„Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Иоан 5:14). Такова завещание дал Господ на изцеления от Него разслабен, както чухме в днешното Евангелие.

Възлюбени братя! Това завещание на Господа за нас има огромно значение. То ни възвестява, че ние се подлагаме на болести и други беди в земния живот заради нашите съгрешения. Когато Бог ни избави от болести или беди, ние отново започваме да водим греховен живот и отново биваме подлагани на беди, още по-тежки от предишните наказания, и вразумления изпратени ни от Бога.

Грехът е причина за всички скърби на човека и във времето и във вечността. Скърбите се явяват като че естествено следствие, естествена принадлежност на греха, също както страданията вследствие на телесните недъзи, се явяват естествена принадлежност на тези недъзи – действие, свойствено за тях.

Грехът разглеждан в по-широк смисъл като падение на човечеството или неговата вечна смърт обема всички човеци без изключение. Някои грехове се явяват печално достояние на цели човешки общества. И накрая всеки човек има свои отделни особени страсти, свои особени съгрешения, принадлежащи изключително нему. Грехът във всички тези разнообразни видове служи за начало на всички скърби и беди, на които се подлага човечеството изобщо, подлагат се човешки общества, подлага се и всеки човек в частност.

Това състояние на падение и вечна смърт, с което е заразено, поразено и умъртвено цялото човечество, е източник на всички други съгрешения на човечеството – и на обществените, и на частните. Разстроеното от отровата на греха наше естество придобило способност да греши, придобило влечение към греха, подчинило се на насилието на греха и не може да не се явява източник на грях, не може да мине без него в нито една от своите дейности. Никой от необновените човеци не може да не греши, макар да не би желал това^[1].

Всички светии без изключение^[2], независимо от това че са победили вечната смърт и разкрили в себе си вечния живот, още по време на този временен живот се подлагали на множество тежки скърби и изкушения. Защо е така? За грешника е свойствено да привлича върху себе си Божието наказание, но по каква причина жезълът Божий не отминава Божиите избраници и ги поразява с удари?

Според наставлението на  Свещеното Писание и светите отци този въпрос се разрешава така: макар греховността да е победена в праведните човеци, макар вечната смърт да е унищожена благодарение на присъстващия в тях Свети Дух, но тям не е предоставена неизменяемост в доброто през цялото време на земното им странстване: не им е отнета свободата да избират между добро и зло^[3]. Неизменяемостта в доброто е принадлежност на бъдещия век. Земният живот до последния негов час е едно поприще за произволни и неволни подвизи. „Изнурявам и поробвам тялото си, казва великият Павел, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана” (1 Кор. 9:27). И тези думи апостолът казва за това осолено и осветено от Божествената благодат тяло, на което не успяла да навреди силната отрова на ехидната, за това тяло, чиито одежди били източник на изцеления. Дори това тяло се нуждаело от поробване и умъртвяване, за да не оживеят неговите страсти и за да не възкръсне вечната смърт. Докато християнинът, пък бил той и съсъд на Светия Дух, странства по земята, дотогава вечната смърт може да възкръсне в него и греховността отново може да обладае и тялото, и душата.

Господ, след като дал завещание на изцеления разслабен да не пада отново в тези съгрешения, за които бил наказан с болест, дал също такова завещание и на грешницата, чиито грехове простил. „Иди си, казал Спасителят на света на осъдената на убиване с камъни от земните праведници, и недей вече греши” (Иоан 8:11).

Изцелението на душата и изцелението на тялото се дават от милосърдния Господ при еднакво условие. Грехът на жената бил смъртен, а очевидно и грехът на разслабения принадлежал към разреда на смъртните грехове. Тези грехове най-вече призовават Божието наказание. За потъналия в пропастта на смъртните грехове е нужна особена Божия помощ и тази помощ се явява явно в наказанието и тайно – в призива към покаяние. Човекът бива призован към покаяние или посредством изпратената му болест, както е в случая с разслабения, или чрез допускане на гонение от човеците, от каквото бил постигнат Давид, или по някакъв друг начин.

В какъвто и вид да се яви Божието наказание, то трябва да се приема със смирение и незабавно да се устремим към удовлетворяване на тази Божествена цел, с която то се праща: да прибягваме към лекарството на покаянието, полагайки в душата си завета на въздържанието от греха, заради който ни наказва десницата Господня. Със сигурност този грях ще ни бъде посочен от нашата съвест. Прощението на греха и избавянето от скръбта, чрез която биваме наказвани заради греха, ни се дарува от Бога единствено при условие да оставим греха – пагубен за нас и мерзък пред Бога.

Възвръщането към греха, привлякъл към нас Божия гняв, за излекувания и опростения от Бога служи като причина за огромни бедствия, бедствия предимно вечни и задгробни. Тридесет и осем години се мъчел разслабения в болестта си заради своя грях. Сериозно наказание! Но Господ възвестява по-голямо наказание за връщането към греха. Що за наказание е това? Наказание, което е по-тежко от болестта обхванала болния в течение на целия му живот сред всички лишения? Нищо друго освен вечната мъка в ада, очакваща всички некаещи се и неизправящи се грешници. Амин.

със съкращения

Святитель Игнатий (Брянчанинов), Аскетическая проповедь, Глава 25

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Рим. 7:14-23.

[2] Евр. 12:8.

[3] Преподобный Макарий Великий. Беседа 7я, гл. 4. Святой Исаак Сирский. Слово 1-е.