Вход

Православен календар

Константинопол готви нов „свят и велик събор”

 

130618AУчастниците в богословската конференция в Солун

Поредният мъчителен опит за промоция на Критския събор

От 21 до 25 май в Солун се проведе Осмата международна конференция по православно богословие[1] на тема „Светият и Велик Събор на Православната Църква: православното богословие през ХХІ век”. На нея бяха обсъдени финалните решения и документи на Критския събор от 2016 г. и дневният ред на бъдещия „свят и велик” (всеправославен) събор.

В това мероприятие организирано от Аристотелевия университет в Солун с одобрението на Константинополския патриарх Вартоломей[2], взеха участие около 300 човека, представящи 20 държави и 25 богословски факултета и учебни заведения (сред тях например Свето-Сергиевият богословски институт в Париж). Присъстваха десет архиереи, сред които бяха Албанският архиепископ Анастасий, Американският архиепископ Димитрий (Константинополска патриаршия), Черногорският и Приморски митрополит Амфилохий (Сръбска Православна Църква), Търговищкият митрополит Нифон (Румънска Православна Цъква), Месинийският митрополит Хризостом (Еладска Православна Църква) и др.

В мероприятието взеха също така участие представители на монофизитите, римокатолиците, англиканите, лутераните, както и на Световния съвет на църквите (ССЦ), по-конкретно, директорът на комисията „Вяра и църковно устройство” при ССЦ Одер Педросо Матеус, който приветства „ясно потвърденото от събора през 2016 г. православно участие в икуменическото движение” въз основа на Торонтската декларация от 1950 г. Представителят на римокатолическата църква свещеник Франс Бувен (Frans Bouwen) нарече Критския събор „значим момент в търсенето на християнското единство, по-конкретно между римокатолическата и Православната Църква”.

Албанският архиепископ Анастасий отбеляза на конференцията значението на Критския събор за развитието на външната православна мисия. Според него през ХХІ век са възникнали нови условия за разпространението на благата вест: „Трябва да се създадат междуправославни структури за православно свидетелство по целия свят и да се сформира авторитетно църковно ръководство с духовна яснота и смелост, съчетани с богословски изследвания, мисионерска ревност и лична самоотверженост”. Солидаризирайки се изцяло с основната мисъл на архиеп. Анастасий (за необходимостта от обединени усилия на православните във външната мисия), следва да отбележим, че неговото предложение за необходимостта от „авторитетно църковно ръководство” (подразбира се в лицето на Константинополския „папа”) едва ли ще бъде приемливо за всички поместни църкви.

Патриарх Вартоломей като „Александър Велики”

В приветствието, което участниците в конференцията отправиха към Константинополския патриарх Вартоломей се казва: „Светият и Велик Събор не беше затворено събрание, той подчерта откритостта на Православната Църква към нейната история, привързаността й към човека и непогрешимата своевременност на Евангелието на Любовта”. Според патриарх Вартоломей Критският събор се превърнал в ”централното събитие в съвременната история на Православието” и станал изразител на истинското православно самосъзнание.

Патриарх Вартоломей също така заяви, че решението на четири поместни църкви за неучастие в Критския събор не е повлияло на неговата значимост, и било взето „не въз основа на еклезиологически, канонически или богословски критерии, а заради мотиви, чужди на истинската църковна традиция”. Това заявление звучи доста странно, тъй като най-важните причини за неучастието в събора бяха именно еклезиологически, богословски и канонически (за което в частност свидетелства позицията на Българската Православна Църква).

130618B

Предстоятелят на Константинополската църква не остави без внимание и традиционалистите, които се противопоставиха на Критския събор. „Свидетелството на Събора дава много ясен отговор на тези самоназначили се защитници на Православието, които злословят срещу съборните трудове и разделят Божия народ. Ние трябва да работим за задълбочената рецепция на съборните решения от цялата пълнота на Църквата” — заяви Вартоломей, като обвини своите противници в желание да направят разкол и недвусмислено намекна, че решенията на Критския събор трябва да бъдат приети и от отсъстващите църкви.

Любопитно бе, че Митрополитът на Пруса Елпидофор - главен секретар на Синода на Константинополската патриаршия[3] даде на конференцията следната характеристика на патриарх Вартоломей: „Господ показа милост към Своята Църква, пращайки църковния Александър Велики, който с копието на своя дух не просто развърза Гордиевия възел, но и го разсече, като така отвори пътя не само за този Събор, но и въобще за бъдещата всеправославна църковна традиция”.

Ще ни се да припомним как езическите жреци изтълкували навремето разсичането на Гордиевия възел от Александър Македонски: „Той ще завоюва света, но с меча, а не с дипломацията”. Нима с подобни „подвизи” ще се занимава и един православен архипастир? Въпросът е риторичен, съдейки по случващото се...

