„Наистина, където са танците, там е и дяволът. Бог ни е дал нозе не за да безчинстваме, а за да ходим чинно; не за да подскачаме подобно на камили (и те, а не само жените са отвратителни, когато танцуват), а за да ликуваме с ангелите”. (Свт. Иоан Златоуст, Тълкование на Евангелието от Матея)

Любителите на танците често се позовават на примера с цар Давид, когато той играл пред ковчега Господен. Но танцът на Давид пред ковчега не може да служи като пример за оправдание на светските танци и игри. Работата е там, че с една дума „танц” или „игра” в единия и другия случай се обозначават различни неща.

В случая с Давид е налице първичен възторг, при това духовен възторг. И той поражда движенията, при това движения спонтанни, които не са специално отработени, тоест не са предназначени за представяне пред публика – за зрелище. Тук тялото следва душата, която на свой ред следва духа. Съблюдава се естественият йерархичен порядък на човешката природа. В дадения случай просто се проявява заложената в човешката природа способност чувствата да се проявяват чрез телесни движения.

При светските (естрадни, сценични, бални, народни и пр.) танци и игри този порядък се обръща наопаки. Тук първични са движенията, които се отработват специално, тоест предназначени са за зрелище. И се очаква те да предизвикат възторг, при това чувствен, а не духовен възторг. Тук напротив, тялото води душата, тоест извращава се йерархическият порядък на човешката природа. Танцът се явява система от специално отработени игрови движения на плътта, предназначени за зрелище.

Значи при едно и също название и външно сходство в единия и другия случай виждаме принципно различни и напълно противоположни явления.

Ако трябва да се търси аналог на светските танци и игри в Свещеното Писание, то това определено не е играта на Давид, а играта на Иродиадината дъщеря Саломия на рождения ден на цар Ирод, за която игра като награда тя поискала главата на светия Пророк и Предтеча Иоан.

И тъй, играта на Давид представлява бурен израз на душевен възторг посредством спонтанни не предназначени за зрелище движения, подобно на това как детето изразява радостта си. А светският танц – това са специално отработени движения на тялото предназначени за зрелище и предизвикващи чувствен възторг.

Дори само това е достатъчно за да оставим на мира цар Давид. Но нека уточним защо всъщност са греховни светските танци и игри. На практика те са несъвместими с основните принципи на духовния живот, противоположни са на добродетелта целомъдрие, тъй като служат за възбуждане на блудната страст. А към целомъдрие трябва да се стремят еднакво и монасите и миряните.

Св. Иоан Златоуст пише: „Ти много се заблуждаваш и се лъжеш, ако мислиш, че едно се изисква от мирянина, а друго от монаха; разликата между тях е само в това, че единият встъпва в брак, а другият – не. Във всичко останало те подлежат на еднаква отговорност. Така че… поглеждащият на жена с пожелание ще бъде наказан като прелюбодеец еднакво и в двата случая” (Мат. 5:22, 28)^[1]. И пак пише: „Мирянинът не трябва с нищо друго да се отличава от монаха освен с това, че съжителства с жена. За това той има позволение, а за всичко останало – не, и трябва да постъпва както постъпва монахът”^[2].

Значи принципите на аскетиката не са само монашеска норма, а са християнска норма обща и за монасите и за миряните. Друг е въпросът, че на практика миряните често не изпълняват нормите на аскетиката както монасите. Но тук имаме разлика само в степента на практическото изпълнение на принципа, а не в самия принцип. Принципите на аскетиката са задължителни и за миряните.

Един от основополагащите принципи на аскетиката е пазенето на сетивата: пазенето на зрението, пазенето на осезанието и т. н. И съответно гледането на жена, която извършва движения предназначени за зрелище и насочени към възбуждане на чувствен възторг съвсем очевидно противоречи на принципа на пазенето на сетивата, тъй като чрез зрението се отваря пътят на блудната страст. А самата жена, която извършва такива движения (тоест танцува или играе) се явява съблазнителка („Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Мат. 18:17) и блудница („Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мат. 5:28).

