– От нищо не ме е страх! – каза Петьо и изпъчи гърди.

– Хайде де! – подсмихна се Кольо. – И от мечка ли?

– И от мечка!

– Така приказваш, защото я няма. Не си се пад­нал в гората, че да те питам тогава!

– Ако искаш вярвай... Но и тук от никого не ме е страх.

– От баща ти?

– Не ме е страх. Колко пъти ме е карал на работа и ме е заплашвал, че ако не го послушам, ще ме накаже, но аз не се плаша. И не съм го слушал!

– Ами от майка ти?

– От нея никак! Какво може да ми направи?

– От учителя?

– Че какво ще се страхувам от него? И да се сърди и да ми се кара – хич и не ми мигва окото дори.

Кольо се спря, помисли малко и наново запита:

– А от стражар не те ли е страх?

– И от него не ме е страх, я!... Питай още де! – и пак изпъчи гърди Петьо.

Кольо се замисли за кого още да попита.

– Ти мислиш, че тебе като те е страх от някого, та и аз ли ще се плаша! Тебе те казват Кольо, а мене Петьо – значи не сме еднакви. Ти, ако си страх­лив, да не мислиш, че и аз съм такъв?

Но Кольо го погледна тържествуващо и вместо да отговори на думите му, отвори уста с нов въпрос, вече сигурен, че ще постави Петьо на тясно.

– А от Бога? Сега вече не можеш да кажеш, че не те е страх от Него!

– Ха, тъй мислиш ти! Не ме е страх, я! И от Бога не ме е страх!

И за да покаже безстрашието си, Петьо се на­веде и взе един доста голям камък.

– Ето, да ти докажа, че не ме е страх от стра­жаря, дето се разхожда ей там – виж ме!

И Петьо замахна с все сила, та запрати камъка по гаргата, която бе кацнала върху комина на една къща.

Но... камъкът се отплесна и вместо да улучи гаргата, удари се в къщата и се върна назад.

– Язък…

Петьо не можа да се доизкаже, извика високо и се хвана за главата, откъдето бликна силна струя кръв.

– Олеле-е-е!

Някой се затича, пое за ръка Петьо и забърза с него към близката аптека.

Беше учителят на двамата другари.

В аптеката спряха кръвта и превързаха главата на малкия безстрашник, който се беше поокопитил и бършеше сълзите си, навел очи към земята от срам.

Като излязоха на улицата, учителят докосна с ръка рамото на Петьо и кротко продума:

– Аз чух целия ти разговор с Кольо, защото вър­вях след вас. Чух за безстрашието ти. Добре е да не се страхува човек от другите хора. Страшни са само зверовете. Ако си добър и послушен и вървиш по правия път, няма за какво да се страхуваш нито от родителите си, нито от мене. Никой от нас не ти мисли злото, та да се плашиш. Но ти грешиш, когато проявяваш безстрашие тогава, когато се показваш като недобро и непослушно момче. Ти каза голяма дума, че не те е страх от Бога. Видя ли как те наказа Той! Ти искаше да направиш зло, като замери гаргата върху комина, но злото падна върху твоята глава. Нека това ти послужи за добър урок. Бог, като те наказа, направи това за твое добро. За­щото те обича и не иска да бъдеш лошо момче… Обичка на ухото да имаш занапред: бъди послу­шен, уважавай баща си, майка си и другите хора – така никога няма да изпиташ страх от тях и Бог няма да те наказва, а ще те пази…

И като потупа Петьо по гърба, учителят отмина.

Петьо и Кольо мълчаливо продължиха пътя си.

Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето” — раз­кази и легенди за деца. Книгоиздателство „Вяра и живот” към Доростолската и Червенска митрополия, Русе, 1945 г.