С поглед към следващия „свят и велик” събор

Най-интересен, откровен и значим на Солунската конференция се оказа именно докладът на Митрополита на Пруса Елпидофор (Ламбринядис).

Високопреосвещеният митрополит тъжно отбеляза, че мястото за провеждането на Критския събор е било променено именно по инициатива на Руската Църква, която после не изпрати своя делегация. Той повтори тезиса на патриарх Вартоломей, че няма богословско-канонически причини за неучастието на четирите поместни църкви, наричайки отсъствието на Руската Църква „най-необяснимо”.

130618C
Митрополит Елпидофор

По-нататък митрополит Елпидофор започна да величае авторитета на Критския събор: „Когато Църквата се събира на събор, призовавайки Всесветия и Освещаващ Дух, съвещава се и приема решения единодушно или с мнозинство, такъв събор в края на краищата бива приеман от цялото църковно изпълнение. Нима не стана именно това на остров Крит?” Според него критските решения трябвало рано или късно да бъдат приети от всички поместни църкви.

По думите на митрополит Елпидофор, ”авторитетът на Събора не се измерва нито с неговия дневен ред, нито с броя на участниците, нито с броя на участващите църкви. Авторитетът му произтича както от присъствието и диханието на Светия Дух, така и от верността към отеческата вяра, светите канони и свещеното църковно предание. Всичко това в пълна степен важи за Светия и Велик Събор”. Това заявление, разбира се, във висша степен противоречи на действителността. Както отдавна вече беше заявено от традиционно мислещи богослови, клирици и миряни, решенията на Критския събор потъпкват догматите, каноните и църковното предание, като крайна съмнителна беше и самата процедура по подготовката и провеждането на събора, в това число и начинът за вземането на решенията.

В своя доклад митрополит Елпидофор не забрави да спомене и за „каноническите прерогативи на Константинопол”, които „не могат да бъдат предмет на преговори или промяна”[4].

Също така, за голямо негово неудоволствие, много от спорните теми били изключени от дневния ред на Критския събор, а документите по други били смекчени (например по въпроса за поста). Сред въпросите, които митрополит Елпидофор счете за неотложни на следващия „свят и велик събор” са следните: общият църковен календар (подразбира се, че се има предвид така наречения „новоюлиански”, т. е. западен календар), възможността за встъпване в брак след ръкоположение, вторият брак на овдовелите свещеници, различните способи за приемане на инославните от отделните поместни църкви, промяната на поста в съответствие със съвременните условия, по-голямото участие на миряните в богослужението, способът за провъзгласяване на автокефалия, диптисите, въпросите по биоетика, ръкополагането на дякониси и др. При положение, че някои от тези теми действително са актуални и наистина трябва да бъдат решени, историческият контекст и съдържанието на съответните богословски дискусии позволява да се предположи, че разглеждането на тези въпроси (някои от които отдавна имат своя еднозначен отговор в православното Предание) на един бъдещ „всеправославен събор” ще бъде в модернистко-секуларен дух.

Говорейки за бъдещия „свят и велик събор”, митрополит Елпидофор заяви, че иска да види на него по-оживени дискусии и без задължително да се прави предварителна проверка на приеманите текстове. Според него „трябва да проведем събор с ясното съзнание, че той ще е Вселенски Събор на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. И това ще е така, въпреки възгледите на някои богослови (част от които особено почитани), че след схизмата с Римската църква не може да има Вселенски Събор. Църквата винаги се е борела с разколите, но те никога не са успели да намалят нейния вселенски характер”.

Това на пръв поглед антикатолическо изявление обаче трябва да се разглежда с презумцията, че за митрополит Елпидофор римокатолиците са само разколници, а не еретици, както и в контекста на фактически възстановеното (макар и антиканонично) молитвено общение на Константинопол и Рим. Митрополит Елпидофор призова да се „преосмисли употребата на термина „еретик” и той да не бъде прилаган към инославни християни или единоверни разколници”, за да можело „да стигнем до по-добро разбиране не само на буквата, но и на духа на светите канон”. (Пита се кои са тогава еретиците, ако не така наричаните „инославни”? Всички извън пределите на „торонтския” минимум?)

130618D

Според митрополита на бъдещия събор трябва да вземат участие и автономните църкви, а решенията да се приемат на принципа на мнозинството, като несъгласните ще бъдат длъжни да подпишат приетите решения.

От скандалното изказване на митрополит Елпидофор, който е един от най-близките съратници и евентуални приемници на патриарх Вартоломей, се налага изводът, че следващият псевдовелик събор (че при това и „Вселенски”!) може да бъде доста по-радикален в своя дневен ред и начин на провеждане, и следователно още по-разрушителен за православното самосъзнание и единство на поместните православни църкви.

Традицията и нейните противници

Един от малкото (ако не и единственият) традиционалист, участващ в конференцията, се оказа Черногорският и Приморски митрополит Амфилохий, който разказа за обстоятелствата около присъствието на Сръбската Православна Църква на Критския събор.

В заглавието на своя доклад той нарече Православната Църква католическа. След това припомни, че на Критския събор Сръбската Църква предложила да бъдат признати като вселенски събори съборът в „Св.  София” проведен при патриарх Фотий през 879-880 г., който наред с другите си решения съдържал и осъждане на латинското учение „филиокве”, а също и исихастките (паламитските) събори от 1341, 1351, 1368 гг. Митрополит Амфилохий предложи още Флорентинската уния да бъде осъдена.

Конференцията в Солун беше посетена и от членове на поместни църкви, които не са взели участие в Критския събор (в това число от Антиохийската и Грузинската). Сред тях бе известната със своите модернистки възгледи монахиня Васа (Ларина) от РПЗЦ[5], представителят на модернистката Свето-Владимирска семинария свещеник Антоний Рьобер (Anthony Roeber) от Православната Църква в Америка, Смилен Марков и Мариян Стоядинов[6] (Българска Православна Църква). Марков, между другото, е известен апологет на Критския събор, наричащ позицията на своята църква „политика на съзнателно избрана маргинализация”. Тоест Солунската конференция се явява също и събрание на модернистки и икуменически настроени богослови от църкви, не взели участие в Крит, и представляващи своеобразна „пета колона” на фанариотите в Русия, България и други страни.

Контурите на едно друго бъдеще

Днес като че ли е време окончателно да погребем илюзиите, свързани с лекомисленото отношение към Критския събор
, че, видите ли, нищо особено не се било случило в Крит, а съборът бил само едно удовлетворение амбициите на Константинополския патриарх и нищо повече. Преди всичко не така мислят идеолозите и организаторите на събора, които, трябва да се признае, са много дейни, напористи и достатъчно успешни. По време на конференцията Сасимският митрополит Генадий от Константинополската патриаршия отбеляза, че Критският събор е само началото на един дълъг път.

Според нас дългият „предсъборен процес” обаче е завършен; през 2016 г. той премина в една исторически нова „съборна” фаза на разрушаване на Православието, което и досега не се осъзнава в достатъчна степен от нас[7]. Може би затова нашата дейност (има се предвид тази на традиционно настроените православни християни) е разпокъсана, а също тъй недостатъчно мащабна и плодоносна.

Знамето и инициативата на православната съборност във Вселенското Православие, за съжаление, днес се намира в ръцете на Фенер, който вече открито си поставя за цел да събере всички православни под своя контрол в една „лодка” и да я въведе в пристанището на еретическия Рим.

Вижда се, че в така създалите се условия сме стигнали до етапа, когато все по-невъзможно ще бъде да се решават съществуващите проблеми по пътя на дипломацията (макар да е добре и нейните средства да бъдат използвани); когато ще се наложи употребата на открито, подправено с евангелска сол слово на братското изобличение[8]; когато ще бъде нужна и по-настойчива защита на Свещеното Предание в междуправославен и външно-църковен план; когато ще се наложи да се приемат и твърди решения, както това например е правила Руската Църква след Флорентинската уния, без да се съобразява с „каноническите прерогативи” на когото и да било.

При това кръгът от действия на православните християни, верни на Преданието, не бива да се ограничава само с „отбрана” и критика. Християнинът трябва не само да се „отклонява от зло”, но и да „върши добро” (срв. Пс. 33:15), трябва да бъде предложен и реализиран съзидателен кръг от действия. Възможните съображения за това, че трябва да се занимаваме изключително с вътрешните дела на нашата поместна църква са несъстоятелни. Обстоятелствата са такива, че ако не се занимаем по подобаващ начин с външната среда, тя ще стане изключително враждебна и опасна за Православната Църква и нейното единство. Изолационизмът е опасен с това, че води към невежество и неразбиране на случващото се във вселенското Православие, както и към недостатъчно осъзнаване на църковната съборност.

В практически план днес смятаме, че са уместни следните стъпки:

1. Реализацията на инициативи по организирането на „алтернативен всеправославен процес”, тъй като сегашният такъв е дискредитиран и разрушителен за Православието. В тази връзка е необходима подготовка на междуправославно (потенциално всеправославно) съвещание или събор с традиционалистки дневен ред (с участие преди всичко на църквите, които не поддържат Критския събор) и разработка на този дневен ред. В този план е уместна актуализацията на Всеправославното съвещание в Москва от 1948 г., което със своята вярност към светоотеческото Предание рязко се отличава от Критското събрание. Има нужда от сериозно междуправославно обсъждане на резултатите от Московското съвещание, научно издание на неговите деяния и популяризация на резултатите на основните езици на православния свят.

