Гласът на ангелчето
– Ти, Гошко, си още много малък. Много още трябва да растеш, докато ще можеш сам да определяш постъпките си, та да допринесеш и ти своето животът да стане по-хубав и по-светъл. Сега ти трябва само да слушаш и изпълняваш... Всяко дете като тебе има по едно ангелче. То лети винаги около него, навсякъде го следва, показва му по кой път да върви. Това ангелче не може да се види, но гласът му се чува ясно: той е сладък и приятен – звучи като звъна на сребърна камбанка... Сега ти си лягаш да спиш. Помоли се на Господ да ти даде крепък и спокоен сън, та утре, като се събудиш и наченеш новия ден, да съсредоточиш вниманието си и да можеш да доловиш гласовете, които достигат до тебе. Но от мене имай този съвет: слушай само ангелчето си! Бъди сигурен, че то никога няма да те посъветва нещо лошо. Слушаш ли го, винаги ще бъдеш весел и доволен. С радост ще склапяш очите си за сън и с нова радост ще ги отваряш на сутринта. Слушай ангелчето!
Едва Гошковата майка произнесе последните думи, и Гошко се унесе в сън. Спа кротко през цялата нощ и на сутринта, щом зърна майка си да се приближава към леглото му, за да го поздрави с целувка за новия ден, Гошко си припомни нейния съвет от вечерта и реши през целия ден да не отвлича вниманието си с друго, а да се ослушва само и само да чуе какво ще му нашепне ангелчето.
Гошко отиде сутринта на училище, след обяд излезе да поиграе навън с другарите си и вечерта, когато майка му му пожела „лека нощ”, той се обърна към нея:
– Днес, мамо, колкото и да се ослушвах, пак не можах да чуя гласа на ангелчето.
Майка му се усмихна. Тя седна на края на детското легло, пое ръката на Гошко и ласкаво го подкани:
– Чудна работа! Кажи тогава как прекара днешния ден.
Детето почна да разказва.
– Сутринта, когато отивах към училището, видях едно дете колкото мене, босо, облечено в тънки дрехи, което зъзнеше от студ. То се бе спряло до хлебарницата и гледаше как се отделяше парата от току що извадения хляб. Стана ми мъчно за това дете, помислих си, че е гладно, приближих се до него и му дадох закуската, която ти ми беше приготвила за междучасието. Ти ще ми се сърдиш, че не съм закусил, нали?
Майката все усмихнато гледаше детето си. Тя го помилва по ръката и окуражи:
– Не, не, продължавай!
Когато отидох в училището, беше още рано. В стаята беше само Петко, момчето на бай Илия бакалина. Петко беше седнал на чина си замислен. Узнах, че си е изгубил буквара и не могъл да си научи урока. Аз извадих моя буквар, седнах при него и му помогнах да научи урока. Докато дойде учителят, Петко беше готов. И на урока отговори много добре. Освен това, обещах му да измоля от татко да му купи друг буквар. А сега не смея да кажа на татко за това. Може да ми се разсърди.
– Няма да ти се сърди, моето момче. Продължавай!
– След обяд, като излязох да играя с другарите, видях Велко ваксаджийчето, което караше Кольо да отиде да открадне от къщи пари и да купи с тях цигари. Кольо тръгна, аз го настигнах и не му дадох да изпълни заръката на Велко. Кольо ме послуша и се върна. Като разбра това, Велко ме настигна и ми удари плесница. Но, мамо, аз нищо друго не бях направил!
– Няма нужда да се оправдаваш, Гошко. Разбирам те.
– Колкото и да не исках да се отвличам, не можах да устоя и така не можах да чуя ангелчето. А ти казваш, че то имало сладък глас...
В майчините очи блеснаха радостни искри.
– Но ти, мое дете, си чуло днес гласа на ангелчето. То те е посъветвало да постъпиш тъй!
Когато майката издума това, сънят беше вече натегнал върху клепачите на Гошко. Блажена усмивка цъфтеше по устните му. Детето сънуваше как тича по полето, а до него едно златокрило ангелче пърха с крилцата си. И му говори, говори... Гошко чува гласа му – той е ласкав и мек като кадифе и звъни като сребърна камбанка.
Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето” — разкази и легенди за деца. Книгоиздателство „Вяра и живот” към Доростолската и Червенска митрополия, Русе, 1945 г.