Освен това докосването до лице от противоположния пол по време на съвместни движения, имащи за цел предизвикване на чувствен възторг (тоест по време на съвместен танц; всъщност ако наричаме нещата с истинските им имена, то съвместният танц е по същество любовна игра, отличаваща се от тази в леглото само по степен на близост), съвсем очевидно противоречи на принципа на пазене на сетивата, тъй като чрез осезанието и докосванията се открива пътят на блудната страст. Самите танцуващи пък попадат под осъждане като блудници и прелюбодейци, а ако танцуват публично – и като съблазнители. Следователно ако пренебрегването на пазенето на ума от помисли (което е действие по-тънко) води до грях, то колко повече води до грях такава груба небрежност в духовния живот като пренебрежението в опазването на сетивата и умишленото им насочване към възприемане на съблазни.

Само не трябва да си измисляме неща като „чистота на помислите” и „отсъствие на нечисти мисли” по време на танците. Смешно и нелепо е, когато някои започват да разсъждават за „безстрастие” по време на танц. За какво жената изпълнява танц, ако не на нейните телодвижения да се  наслаждават и любуват? Защо човек гледа танца, ако не защото му се нравят тези телодвижения? Тоест той изпитва чувствено удоволствие от това. Защо не намиращи се в брачни отношения мъж и жена изпълняват съвместен танц, ако не за да получат чувствено удоволствие от съвместните движения и взаимните докосвания? И кой ли някога би взел да се занимава с такава безсмислица – да изпълнява или да гледа танц при отсъствие на чувствени вълнения? Не трябва да лъжем себе си.

Тъй че нека любителите на танците престанат да лицемерят и да се позовават на примера с цар Давид, казвайки си: какво пък греховно има тук. Защото, какво е фарисейството? Това не е задължително акцент върху строгостта. Това е изобщо пренебрегване на същността за сметка на формата заради себеугаждане основано на лицемерие. В случая с позоваването на играта на Давид то се проявява като отказ от изследване на същността и задоволяване със сходството на названието и външната форма. А в случая с танците въобще (и не само това, а и много неща, които човек би желал да си позволи като ходене на плаж, театър и пр.) фарисейството се проявява като търсене (с надеждата да не се намерят, разбира се) на формални забрани на нещо, което и без това е очевидно греховно. Известно е, че формалните забрани не е трудно да се заобиколят. Да се заобиколят, като човек си „обясни”, че именно в „наше” време (разбира се, че в нашето, в кое друго) дадената забрана по някаква причина е „загубила своята актуалност”. Или просто да се хване за формулировката, тъй като няма безупречна формулировка и винаги може да се намери недостатък и да се направи пробив в дадено направление. Въпросът е само ще бъде ли това убедително пред Бога...

Впрочем Църквата се е погрижила и за фарисеите. За тези, които хронично и упорито не желаят да разберат по същество защо танците са греховни и които апелират към формалните забрани с надежда такива да отсъстват, има и формални забрани за светските танци и игри:

Петдесет и първото правило на VІ Вселенски събор забранява танци пред публика (слав.: плясания на позорищи; гр.: τάς επί σκηνής ορχήσεις; лат.: in scena saltationes), „понеже това е неприлично, особено ако участват жени, тъй като по този начин се възбуждат у зрителите страсти и похот” (Тълкование на еп. Никодим Милаш).

Шестдесет и второ правило на VІ Вселенски събор забранява „общонародните женски танци” (тоест понятно е, че тук се включват и народните веселби и хора) като такива, „които могат да докарат големи вреди и съблазън”. Тук между другото трябва да разбираме и всяко „възраждане на националните традиции” във вид на народни танци, игри, хора и изобщо етномаскаради, които нямат нищо общо с православието. Това не е нищо друго освен реанимация на културната обвивка на езичеството.

И още: „Християни, които отиват на сватби, не трябва да скачат или да танцуват, а скромно да вечерят и обядват, пазейки християнско приличие.” (Лаод., 53).

И тъй, светските танци и игри не само са по същество греховни, но и канонически недопустими. Това се отнася за всички видове шоу, балет, художествена гимнастика, сценични, естрадни, бални, младежки, фолклорни, народни танци и игри. Всички те са предназначени за зрелище и възбуждане на чувствен възторг, тоест всички те по принцип се отнасят към същото явление, към което се отнася и играта на Иродиадината дъщеря. „Дяволът танцуващ тогава в нея и сега управлява танцуващите”^[3]. Разликата между тях е само в степента на разврата.

Сайт священника Алексея Шляпина

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Святитель Иоанн Златоуст, Творения, т. І, К вероющему отцу.

[2]  Святитель Иоанн Златоуст, Творения, т. XІІ, Толкование на послание к Евреям.

[3] Свт. Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея, Глава 14.