своя цел напълно да обезцени добротворството като нравствена дейност за достигане на нашето спасение.

Какво се получава в крайна сметка? Според възгледа на архим. Сергий, за достигането на спасението на разположение на човека остава само един вид нравствена дейност – добротворството заради любовта към Бога и доброто. Но според учението на светите отци на Църквата този вид добротворство е присъщ само на достигналите съвършенство. Ето как учи за това преп. Иоан Касиан.

„Три подбуди мотивират човека да потиска страстите, а именно: страхът от геенско мъчение в бъдещето, … надеждата и желанието да получи Царството Небесно, и накрая любовта към добродетелите или благолюбието… Затова апостолът е обобщил цялото дело на спасението с тези три добродетели, казвайки: „Сега остават тия три: вяра, надежда, любов” (1 Кор. 13:13). Вярата внушава страха от бъдещия съд и мъченията, отклонява ни от сквернотата на страстите; надеждата откъсва нашия ум от настоящето и чрез очакване на небесно въздаяние ни заставя да презираме всички плътски удоволствия; любовта със своя огън възпламенява в нас любовта към Христа и към преуспяването в духовните добродетели, подтиква ни със съвършена ненавист да се отвръщаме от всичко, което им е противно. Макар всички тези три добродетели да ни водят към една крайна цел, тоест да ни мотивират да се въздържаме от всичко непозволено, но по степените на своето достойнство съществено се различават една от друга. Първите две са свойствени за хората, които, стремейки се към преуспяване, не са възприели още сърдечното възлюбване на добродетелите; третата принадлежи изключително на Бога и на тези хора, които са възстановили в себе си образа и подобието Божии. Защото само Бог върши всичко добро не поради страх или очакване на награда, а заради едното само благолюбие.”[9]

„Започвайки да се отклоняваме от пороците поради страх от наказание или надявайки се на награда, можем да възлезем до степента на любовта, защото апостолът казва: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта. Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби (1 Иоан. 4:18–19). И тъй, единственият начин да постигнем съвършенство е да възлюбим Бога…

Затова и сме длъжни да се стараем с пламенна ревност да възхождаме от страха към надеждата, от надеждата към степента на любов към Бога или към съвършенството на добродетелите, за да можем, придобивайки разположение към доброто, да пребиваваме в него неотклонно, доколкото това е възможно за човешката природа.”[10]

Според учението на св. Исаак Сирин такива съвършени християни са единици[11]. А за всички обикновени немощни християни като мотив за нравствена дейност все пак се явяват наградите и наказанията. Да се изисква от недостигналите съвършенство добротворство само заради самото добро, това значи те да се подтикват да строят къща без основи, или да започнат строежа на къщата от покрива. Така би стоял въпросът и в случай, че бихме пожелали да се занимаваме с висша математика без да знаем най-елементарните правила на събирането и изваждането. В монашеския живот нерядко се срещат такива новоначални монаси, които без да са привикнали към изпълнение на основните правила на деятелното послушание, се стремят да придобият съвършена молитва, или да се отдадат на пустинно и съзерцателно житие. Такива монаси изпадат в духовна прелест; техните велики подвизи нерядко завършват с големи нравствени падения и вечна погибел.

Още повече не трябва да се изисква висш вид добротворство от православните християни, които живеят в света. Тяхната нравствена дейност черпи сили само от съзнанието, че злото в света бива наказвано от правосъдната Божия десница и че за претърпяването на всевъзможни беди и скърби истинските християни ще получат от Бога голяма награда – блаженството в небесното Христово Царство. Да бъдат лишени те от това съзнание, значи да бъдат лишени от всяка основа за нравствена християнска дейност.

Както виждаме, дори да не се има предвид свидетелството на Свещеното Писание и светите отци на Църквата, самият живот ни довежда до убеждението, че правовото разбиране на живота е абсолютно необходимо. Ако ние отхвърляме нравствената дейност заради награди или наказания – а съвършено добротворство заради самото добро, което поради своето несъвършено духовно състояние ние не можем да имаме – то ще останем без каквато и да било нравствена дейност и следователно спасението за нас ще стане съвсем непостижимо.

Това е изводът от отричането на правовото добротворство от страна на архим. Сергий. И ако неговото отричане на възгледа за Христос като страдателно оръдие на умилостивение унищожава основата на изкуплението, като по този начин унищожава цялото Божествено домостроителство за нашето спасение, то отричането на добротворството заради награди или наказания унищожава възможността на човека да има истинска християнска нравственост и така го лишава от самото спасение.

следва

предишна >>

Архиепископ Серафим (Соболев), Искажение Православной Истины в русской богословской мысли.

Превод: прот. Божидар Главев

 


[1] „Старецът Паисий от Света Гора”, иером. Христодулос, Славянобългарски манастир, Света Гора Атон, 1999, стр. 62.

[2] Красивые высказывания, Порфирий Кавсокаливит, Страх – это некоторый вид сдел­ки или обмена (синаллаги)

[3] «Православное учение о спасении», стр. 56.

[4] ibid., стр. 62–65.

[5] «Правосл. учение о спасении», стр. 59.

[6] ibid., стр 58, 60.

[7] ibid., стр. 82–83.

[8] Иоан 8:41, 44.

[9] Добротолюбие, т. II. Учение св. Иоанна Кассиана: «О степенях совершенства духовной жизни, по побуждениям к ней», стр. 146.

[10] Писания преп. отца Иоанна Кассиана Римлянина. Собеседование II. гл. 8, стр. 372–373. М. 1892. Сравн.: Поучения преп. Аввы Дорофея, стр. 73–74. М. 1888.

[11] Творения преп. Исаака Сирина. Слово 21-е, стр. 129–130. М. 1854.

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template1.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти