Цялото село го наричаше Набожния.

Беше клисар в черквата.

Имаше  голяма бяла брада. Ожълтена около устата от тютюна.

Набожният беше наш съсед.

Влизаше в ниския ни пещник.

Сядаше на зеленото столче до прозореца.

Втъкваше в цигарето цигара “Ударник”.

Отпиваше червено вино от стъклената чаша.

Ниското зимно слънце го осветяваше контражур.

Брадата му - със светъл нимб по края – сияеше.

Тютюневият дим се стелеше на златни пластове.

Петре, Бог има план за тебе.

Ми казваше Набожният.

Аз бях единственият му слушател.

Бях на 6 и нямах представа какво е това “Бог”.

Но ми беше приятно да ми говорят като на голям...

Според дядо, Набожният бил мързелив.

Според баба – обичал да си сръбва.

Най-много Набожният обичаше селските сборове.

Не пропускаше празник в околните села. Че и в по-далечните.

Оттам се връщаше здраво почерпен.

С изкаляни дрехи.

Разправяха, че посягал да бие бабичката си...

Въпреки всичко, Набожният беше добър проповедник.

Биеше камбаната. За умряло и срещу празник.

И не пропускаше да напомни на партийния, че Бог има план и за него...