2. Създаване на международен (междуправославен) съюз на православните богослови-традиционалисти с  цел защита на светоотеческото Предание. В това отношение Фенер доста ни е изпреварил. Още през януари 2016 г. патриарх Вартоломей се срещна в Константинопол с международна група богослови, за да инициира допълнителна академична поддръжка за разработката на темите на „всеправославния събор”. След завършването на Критския събор бе създадена Международна православна богословска асоциация[9], обединяваща много клирици и учени с модернистка насоченост, включая яростния поддръжник на украинската автокефалия Пол Гаврилюк. Асоциацията е доста активна и оказва силно влияние. Алтернативен традиционалистки богословски проект със сходен мащаб не съществува.

3. Провеждане на редовни богословски конференции с традиционалистка насоченост и с брой, представителност и ниво на участниците не по-ниско от това на Солунското събрание.

4. Създаване и развиване на междуправославни многоезични ресурси с традиционалистка насоченост. Впрочем при поддръжниците на Константинополската патриаршия отдавна функционират такива ресурси[10].

130618F
Патриарх Вартоломей и група православни богослови (януари 2016 г., Истанбул).

Без съмнение това не са всички възможни мерки. Други такива могат да бъдат свързани с корекция на подхода към външно-църковните връзки, а също и значително усилване на задграничната мисионерска дейност на Руската Църква (това са отделни въпроси, изискващи по-сериозно разглеждане). При това самата динамика на събитията и методичната целенасочена работа на православните модернисти и икуменисти лишава ревнителите на светоотеческото предание от правото на бездействие, от отлагане на важното и занимаване предимно с третостепенни неща.

„Блажен е тоя раб, когото намери буден.”

Събитията и тенденциите във Вселенското Православие, проявили се в концентриран вид на Солунската конференция ни подбуждат да бъдем още по-бдителни. Същевременно не бива да се предаваме на печал и тревога, казвайки си, че „всичко вече е пропаднало”. Напротив, въпреки трудностите трябва радостно да се трудим за благото на Църквата. Както пее Христовата Невеста в своите молитви: „блажен е тоя раб, когото намери буден, а недостоен е онзи, когото намери безгрижен (униващ - слав.)”.

В грижите за спасението на душата и преди всичко в помненето на своите грехове не бива да забравяме и отговорността като цяло на всеки един вярващ за Църквата. Трябва да се изобличават „безплодните дела на тъмнината” (Ефес. 5:11), отклоненията от Истината-Христос, от истините на Православието, без да се изпада в същото време в лъжеревност, която само може да навреди на Църквата, а не да й помогне. Докато Божият народ пази благочестието, апостасията няма да може да завладее Църквата и целия православен свят.

Представеният тук анализ не претендира за абсолютна изчерпателност. Предложените мерки, разбира се, могат да бъдат осъществени само при съответното обсъждане и одобрение на свещеноначалието, което, припомняме, прие наистина важно и правилно решение по отношение на Критския събор и се нуждае от нашата поддръжка и молитва. Изключително важно е нерушимото литургическо и евхаристийно единство на йерарси, клирици и миряни.

Аналитический центр святителя Василия Великого.

Превод: Десислава Главева


[1] Конференцията е осмата от поредицата подобни форуми, първият от които е организиран през 1936 г. (последният се състоя през 2006 година във финландския град Йоенсуу). Тези конференции бяха от огромна важност за т. нар. „предсъборен процес”.

[2] Сред спонсорите на конференцията са Константинополската патриаршия, Ватопедският манастир и Благотворителният фонд на женения за гъркиня известен руски бизнесмен Иван Саввиди.

[3] Между другото през 2014 г. Ламбринядис излезе с рязка критика към позицията на Московска патриаршия по въпроса за първенството в Православната Църква, заявявайки, че „Вселенският патриарх е пръв без равни”.

[4] Характерно в това отношение е споменатото и в доклада на митрополит Елпидофор, и от другите участници в конференцията 28-мо правило на Халкидонския събор, което уж давало основание за първенство на Константинопол в управлението на православната диаспора.

[5] Между другото монахиня Васа е член на Междусъборното присъствие на РПЦ.

[6] Мариян Стоядинов взе участие от българска страна в църковната комисия по канонизацията на свт. Серафим Софийски.

[7] Виж статията Организацията на обединените нации като еталон на новата „православна” „съборност”бел. прев.

[8] „В сърцето си не враждувай против брата си; изобличи ближния си, и няма да понесеш грях заради него” (Левит 19:17).

[9] International Orthodox Theological Association. вж.: https://iota-web.org/

[10] Вж. например: https://panorthodoxcemes.blogspot.com/

Други статии от същия раздел:

module-template14.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти